— Не мога да кажа, че съм ги забелязал, господарю.

— Хм. Впрочем къде те заведе Карал, за да арестувате този човек?

— В една пуста местност с дерета, обрасли с шубраци. Половин дузина мъже търсеха там Хара. Когато ги срещнахме, вече се връщаха. От това заключих, че пристигането ни не ги изненада.

— Дали Ксърик е бил там и е избягал, или пък Карал просто те е въртял в кръг?

— Мисля, че наистина е бил там, господарю. Мъжете отричаха, но както посочихте и вие самият, те са му роднини и освен това не умеят, хм, да лъжат добре. Бяха напрегнати. Карал може с нежелание да ви съдейства, но не мисля, че ще се осмели открито да не се подчини на вашите нареждания. В края на краищата той ръководи двадесет души.

„Като теб“ — помисли си Майлс. Личната гвардия на граф Воркосиган законно беше ограничена на двадесет души само за представителност, но поради политическото му положение тяхната функция практически се свеждаше до охранителна. Типичен пример беше Пим, ветеран със заслуги от Имперската служба, който беше се оттеглил и постъпил в тази елитна частна охрана. Не беше негова вината, че зае мястото на мъртъв човек, като замести покойния сержант Ботари. „Има ли някой друг във вселената освен мен, на когото му липсва умрелият вечно намръщен Ботари?“ — чудеше се тъжно Майлс.

— Бих искал да разпитам Карал под въздействието на фаст-пента — каза навъсено Майлс. — По всичко личи, че той знае какво точно е станало.

— Защо не го направите?

— Може и да го направя. Такъв разпит обаче има известен неблагоприятен ефект. Ако човекът е лоялен, може да не е в наш интерес да го срамим публично.

— Няма да стане публично.

— Така е, но той никога няма да забрави, че е бил превърнат в идиот. Необходима ми е… повече информация.

Пим погледна през рамо.

— Мислех, че вече имате цялата необходима ви информация.

— Имам факти. Физически данни. Цял куп от… безсмислени, безполезни факти. — Майлс се замисли. — Ако трябва, ще подложа на фаст-пента всички негодници в долината Силви, за да разнищя случая. Но този метод не е приятен.

— И проблемът не е приятен, господарю — сухо каза Пим.

Върнаха се и намериха жената на Карал под пълна пара: сечеше дърва, месеше, подреждаше, тичаше по стълбите до тавана да смени постелките на трите сламеника, гонеше тримата си сина да принасят и да отнасят. Доктор Дий развеселен вървеше подир нея, обясняваше, че са си донесли палатка и храна, благодареше за гостоприемството и се опитваше да я убеди, че нямат нужда от нищо. Това предизвикваше изпълнена с негодувание реакция от мама Карал.

— Собственият син на господаря ми е дошъл в къщата и да го оставя да нощува на полето като кон! Срамота! — И продължаваше да шета.

— Жената на Карал изглежда доста притеснена — каза Дий.

Майлс го хвана за лакътя и го изведе на верандата.

— Не й пречи, докторе. Длъжни сме да приемем гостоприемството. Това е задължение и на двете страни. Учтивостта изисква да се правим, че ни няма, докато тя се приготви.

Дий тихо каза:

— При дадените обстоятелства може би е по-добре да ядем само нашата пакетирана храна.

През отворения прозорец се чу тракането на нож, замириса на лук.

— О, мисля, че всичко от общото гърне ще е добро — каза Майлс. — Ако нещо те тревожи, можеш да го отделиш и да го провериш, но… дискретно, нали? Не бива да обиждаме никого.

Настаниха се на груби дървени столове и скоро едно момче на около десет години, най-малкото на Карал, им поднесе чай. То очевидно беше инструктирано от някой от родителите си как да се държи, защото подобно на възрастните, макар и не така изкусно, се правеше, че не забелязва деформациите в тялото на Майлс.

— В моето легло ли ще спите, господарю? — попита то. — Мама казва, че ние трябва да спим на верандата.

— Е, както казва майка ти, така ще бъде — отвърна Майлс. — Ти обичаш ли да спиш на верандата?

— Не. Последният път Зед ме избута и се изтърколих в тъмното.

— Ясно. Е, щом ще ти вземем леглото, може би ще се съгласиш в замяна да спиш в нашата палатка.

Момчето го погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо не?

— Отивам да кажа на Зед. — То хукна зад колибата и извика: — Зед, ей, Зед!

— Е, след това ще трябва да опушим палатката — каза Дий.

Майлс изкриви устни.

— Те не са по-мръсни от теб, когато си бил на тяхната възраст. Или от мен. Когато ми разрешаваха да не се мия.

Късният следобед беше топъл. Майлс свали зелената си туника, закачи я на облегалката на стола, разкопча високата яка на кремавата си риза.

Дий вдигна вежди.

— Да не би да спазвате работното време на бюрокрацията, сър? Свършихме ли за днес?

— Не съвсем. — Майлс отпи замислено от чая си и се загледа в далечината. Една падина, след нея дългите склонове на същинската планина, които се издигаха високо към суров връх, все още покрит с преспи топящ се сняг.

— Там някъде е на свобода един убиец — каза Дий.

— Говориш като Пим. Аз просто чакам.

— Какво чакате?

— Не съм сигурен. Някаква информация, която да придаде смисъл на всичко това. Виж, докторе, съществуват само две възможности: Ксърик или е невинен, или е виновен. Ако е виновен, той няма да се покаже. Сигурно ще се обърне към роднините си да му помогнат да се скрие. Ако трябва, ще извикам по радиото подкрепление от Имперската гражданска сигурност в Хасадар. По всяко време. Двадесет души плюс апаратура. За два часа ще пристигнат с въздушна кола. Ще направим кордон. Брутален, грозен, вълнуващ… може да стане доста интересно. Лов на човек. С кървав завършек. От друга страна, възможно е Ксърик да е невинен, но изплашен, в който случай…

— Да?

— В който случай все пак има убийство. — Майлс отпи от чая си. — Просто искам да ти обясня, че ако човек иска да хване нещо и тича подир него, това не винаги е най-добрият начин.

Дий се изкашля и също отпи от чая си.

— Междувременно имам друго задължение. Ако твоят научен дух иска да прави нещо, за да си убие времето, опитай се да преброиш онези, които ще се появят тази нощ, за да видят един Вор.

Предсказаният от Майлс парад започна почти веднага. Отначало бяха главно жени. Носеха дарове като на задушница. При отсъствието на съобщителна система Майлс не можеше да разбере по каква телепатия бяха успели да се свържат една с друга, но всички носеха покрити блюда с храна, цветя, допълнителни постелки и си предлагаха услугите. Всички се представяха на Майлс с нервна любезност, но рядко оставаха да поговорят. Очевидно любопитството им се задоволяваше само с видяното. Мама Карал беше учтива, но даде ясно да се разбере, че владее положението, и постави донесените лакомства зад своите.

Някои от жените водеха и деца. Повечето бяха отпратени да си играят зад колибата, но няколко шепнещи момчета се промъкнаха и надзъртаха над верандата към Майлс. Той любезно остана на верандата с Дий и отбеляза, че оттук гледката била по-добра, без да уточни за кого. Правеше се, че не забелязва любопитната публика, дори направи с ръка знак на Пим да не ги гони. „Е, добре, гледайте, гледайте до насита — мислеше си Майлс, — това, което ще видите, ще ви е за до края на живота, или във всеки случай до края на моя живот. Свикнете с него“… Дочу гласа на Зед Карал, самоназначил се за гид на своя отряд от малчугани…

— Онзи големият е дошъл да убие Лем Ксърик!

— Зед — извика Майлс.

Под верандата внезапно настъпи пълна тишина.

— Ела тук — каза Майлс.

Сред притихнал шепот и нервно подсмиване средното момче на Карал се затътри предпазливо към него.

— Вие тримата… — Майлс посочи приготвилите се да побягнат момчета, — чакайте там. — Пим се намръщи, за да подсили заповедта. Приятелите на Зед спряха като парализирани, с широко отворени очи. Главите им стърчаха на нивото на пода на верандата като набити на колове за предупреждение на други злодеи.