За разтоварване от напрежението един снажен охранител хвана Майлс, а сержантът го удари в корема. Но шефът на охраната все още не беше се оправил от фаст-пента, за да изпита истинско удоволствие от това малко отмъщение.

— Дошъл си да видиш барапутранския войник-играчка, нали? — попита той и разтри собствения си корем.

Сержантът от охраната погледна шефа си.

— Знаете ли, мисля, че трябва да изпълним желанието му.

Началникът на охраната потисна едно оригване и се усмихна, сякаш виждаше някаква приятна гледка.

— Прав си.

Майлс отправи безмълвна молитва да не му счупят ръцете и закуцука през множество коридори и тръбни подемници, следван от сержанта и шефа на охраната. После слязоха до самото дъно — прашен сутерен, пълен с изхвърлена апаратура и резервни части, и отвориха един заключен капак на пода. Стълбата под него се спускаше надолу в неизвестността.

— Последното нещо, което хвърлихме долу, беше един плъх — каза сержантът. — Найн сигурно отдавна го е излапала. Бясна е от глад. Метаболизмът й е невероятен.

Майлс погледна надолу. Видя само колони и сенки, и студен мрак.

— Найн! — извика сержантът. Отвърна му ехото от тъмнината. — Найн! Донесох ти вечеря! Ела и си я вземи!

Шефът на охраната се хвана с две ръце за главата и се затресе от смях.

Риовал беше казал, че на сутринта лично ще се занимае с Майлс. Охранителите би трябвало да знаят, че техният господар желае затворникът да остане жив. Нима не го бяха разбрали? Този глупак не го ли беше разбрал?

— Това тъмница ли е? — попита Майлс, изплю кръв и се огледа.

— Не, не е тъмница. Просто подземие — увери го весело сержантът и го блъсна в дупката. — Тъмницата е за клиентите, които плащат. Ха-ха-ха! — Като се кикотеше на собствената си шега, той ритна капака и го заключи. Звънът от ключалката отекна надолу. После настъпи тишина.

Студът от железните стъпала проникна през чорапите на Майлс. Той се хвана за пречките с едната ръка и пъхна другата под мишницата си, за да я стопли. Беше само по фланелка. Джобовете на сивите му панталони бяха празни. Някъде на дъното на единия имаше само блокче дневна дажба, плюс носната му кърпа.

Майлс зачака. Беше безполезно да се изкачва нагоре. Да слезе долу нямаше желание.

Можеше и да е по-лошо.

Слабо светещи по тавана панели хвърляха бледа жълтеникава светлина. Майлс заслиза надолу и скоро стъпи на твърда скала.

Представи си факса с новината в Бараяр… „Намерено е тялото на императорски офицер. Смърт от изтощение?“ По дяволите, това не беше славната саможертва в служба на императора, за която навремето се беше клел. Хм, може би съществото от Къща Барапутра щеше да изяде доказателството.

С тази мрачна утеха наум той започна да обикаля от стълб на стълб, спираше да се ослушва и да се оглежда. Може би някъде имаше друга стълба? Незатворен капак? Може би все още имаше надежда.

Може би нещо се движеше в сенките зад онзи стълб…

Дъхът на Майлс секна, после отново се възстанови, когато движението се материализира като огромен бял плъх. Плъхът го видя, спря за миг, след това бързо избяга, като потропваше с нокти по каменния под. Избягал от лабораторията плъх. Адски голям, но все пак само плъх.

Огромната сянка изскочи ненадейно, с невероятна бързина. Тя сграбчи плъха за опашката, завъртя го, удари го в един стълб и му пръсна главата. Проблеснаха дебели като човка на граблива птица нокти и за миг смъкнаха кожата на плъха от врата до опашката. Майлс видя как зъбите се забиха в тялото на плъха — истински зъби на хищник, не декоративни, разположени на издадена напред челюст с дълги устни и широка уста. Общото впечатление беше по-скоро на звяр, отколкото на човекоподобна маймуна. Плосък нос, гъсти надвиснали вежди, високи скули, тъмна коса, матова козина. И, да — два метра и половина високо, дългокрако, мускулесто тяло.

Нямаше да има никаква полза, ако тръгнеше да се връща по стълбата. Съществото щеше да го хване и да го удари в колоната, както бе направило с плъха. Да се покатери по колоната? Биоинжинерният комитет беше пропуснал да създаде засмукващи накрайници на пръстите на ръцете и краката. Да се скрие и да се прави на невидим? Майлс се спря на тази последна естествена защита… парализиран от ужас.

Големите боси крака също бяха с нокти като на хищна птица. Съществото беше облечено в кимоно от зелено лабораторно платно, препасано с колан, и обуто в широки панталони. Имаше и още нещо…

„Не ми казаха, че е женско!“

Тя беше почти свършила с плъха, когато вдигна глава и видя Майлс. Окървавено лице, окървавени ръце… И се вцепени не по-малко от него.

Със спазматично движение Майлс извади смачканото блокче дневна дажба и й го подаде.

— За десерт — нервно се усмихна той.

Тя хвърли оглозгания скелет на плъха, грабна блокчето от ръката му, разкъса обвивката и го лапна. След това пристъпи напред, хвана го и го вдигна до лицето си. Ноктите й се забиха в кожата му, краката му увиснаха във въздуха. Дъхът й беше точно такъв, какъвто си го бе представял. Очите й бяха сурови и изгарящи.

— Вода! — изграчи тя.

„И не ми казаха, че говори!“

— Хм, хм… вода — изписука Майлс. — Точно така. Тук някъде трябва да има вода… виж, горе на тавана, онези тръби. Ако ме пуснеш, ще се опитам да открия водопроводна тръба или нещо… подобно.

Тя бавно го спусна на пода. Той отстъпи внимателно назад, разперил ръце, закашля се и се опита да говори спокойно.

— Хайде да проверим тук. Тук таванът става по-нисък или по-скоро подът се издига… ей онзи, светлият панел там, онази тънка пластмасова тръба… Бялото обикновено е код за вода. Не, не сиво, с него се отбелязва отпадна вода, нито червено — то е за силова оптика… — Майлс не знаеше какво разбира съществото от казаното, единствено важен беше тонът. — Ако… ако ме качиш на раменете си като мичман втори клас Мурка, може би ще мога да прекъсна онова съединение и… — Той направи няколко жеста, несигурен дали нещо от казаното достига до съзнанието зад тези ужасни очи.

Кървавите ръце, два пъти по-големи от неговите, го стиснаха здраво за бедрата и го вдигнаха нагоре. Той хвана бялата тръба, опипа я и намери резбово съединение. Нейните дебели рамене под краката му се движеха заедно с него. Мускулите й трепереха и това не се дължеше само на неговото треперене. Съединението беше здраво… трябваха му инструменти… той напрягаше с всички сили с риск да счупи крехките кости на пръстите си. Неочаквано то изскърца и поддаде. Пластмасовият пръстен се завъртя, между пръстите му прокапа вода. Още едно завъртане, пръстенът падна и рукна вода.

Тя почти го хвърли от бързане и подложи широко отворена уста под струята. Водата течеше направо в устата й, обливаше лицето й. Тя се давеше и пиеше, и пи, и пи, и пи. После подложи под струята ръцете си, лицето и главата, отми кръвта и отново пи. Майлс започна да мисли, че никога няма да престане да пие. Най-сетне отстъпи, отметна мократа коса от очите си и го загледа. Стори му се, че го гледа цяла минута. След това изведнъж изрева:

— Студено!

Майлс скочи.

— Ах… студено… вярно. И на мен ми е студено, чорапите ми са мокри. Искаш топлина? Правилно. Хм, нека потърсим там, където таванът е най-нисък. Няма смисъл тук, топлината ще се събира горе, където не можем да я достигнем, няма да има полза… — Тя го последва със същото внимание, с което една котка проследява… е… мишка, а той обикаляше около стълбовете в края, където таванът беше само на около четири стъпки. Там, да, при най-ниската тръба. — Ако можем да отворим тази — той посочи една пластмасова тръба, широка колкото неговия пръст, — тя е пълна с топъл въздух под налягане. На нея обаче няма удобни съединения. — Майлс гледаше озадачен, опитваше се да измисли нещо. Композитната пластмаса беше изключително здрава.

Тя коленичи и задърпа тръбата, след това легна по гръб и започна да я рита, след това го погледна тъжно.

— Опитай така. — Той нервно взе ръката й, постави я върху тръбата и я накара да драска по обиколката с твърдите си нокти. Тя драска и драска, после го погледна, сякаш искаше да каже: „И така не става!“