Чувството за собственост и особено неговите най-груби производни — алчността, сребролюбието, хищничеството — освен че са извор на непрестанни конфликти, грижи, страхове на физическия план, но пораждат и неимоверни страдания в астралния свят, където жаждата за притежание ще ни следва, а възможността да я задоволим ще ни бъде отнета.

Себичността е свързана и с един друг, колкото пакостен, толкова и общоразпространен недостатък — страхът. Ако анализираме изблиците на това чувство, не е трудно да открием, че то е свързано с мисълта за възможни обрати в нашите земни дела или за нашето физическо здраве, или за здравето на нашите близки, изобщо с възникването на някакви опасности на физическия план. С други думи и тук се сблъскваме с липса на съизмерност и с неразбиране на причинните връзки, при което второстепенното и производното се хипертрофира до степента на нещо съдбоносно. Това съвсем не означава, че не трябва да реагираме на възникналите неблагоприятни обстоятелства. Но тъкмо за да реагираме спокойно, а следователно и ефикасно, първото условие е да се освободим от страха:

„Помислете за туй — какво е опасност? Тъй наречената опасност не е нищо друго, освен страха за текущото ни състояние. Но ако знаем, че всяко състояние се твори от съзнанието, което е неотнимаемо, то не може да има никакъв телесен страх. Опасността, за която е тъй прието да се предупреждава, ще се разтвори от съзнанието. Затуй ръстът на съзнанието е най-съществената основа за движението напред. Вместо опасностите ще останат само препятствията, но те Ще бъдат само средство за развитие на енергията. Ако планината е съвсем гладка, то няма да се изкачите на върха. Благословени да бъдат камъните, разкъсващи обувките ни при възлизането! Тъй се утвърдете в отсъствието на опасност.“

„Нашият щит е в неуязвимостта. Всяко петно на страха е цел на вражеска стрела. Но измили тия позорни петна, ще станем нерушими като телата на далечните светове.“ (М.)

„Ние ще изгоним всеки страх. Ние ще разпилеем по вятъра всички разноцветни пера на страха. Сините пера на застиналия ужас, зелените пера на предателската тръпка, жълтите пера на тайното изплъзване, червените пера на лудото сърцебиене, белите пера на премълчаването, черните крила на падането в бездна. Трябва да се разкрива многообразието на страха, иначе нейде ще остане сивичкото перо на угодливото чуруликане или перушинката на припряната суета, а зад тях е същият идол на страха. Всяко крило на страха увлича надолу.“ (М.)

Лесно е да се каже… — ще помисли някой, прочел горните указания. Наистина, да се освободиш от страха е далеч по-трудно, отколкото да оставиш тютюна или да спреш да сквернословиш. При това, за разлика от множество недостатъци, към които хората са привързани, страхът е нещо, от което всеки охотно би се отърсил, стига да знае как. Учителят сам посочва, че не е достатъчно да си кажеш „аз не се боя“ или да си повтаряш „не ме е страх“, за да прогониш противното чувство:

„Освобождението от страха няма да се постигне от самоубеждението при всеки отделен случай; напротив, такива внушения само отблъскват чувството на страх навътре, за да се яви при най-близкия повод в целия си ужас. При това, ужасът ще нараства в съответствие с натиска на изкуственото внушение… Страхът може да бъде изкоренен с мерки на съпоставка.“ (М.)

И, на друго място:

„Краят на страха е в знанието.“ (М.)

Страхът е атавизъм от тъмната епоха на човешкото невежество. Той може да расте и да се развива единствено върху почвата на невежеството. Когато познаваме истинския характер на туй, което ни плаши и когато разбираме цялата му относителност в необятността на отсъденото ни безсмъртие, страхът изчезва, а причината му се смалява до реалните си размери на едно препятствие, изискващо от нас да напрегнем сили, за да го преодолеем. Препятствието наистина може да ни затрудни, но вече няма да ни плаши.

Естествено, понякога възникват заплахи или трудности, изглеждащи непреодолими. Ала това също е заблуда, идваща от старото мислене. Няма такива ситуации, от които да не може да се намери изход.

„Ако човек ви каже — направих всичко, което е по силите ми — не вярвайте, той се оправдава, но в същото време се и ограничава. Когато човек си въобрази, че всичко е изчерпано, именно тогава той губи ключа към спасителния изход. Често поради невежество или поради леност хората се отказват от най-добрите решения…“ (М.)

С обичайната си склонност да драматизираме нещата, ние често говорим за безизходицата. Но понякога тъкмо привидната безизходица ни води до спасителния изход. Каза се вече: когато всички пътища около нас за затворени, едва тогава се сещаме за последната възможна посока и вдигаме очи, за да видим Учителя. Спасителното действие нерядко се осъществява именно при безизходица, предизвикваща крайното напрежение на нашия устрем:

„Много легенди описват осъществяването на желанията, но не говорят за основното условие, за безизходността, която изостря желанията до неотменимост.“ (М.)

Разбирането за съизмеримост и закономерност ще ни предпази и от унинието, скръбта, отчаянието, обичайни спътници на малодушието и страха. Ние ще се освободим от тези чувства, стига да се проникнем от съзнанието, че животът е непрестанно движение и вечна трансформация, че всичко се изменя и отминава, включително и туй, което в момента предизвиква скръбта ни. Или както казва Учителят:

„Разлъката предшества срещата, срещата предшества разлъката, затуй по-мъдро е да се радваме на разлъката.“

„Хората често изпадат в отчаяние, като не виждат никакви възможности. Обикновено те забравят един от главните съюзници, забравят течението на събитията.“

Вредата от унинието, скръбта, отчаянието не се изчерпва с туй, че ни потапят в мъчителни настроения, създавайки около нас болнава психическа атмосфера. Като опустошават силите ни, такива настроения ни тласкат към бездействие и летаргия.

„Събуди се, спящий! Хората обичат да повтарят този вик. Особено поразително е, когато го твърдят спящите, продължавайки да спят… Спят с години, спят цял живот… и в дрямка повтарят чужди неосмислени слова. Няма да говорим за случайните минувачи, но даже вече позналите нещо от истината са подложени на пристъпите на животински сън. Тогава работата на Учителя е да ги разбуди, дори да е нужен удар на мълния. Защото сънят лесно преминава в обсебване.“ (М.)

Дрямката, апатията, летаргията са израз на погасване на съзнанието. Същностната човешка дейност постепенно замира, а заедно с нея умира и най-ценното — огненото зърно на духа, частицата от Вселенския дух, която всеки носи у себе си.

„Бездушните същества са известни на всички. Това не е символ, а химическа действителност. Могат да запитат — в такова плачевно състояние ли се въплъщават те? Въпросът ще покаже незнание на основите. Никой не може да се въплъти без запас от огнена енергия. Прахосването на Агни става тук, сред всички чудеса на природата. При прахосването на Агни съвсем не е нужно да се извършват някакви си зверски престъпления. Обикновено прахосването на Агни става в делничния живот и в духовен полумрак…“

„Естествено, всеки е свободен в съдбата си и дори в крайното си разложение. Но бездушните същества са твърде заразителни и вредни. Проявата на обсебване е особено лека при такова погаснало съзнание. Не смятайте за преувеличено, ако близо половината от населението на планетата е подложено на тази опасност. Естествено степента е твърде различна, но започналото разложение бързо прогресира.“ (М.)

Погасналото съзнание е равносилно на самоубийство за своя носител. Но то е опасно и за околните. Напразни ще бъдат опитите да помогнем на тия хора. Най-разумното, което можем да направим, е да ги отбягваме, както се отбягва всяко разложение:

„Не отдъхвай край пътя под гнило дърво. Не се докосвай в живота до хора с погаснало съзнание. Неразвитостта на съзнанието не е толкова заразителна, колкото погасналото съзнание. Погасналото съзнание е истински вампир. Не може да се напои отвън пропастта на невежественото съзнание. Именно тези хора безполезно смучат енергия. След тях — непоносима умора. Трябва да ги отминаваме като зловоние, както отбягваме флуидите на разложение. Трудно е да се различи границата на неразвитостта и на погасването. Но едно качество ще бъде несъмнено. Неразвитостта може да бъде съпътствана от трепет на преданост, ала загасналият кратер е пълен с пепел и сяра. Учението не отказва да изразходва енергия за неразвитостта, но съществува степен на угасването, когато не може да залееш бездната с ново вещество.