Полковник Олкът също не бива пощаден от спиритист-ката епидемия. В началото вероятно той се насочва към салоните, дето се организират сеанси, с благородното намерение да демаскира мошениците, също както по време на войната е демаскирал аферистите. Полковникът и този път се справя блестящо със задачата си и няколко сръчни хитреци попадат в капана му, додето накрая сам Олкът не попада в капана на спиритизма. Педантичното наблюдение на множество сеанси постепенно го води до извода, че наред с триковете и инсценировките, предназначени да смайват глупците, в известни случаи се явяват и медиуми, които действително стават проводници на същества или сили от един невидим паралелен свят.

Спиритизмът дава повод за срещата на полковника с Блаватска. Спиритизмът е първата тема, която ги сближава. В спиритизма те виждат и благодатния терен за съвместна работа, призвана да разкрие пред хората действителните астрални явления и да насочи умовете към един нов възглед за човека и битието. Най-сетне, Спиритизмът е и първата им обща грешка.

Не бихме се спирали на тази грешка, сама по себе си без особено значение, ако тя не беше свързана с едно друго заблуждение на двамата съратници, причинило далеч повече неприятности и на тях, и на движението. Става дума за известни необясними явления, смятани от хората за „свръхестествени“ и наричани на теософски жаргон „феномени“.

Още в началото на дружбата си с Блаватска полковникът се сблъсква с редица подобни явления, понякога далеч по-смайващи от обичайните сгшритистки сензации. Мемоарите му изобилстват с описания на всевъзможни „феномени“, предизвикани от Старата дама. При това следва да се има предвид, че сам Олкът е твърде въздържан и уравновесен човек, непривикнал да вярва дори на очевидното, преди да го е проверил подробно по всички възможни начини. „Скептик“ и „студен наблюдател“ — такъв е той, според характеристиката на Ани Безант.

Подобен скептик е и А. П. Синет, за когото тепърва ще стане дума и който в книгите си „Окултният свят“ и „Животът на г-жа Е. П. Блаватска“ също подробно разказва за десетки странни явления, предизвикани от Старата дама. При това Синет описва не само явленията, но и строгите проверки, които прави, за да се убеди в реалността на „феномените“, като дори съставя подробни протоколи, подписвани от всички присъстващи.

По волята на Е. П. се носи звън на невидими звънчета, които тя по свое желание може да мести из всички части на стаята; от потона или от небето падат свежи, още росни цветя; от пъпката на една роза се изтъркулва златен пръстен, без при това пъпката да се разтваря; върху тавана, чист преди минута, се появява образът на непознат мъж. В една късна зимна нощ, след продължителна работа Олкът подхвърля, че страшно му се е прияло грозде. „Идете в ъгъла при оная етажерка“, промърморва Старата дама. Полковникът се подчинява и намира върху етажерката два големи пресни грозда. Друг път купува ленени салфетки, но когато ги отнася при Е. П., става ясно, че салфетките не са поръбени. „Поставете ги в бюфета“, нарежда домакинята, а след четвърт час, без да е мръднала от мястото си, подхвърля: „Сега вече може да ги извадите“. Олкът изважда салфетките, за да установи, че те са вече подгънати и подшити, макар не особено умело. Веднъж той предава на Е. П. едно свое писмо до Учителя, запечатано в плик. Тя оставя плика на масата и продължава заниманията си, докато полковникът, подготвен за всякакви изненади, не сваля поглед от нея. Не са изминали и две минути, когато дамата съобщава: „Вземете си обратно писмото“. Той го взема, отваря го и намира вътре наред със своето послание и отговора на Учителя.

Феномените на Е. П., описани подробно от редица очевидци, биха могли да съставят цяла антология. Няма да се занимаваме с анализа на тези явления, обяснявани по най-различен начин, като се почне с дарбата на Блаватска да хипнотизира присъстващите и се свърши с умението й да материализира и дематериализира по желание психически образи и веществени предмети. Но каквито и да са по същество тия прояви и каквото и смайващо впечатление да са произвеждали, днес ни се струва трудно обяснимо, че една жена, стремяща се да създаде широко духовно движение, е могла да си губи времето в подобни атракции, подходящи по-скоро за някой беден факир, търсещ да припечели малко пари.

Самата Блаватска не е отдавала особено значение на феномените, но е смятала, че те ще имат значение за околните. Другояче казано, надявала се е чрез демонстрация на необяснимото да сепне заспалите мозъци, да покаже, че освен общоприетото и обичайното съществува един друг непознат свят, да събуди интереса към тоя свят, а от там и към Учението, единствено способно да го обясни. Убедена от личен опит, че у хората доминира не жаждата за знание, а любопитството, Е. П. се е надявала, разгаряйки любопитството, да ги увлече по пътя към знанието.

Тези надежди не се оправдават. И първият неуспех е спиритизмът. Старата дама никога не е практикувала спиритизъм в точния смисъл на думата. Тя няма „черен кабинет“, не кани непознати хора и не взема пари, както правят професионалните медиуми. Видяхме, че дори когато е в нужда, тя предпочита да произвежда евтини книжни цветя, вместо да произвежда чудеса. Нещо повече, според собствените й думи, тя е дошла „от Франция в Америка, за да докаже реалността на феномените и погрешността на спиритическата теория за духовете“. Но понеже за всяко доказателство са нужни факти, Е. П. се движи заедно с Олкът в средите на спиритисти, замесва се в публични полемики около спиритизма, прави опит да създаде някакъв „Клуб на чудесата“ и използва за своя трибуна списанието „Спиричуъл Сайантист“.

Резултатът от цялата тази дейност е нищожен, без да говорим за нападките и подигравките, на които бива подложена Старата дама, попаднала между два огъня — този, на спиритистите, и другият, на скептиците, отричащи изобщо феномените.

При една полемика от това време (юли 1875) Е. П. за пръв път споменава от страниците на „Спиричуъл Сайантист“ за Учителите. Истинското познание за тайните на света, пише тя, е достояние „на няколко източни философи, но кои са те и къде живеят, това не ми е позволено да разкрия… Мога да кажа само, че тази общност действително съществува и че мястото дето се намира братството, ще стане известно на света едва при пробуждането на човечеството“.

Скоро след публикуване на горната статия Е. П. напълно се отдръпва от спиритизма. През есента на 1875 двамата с Олкът слагат начало на Теософското общество. По това време Старата дама вече е започнала да работи над своя голям труд „Разбудената Изида“. Тази книга е от капитална важност за теософите, като първо изложение на техните възгледи. За нас тя има значение и по една друга причина.

„Един летен ден на 1875 — припомня си Олкът — Е. П. ми посочи няколко ръкописни страници и каза: «Написах това миналата нощ по нареждане, но дявол да ме вземе, ако знам какво ще излезе от него. Може би вестникарска статия, може би книга, може би нищо. Във всеки случай изпълнявам нареждането.»“

„Какво ще излезе“ стана ясно едва две години по-късно, през 1877, когато трудът бива завършен. „Разбулената Изида“, това са четири големи тома, надхвърлящи 1600 страници, в които авторката разглежда най-сложните проблеми на човека и света, като полемизира с редица съвременни концепции и използва в мотивировките си огромен брой философски и научни произведения, публикувани на различни древни и нови езици.

„Запитах лелята на Е. П. Б., г-ца Н. А. Фадеева, — пише Олкът, — откъде нейната племенница е почерпила цялата тази разнообразна ерудиция, философия, метафизика, науки, това необикновено интуитивно разбиране за етническата еволюция, за миграцията на идеите, за окултните сили на природата и пр. Тя откровено ми писа, че до тяхната последна среща, датираща от преди пет-шест години, Елена никога «не е дори сънувала подобни неща», че образованието й е било просто обичайното за момиче от добро семейство“.

Ако този отговор е представлявал изненада за полковника, налага се да добавим, че тя съвсем не е била единствената. Тъй като Олкът през цялото време е с Е. П., той е постоянен свидетел на нейните странни похвати на работа: „Тя не пишеше според установена програма, а идеите извираха от мозъка й, сякаш непрестанно преливащ извор… Седяхме обикновено от двете страни на голяма маса и аз можех да следя всичките й движения. Перото й летеше върху страницата. После внезапно тя спираше, заглеждаше се в пространството с втренчения поглед на ясновидците, сякаш четеше нещо невидимо там, пред себе си, и започваше да го преписва. Цитатът свършен, очите й добиваха наново обичайния си израз и тя започваше да пише по обичайния си маниер… Пред многобройните цитати в «Разбудената Изида» човек би помислил, че тя е писала книгата в някой ъгъл на Бритиш мюзиум или в Ню-Йоркската библиотека Астор. А истината е, че нашата домашна библиотека едва ли съдържаше стотина тома… Тогава каква библиотека е посещавала и какви книги е използвала за справка?“