– Ами тези хора? Как се чувстват? И те ли са програмирани да декламират лозунги за Купола?

– Те са мъртви. Бяха недостойни. Сега се пише ново евангелие. И то ще стане част от словото. Ще имаме съвсем нови пророци.

– Много хубаво – казва Ел Капитан. – Къде са телата?

– На кладата – отвръща момчето. – Принесохме ги в жертва и сега пепелта им се носи с вятъра.

– Как бяха убити?

– Една сутрин ги заварихме при кладата. Бяха съвършени. Както Бог ги е създал. С изключение на белезите, описващи кръг на главите им – като корона от тръни.

– Белези ли? Какви белези?

– Равномерни – отвръща момчето. – С хубави шевове. Нали знаеш, че Господ е направил дрехи за Адам и Ева в райската градина? Божият шивач.

– Да, божият шивач живее в Купола. Това обяснява всичко!

– Обяснява всичко! – повтаря Хелмут.

– Къде са Маргит и сляпата ù приятелка? Живи ли са?

Момчето кима утвърдително.

– Маргит още ли има паяк в ръката?

– Да, той е дар от Бога.

– Кажи ù, че този божи дар скоро ще се инфектира.

С тези думи Ел Капитан си тръгва, пробивайки си път сред тълпата, а момчето извиква след него:

– Когато дойдат за мен, ще бъда готов? Вътрешно чист. Ами ти? Това е въпросът? Ти ще бъдеш ли готов?

Ел Капитан се добира бързо до палатката. Повдига платнището и го пуска след себе си.

– Стига за днес. Останалите ги отпрати.

Ел Капитан взима торбата с успокоителните.

– Стягаме си багажа. – Забелязва купа безжизнени паяци роботи – някои цели, но повечето на части. Взима един. Усеща, че е тежък и компактен, като граната.

– Събери тези части. Опаковай и тях – казва на войника.

– Но защо, сър? – учудва се войникът.

– Метал и експлозиви – отвръща той. – От тях ще излезе чуден подарък.

Ел Капитан

Свободен

Докато пикапът пърпори бавно нагоре, Ел Капитан превключва на по-ниска предавка. Хелмут си подсвирква зад гърба му.

Войникът, който му асистираше по време на операциите, се вози отзад. Пътуват към наблюдателния пост. Навън се смрачава. Ел Капитан се оглежда за глигани и за онези проклети сови. Не съжалява, задето е светил маслото на толкова много птици – а само, че не стават за ядене. За разлика от глигана. Имаше превъзходно бяло месо, което бе сготвено и изядено.

През прозореца зърва движение, ниско до земята. Може да е глиган с извити бивни. Би било хубаво да се снабди с още глиганско месо. Хелмут се раздвижва на гърба му.

– Забеляза ли нещо? – пита Ел Капитан.

– Забеляза ли нещо – отвръща Хелмут.

Ел Капитан спира колата.

– Какво беше? – Той се навежда, за да погледне през прозореца на мястото до шофьора. Само че Хелмут се обръща на другата страна и надава вик.

Ел Капитан извива глава към отсрещния прозорец и вижда продълговатото лице и мускулестия торс на Хейстингс. Той се дръпва от пикапа, а оръжието му изглежда толкова лъскаво, сякаш е мокро. Ел Капитан поема въздух. Хейстингс!

– Спокойно, Хелмут. Всичко е наред. – После се обръща към войника в задната част на пикапа: – Не излизай, разбра ли? Не мърдай оттук. Сега се връщам.

Ел Капитан стиска дръжката на вратата с надеждата, че Хейстингс не е бил препрограмиран да го убие, след което излиза от колата с вдигнати ръце. Остава на разстояние, в случай че Хейстингс има имплантирана бомба в главата.

– С какво мога да ти помогна? – казва Ел Капитан.

Гърдите на Хейстингс се издигат и спускат тежко и учестено. Той започва да крачи насам-натам пред Ел Капитан. Хелмут се е свил възможно най-ниско, скривайки се зад гърба на брат си.

– Какво искаш? – пита отново Ел Капитан.

Хейстингс се приближава. Накрая се надвесва над Ел Капитан, втренчил поглед в него. Ел Капитан чува щракване. Острието на ножа, монтиран в ботуша на Хейстингс, изскача навън.

– Спокойно – изрича Ел Капитан.

– Спокойно – прошепва Хелмут.

Хейстингс отстъпва назад и забивайки острието в пръстта, започва да пише.

Освободи ме.

Отначало Ел Капитан не казва нищо. Опитва се да осмисли случилото се. Какво точно иска от него Хейстингс? Как може някой да го освободи? Та той принадлежи на Купола. Той е тяхно творение.

Хейстингс се приближава до един камък.

– Почакай – казва Ел Капитан. Дали наистина не може да го освободи? През последните няколко седмици двамата с Хелмут бяха работили като хирурзи. Ако успеят да му поставят упойка и да отстранят имплантираните в него бръмбари, той ще бъде свободен и извънредно полезен. Хейстингс го гледа умоляващо. Ел Капитан познава този поглед – „отърви ме от нещастието ми“. За последен път го бе доловил, когато беше в гората с Преша. Тогава застреля едно момче, хванало се в капан. Само че той не моли да го убие, нали?

Хейстингс изтласква тежкия камък към Ел Капитан, а после се обръща и коленичи. Навежда глава и разтваря широко ръце.

Ел Капитан отваря задната врата на пикапа.

– Подай ми онази раница. – Войникът му дава успокоителните. Ел Капитан се връща при Хейстингс, който продължава да стои на колене.

Докосва масивното рамо на войника и го стисва. Хейстингс се напряга – очаквайки удар в тила? Ел Капитан забелязва пулсиращата югуларна вена, забива иглата под кожата и инжектира упойката в кръвоносната му система, след което изважда иглата. Тогава вижда как Хейстингс се навежда и обхваща тялото си с ръка. Поглежда Ел Капитан с насълзени очи. Отначало изглежда объркан, но после на лицето му се изписва странно облекчение. Усмихва се едва забележимо. Когато лакътят му поддава, се отпуска тежко на земята.

– Както изглежда, Хелмут, имаме още един пациент, този път огромен.

Преша

Сигнус

Преша разказва на Брадуел всичко, което е научила, включително теорията си за смъртта на Лев Новиков и странните символи и фрази, които се повтаряха неведнъж – преплетените змии, бълнуванията на Уилъкс, че е изкован от огъня и пречистен от пламъците, озадачаващата комбинация от цифри, поезията и появата на второто ù име, Бриджит. После двамата си поделят работата. Тя се заема с числата, от които Уилъкс бе обсебен, а Брадуел се съсредоточава върху думите и символите. Използват Финън на смени – който издава доволно бръмчене, когато не бездейства – и се разбират да не се прекъсват, освен ако не е абсолютно наложително.

При все това Преша долавя всяко движение на Брадуел. Понякога си поема дъх, сякаш иска да каже нещо. Тогава тя спира и го пита:

– Какво има?

Вдига поглед, взирайки се в нея. Очите им се срещат. В такива случаи ù се струва, че Брадуел губи мисълта си. Но той свежда поглед към листовете пред себе си и отвръща:

– Нищо. Опитвам се да подредя пъзела.

Свечерява се и Брадуел започва да кашля, сякаш има круп; гърдите му свирят. Седи на леглото, леко прегърбен, и с всеки пристъп дробовете му се напрягат да краен предел.

– Да излезем на въздух – предлага Преша.

Финън пиука.

– Ти също може да дойдеш.

Обличат си палтата, а птиците на Брадуел помръдват с крила. На излизане Преша му показва лицето на стената, което ù напомня за Фандра.

– Имах приятелка, която приличаше на това момиче. Фандра.

Брадуел се вглежда.

– Сестрата на Горс? Тя бе една от последните, които... – Отново го задушава кашлица. Поема си дълбоко дъх. – Една от последните, които се възползваха от нелегалната мрежа, преди да я закрием.

– Бяхме като сестри, но един ден тя просто изчезна.

Излизат навън. Финън ги следва по петите. Щом залоства вратата, Преша пита Брадуел докъде се е простирала нелегалната организация.

– Опитвахме се да изведем хората оттук, само че териториите околовръст са опустошени. Надявахме се, че някъде отвъд има оцелели, които живеят в мир и добруване. Един ден, след като се опитаха да избягат, Горс се върна и каза, че е изгубил Фандра.