— Стига, Мара! — каза категорично Карал, стисна устни и я задърпа надолу по стълбата.

Последните останали посетители й направиха път с почтително съчувствие — с изключение на двама стоящи на края мършави тийнейджъри, които се отдръпнаха нея като от огън. Майлс беше принуден да ревизира представата си за братята Ксърик — ако тези двамата бяха от тях, тогава, в края на краищата, не съществуваше група от огромни, тромави планинци, които да го заплашват. Обаче имаше група от малки, мършави планински жители, което всъщност не беше по-добро, защото те, изглежда, можеха да се движат бързо като невестулки. Майлс сви устни.

Слава Богу, около полунощ всичко свърши. Последните приятели на Карал се оттеглиха към гората под светлината на фенерите. Поправеният и зареден с нови батерии радиоапарат беше взет от неговия собственик. За щастие тълпата беше от зрели и сериозни, дори трезви хора, а не пияни скандалджии или нещо от този род. Пим настани момчетата на Карал в палатката и се присъедини към Майлс и Дий на тавана. Сламениците бяха напълнени с ароматно прясно сено. Майлс искрено се надяваше, че няма да е алергичен към някои от билките в него. Мама Карал искаше да отстъпи собствената си спалня за господаря Майлс, а тя и мъжът й да се преместят на верандата. За щастие, Пим успя да я убеди, че настаняването на Майлс на тавана заедно с Дий и него е за предпочитане от гледна точна на сигурността.

Дий и Пим скоро захъркаха, но Майлс не го ловеше сън. Той се мяташе на сламеника и премисляше отново и отново казаното и стореното през деня. Не беше ли много бавен, много предпазлив, много консервативен? Това не беше изненадваща атака с превъзхождаща военна сила. Обстановката на верандата на Карал тази вечер беше в най-добрия случай двусмислена.

От друга страна, нямаше да е разумно да атакува прибързано и необмислено, както неговият съкурсник от Академията и братовчед Иван Ворпатрил, който на едни летни маневри се беше втурнал през едно блато. Наложи се да извикат тежък летателен апарат, за да измъкнат шестимата големи, силни, здрави, с пълна екипировка млади мъже от патрула на Иван, затънали до гърди в лепкавата черна кал. Иван беше получил моментално реванш обаче, когато атакуваният кадет „снайперист“ падна от дървото и си счупи ръката, докато се смееше истерично на бавно и красиво потъващите в тинята. Тиня, която един дребен човек с увита в мушама лазерна пушка можеше да прегази като жаба. Реферът на военната игра беше определил блатото като примамка. Майлс потри лакътя си, усмихна се на спомена и най-после заспа.

Събуди се посред нощ отведнъж, без преход от сън в полубудно състояние, с чувството, че нещо не е наред. В синята тъмнина се виждаше слаба оранжева светлина. Тихо, за да не събуди спящите си другари, той стана от сламеника и надникна в голямата стая. Светлината идваше от предния прозорец.

Майлс слезе по стълбите, погледна през вратата, после тихо извика:

— Пим.

Пим изхърка и се събуди.

— Случило ли се е нещо, господарю?

— Ела долу! Вземи си и стънера!

След секунди Пим застана до него. Той спеше с панталони, а стънерът и ботушите бяха до главата му.

— Какво има? — промърмори Пим и също погледна навън.

Светлината беше от огън. Върху палатката на Майлс тихо гореше катранива факла. Пим понечи да се втурне натам, но разбра какво мисли Майлс и внимателно пристъпи напред. Палатката беше от синтетичен материал, който нито се топеше, нито гореше.

Майлс се чудеше дали човекът, хвърлил факлата, знаеше това. Дали това беше предупреждение, или глупаво нападение? Ако палатката беше от обикновена материя и Майлс беше вътре, резултатът можеше да бъде доста неприятен. По-лошо щеше да е с момчетата на Карал… сред бушуващи пламъци… Майлс потрепери.

Пим разкопча кобура, извади стънера и застана решително до вратата.

— Откога гори?

— Не съм сигурен. Току-що се събудих.

Пим поклати глава, пое тихо дъх, вдигна стънера и скочи в позлатената от огъня тъмнина.

— Някаква неприятност ли, господарю? — чу се разтревоженият глас на Карал.

— Може би. Почакай… — спря го Майлс. — Пим проверява. Почакай, докато не каже, че всичко е чисто. Твоите момчета може би ще са в по-голяма безопасност в палатката.

Карал отиде до прозореца, пое дъх и изруга.

След няколко минути Пим се върна.

— На един километър наоколо няма никой — докладва кратко той, после помогна на Карал да изгасят факлата. Момчетата се събудиха.

— Мисля, че идеята да им отстъпим палатката не беше добра — обади се тихо Майлс от верандата. — Искрено съжалявам, говорител Карал. Не съм допускал, че може да се случи такова нещо.

— Не трябваше да се случи… — Карал запелтечи от гняв и страх. — Не трябваше да се случи, господарю. Аз се извинявам от… от името на долината Силви. — Той се обърна безпомощно и се взря в тъмнината. Прекрасното осеяно със звезди нощно небе сега изглеждаше застрашително.

Момчетата, след като фактите достигнаха до още неразсънените им мозъци, решиха, че всичко това е страхотно, и искаха да се върнат в палатката и да останат там в очакване на следващия убиец. Мама Карал обаче ги вкара вътре и им оправи в голямата стая. Мина цял час докато спрат да се оплакват от тази несправедливост и да заспят.

Майлс, възбуден почти до точката на издаване на безсмислени звуци, изобщо не заспа. Лежеше вдървено на сламеника си, слушаше тежкото дишане на Дий и едва доловимото дишане на Пим, което беше толкова тихо, сякаш изобщо не дишаше.

И тъкмо когато вече се готвеше да предложи на Пим да отидат на верандата и да прекарат остатъка от нощта там, тишината беше разтърсена от пронизително, страхотно, изпълнено с болка цвилене.

— Конете! — Майлс почувства болка в краката, сърцето му заудря лудешки. Той се спусна към стълбата. Пим направо скочи от тавана и стигна до вратата преди него. С добре усвоените рефлекси на телохранител той се опита да бутне Майлс вътре, но Майлс изкрещя:

— Върви по дяволите! Аз имам оръжие!

Пим, чиито добри намерения бяха осуетени, изскочи навън, следван по петите от Майлс. По средата на двора се разделиха — от тъмнината изскочи нещо голямо, тежко и пръхтящо и едва не ги събори. Дорестата кобила се беше отвързала. Друго изцвилване откъм мястото, където бяха завързали конете, повторно, наруши нощната тишина.

— Нини? — извика изплашен Майлс. Да, цвилеше Дебелия Нини. Майлс не беше чувал такова цвилене от нощта, когато конюшнята във Воркосиган Сърло се беше запалила. — Нини!

Последва ново цвилене и тъп звук като от удар с чук по тиква. Пим се запрепъва назад, пое тежко дъх, падна на земята и се сви. Очевидно не беше убит, защото ругаеше. Майлс коленичи до него, опипа черепа му… не, слава Богу, Нини го беше ритнал в гърдите. Ударът само му беше изкарал въздуха, най-много да имаше някое спукано ребро.

— Нини!

Дебелия Нини мяташе глава, опъваше въжето, опитваше се да се изправи на задните си крака. Изцвили отново, големите му очи светеха в тъмнината. Майлс изтича до него.

— Нини, какво има? — Лявата му ръка се плъзна по въжето до оглавника, дясната се протегна да го погали по хълбока. Дебелия Нини трепна, но престана да се опитва да се изправи на задните си крака, остана на мястото си разтреперан, после разтърси глава. Неочаквано главата и гърдите на Майлс бяха напръскани с нещо горещо, тъмно, лепкаво.

— Дий! — извика Майлс. — Дий!

Вече всички се бяха разбудили. Шест души изскочиха от верандата на двора, но никой не носеше фенер… не, от ръката на доктор Дий светна студена светлина, а мама Карал се мъчеше да запали фенер.

— Дий, ела светни тук! — заповяда Майлс и мъкна, за да понижи с една октава гласа си до грижливо усвоявания по-нисък регистър.

Дий изтича, насочи светлината към Майлс и ахна пребледнял.

— Сър! Ранен ли сте? — Тъмната течност по ризата на Майлс беше червена.

— Не аз — каза Майлс, погледна ужасен гърдите си, спомни си потъналото в кръв тяло на сержант Ботари, когото Пим беше заместил, и му се повдигна. По-добре да не го беше замествал.