Той се прокашля в неспокойния си сън. Страните му се зачервяват. Птиците на гърба му се свиват, сякаш дишането им зависи от неговото.

– Успокой се – казва тя. – Всичко е наред. – Финън се приближава до леглото. Кашлицата на Брадуел спира.

Огънят постепенно затихва. Преша си слага новите обувки и палтото – част от екипировката на ОСР, подарък от Ел Капитан. После избутва желязното резе, което той бе монтирал, и отваря вратата. Вилата на художника е сгушена в самия край на овощната градина. Почернелите клони на дърветата са превити така ниско, че върховете им са пуснали корени. Въздухът е режещо студен. Тогава ù хрумва, че Партридж сигурно спи при постоянна температура – но каква ли е тя? Двайсет и два или може би двайсет и три градуса? Пита се дали изобщо се сеща за нея. Възможно е никога вече да не се видят и за миг всичко ù се струва загубено. Нищо няма да се промени. Това е животът, който я очаква. Тук и завинаги. Същото важи и за него.

А ако Брадуел умре, Преша ще прекара остатъка от дните си сама в тази селска вила сред вкопчените в земята дървета.

Луната е пълна, макар и забулена от пепел. Успява да различи в далечината ниската, разнебитена циментова стена, а малко по-нататък – разпалените огньове пред палатките. От другата страна е старото общежитие, рухнало наполовина. Ето къде живее Уилда.

В общежитието се вижда светлина и Преша се пита дали това не е стаята на Уилда. Ами ако нищо не излезе от черната кутия на Уолронд? Тогава момичето ще умре.

Тя излиза навън, взима наръч дърва от грижливо наредения куп и се опитва да си представи как е изглеждала вилата преди. Дали призрачните момичета са брали плодове от дърветата? Поглежда към овощната градина – дънери с оклюмали корони, безброй почернели и превити клони – и зърва фигура, която се стрелва толкова бързо, че чак мъглата се завихря. Изчезва.

Чува как Брадуел кашля, а после се разнася и гласът му, несигурен и дрезгав:

– Преша!

Тя се втурва в къщата, пуска дървата. Той се мята в леглото. Коленичи до него. Очите му са отворени, но погледът му блуждае.

– Тук съм – казва тя. – Още съм тук.

Задушава го остра кашлица. Преша му донася вода. Повдига главата му и поднася чашата до устните му.

– Пийни – казва тя. – Имаш нужда от течности.

Той затваря очи, отпива малко и отпуска глава. Преша го оставя да легне настрани.

Тя става и нервно крачи напред-назад. Накрая опира чело на каменната стена и започва да чопли мъха.

– Брадуел – казва тя, – защо просто не дойдеш на себе си? Това не може да е краят. – Очаква да ù отговори, макар да осъзнава, че е невъзможно.

Преша отдръпва ръка от стената и вижда цветове – малко синьо, размазано червено. Вглежда се в мъха. Да не би тези петна да са някаква плесен?

Посяга нагоре и маха още малко мъх, а отдолу изникват още цветове. Продължава да чопли мъха. Пред очите ù се открива част от лице – око, буза и ухо.

Кой ли е живял тук след Детонациите? Някой художник? Може би платната са свършили и е започнал да рисува по стените.

Преша грабва гъбата за чинии и започва лекичко да трие мъха, като внимава да не повреди цветовете отдолу. Лицата изникват едно по едно – все на момичета – сякаш са били под ключ. Призрачните момичета. Реката е широка, течението зове, извива се, зове. Кой от този свят ще ги избави?

Дали художникът не е искал да задържи онези изгубени души?Преша си спомня как нещо я изтласкваше към повърхността – онези малки ръце на гърба ù. Истински или не, беше ги усетила. Нагазват във водата, която ще ги изцери, раните ще заличи и изцери. Смъртта всяко петънце от кожата им ще изтрие и тя ще заблести.

Преша знае какво е да под водата и сега сякаш самата тя ги извежда една по една на повърхността. Открива се още една уста, отворена, като че от нея се лее песен. Маршируват слепешката с песен жална, гласове печални, песен жална. Слушаме смирено, докато ушите ни не почнат да звънтят, ушите ни пищят, ушите ни звънтят. Синьо око, присвито от болка. А после и закръглена буза. Светец им трябва и спасител, спасител и светец, спасител и светец. На този бряг ще дебнат и ще се скитат вечно, ще дебнат и ще се скитат вечно. Едно тъжно око с тревожно извита вежда. Присвити устни, сякаш да изрекат дума.

Брадуел диша пресекливо, но ù се струва, че това е дъхът на момичетата. Те вдишват Уил; издишват Ъкс. Той е техният убиец. Той е отнел живота им. Стените са изпълнени с ликовете им. Стаята е изпълнена с дъха им.

Уил.

Ъкс.

Уил.

Ъкс.

Преша се обръща и зърва Финън в краката си. Уолронд бе предупредил да не забравят, че той познава ума на Уилъкс. За да разбере тайната, трябва първо да разбере човека. А за да разбере човека, масовия убиец – отнел живота на тези момичета и на повечето хора по света – тя трябва да проникне в ума му.

Уил

Ъкс.

Трябва да мисли с неговите мисли, да върви с неговите стъпки, да диша с неговия дъх.

Уил – шепнат момичетата в хор – ъкс.

Лайда

Девет

Леглото ù е деветото отдясно. Мястото е ново, стаята също – но временно, разбира се, тъй като майките са в непрекъснато движение. Само нейният номер е постоянен. На следващото място, където отидат, пак ще е девети номер, дори да става дума само за дървени скари на пода или за тела в някоя мръсна къща. В краен случай гробове.

Но защо номер девет? Щом я намериха, майките ù предоставиха това легло, което бе принадлежало на майка, загинала в неотдавнашното сражение. На Лайда ù се струва жестоко да заеме мястото ù. Трудно ù е да лежи тук; в леглото тупти нечие сърце… чуждо сърце. Но няма избор. Майките вярват в реда.

Нощ е. В стаята е тъмно. Някои деца още се мятат в постелята, опитвайки се да заспят. Чува ги, че молят за вода, а майките мънкат под нос и шептят вечерните си молитви. Като заклинание, което ù помага да заспи.

Но не и тази нощ. Току-що са ù казали, че най-сетне ù разрешават да се срещне с Илиа. Откакто се върна, искаше да я види всеки ден, но ù съобщиха, че е под карантина, тъй като е доста зле. Накрая обаче откликнаха на молбите ù. Илиа е на предела на силите си.

– Обвивката на душата ù е износена – казва Майка Хестра. – Часът ù скоро ще удари.

Лайда отпуска глава на възглавницата. До нея е Фридъл. Дадоха ù го, когато пристигна. Сега трябва да се грижи за него вместо Преша. Крилцата му проскърцват, но въпреки това все още лети бързо. Тя го погалва по главицата.

Като малка имаше плюшена калинка, с която спеше. Трябваше сама да се приготвя за лягане. Майка ù се придържаше към възпитателен метод, който учеше родителите да не отиват при децата си, ако нощем ги повикат. А сега за нея се грижат толкова много майки. Чувства се в безопасност. Спечелила си е мястото тук с усилна работа. Мускулите ù горят от умора. Учи се да мята стрели – занимание, при което най-важно е движението на китката. Упражнява се да изкормва пясъчни създания и зверове, да мъкне пръст от наскоро изкопана дупка, да изравя корени и да бели кората им.

През цялото това време се опитва да не мисли за Партридж. Майките са ù внушили, че мъжете са слабост. Те предават любовта ти. Партридж не е чудовище. Той не е от онези мъже, които майките мразят. Но се бои, че колкото повече ù липсва – лицето му, кожата, начина, по който я гледа – и колкото повече се надява, че ще го види отново, толкова повече ще загуби.

Вратата се отваря и в стаята нахлува светлина. Майка Хестра прошепва името ù.

Лайда потупва набързо Фридъл и се втурва към вратата.

– Време е – казва Майка Хестра и я отвежда в малка стая в дъното на коридора. Лайда трябва да разкаже на Илиа за черната кутия – семето на истината.

Илиа изглежда изпита и бледа. Лицето ù е открито, осеяно със следи от изгаряния и белези от Детонациите и от посегателствата на Ингършип. Може би най-сетне се е примирила с обезобразените си черти или просто е прекалено изтощена, за да ги крие. Лайда сяда на стола до леглото ù. Илиа е втренчила поглед в тавана. Лайда взима ръката ù в своята и прошепва името ù. Илиа не отговаря.