— Аз нямам нужда от преводач.

— Аз пък имам нужда. Патриот съм. И не съм могъл като вас да натрупвам състоянието си зад граница, продавайки на метър и на кило националните интереси.

Щом спорът е започнал да затъва в политическите калища, нищо чудно цялата операция да се провали, без изобщо да е започнала. За щастие железният принцип на Маркс, че битието определя съзнанието и в този случай показва цялата си устойчивост, в смисъл, че материалните интереси надделяват над политическите страсти. Стига се до компромисното положение — Петер влиза в екипа, но за сметка на него оттам излизат зъболекарят и оксиженистът.

— Виждате, че съм готов на отстъпки — забелязва Донев. — Съветвам и вас да бъдете по-отстъпчив. Нали трябва да доведем нещата до успешния край.

— След което ще ме пречукате — допълва мрачно ТТ.

— Сериозно ли говорите? — недоумява опонентът. — Как ще ви пречукаме? За какво ще ви пречукаме? Нали още ще ни бъдете необходим.

— Абе де да знам — дърпа се Табаков от очерталото се примирие. — Ще скроите там някаква комбинация.

Накрая отношенията се нормализират, подготовката приключва, идва и драматичният Ден Хикс, в който Успехът е призван да увенчае Делото. Заранта ми е наредено да занеса проектодоговорите на нотариуса, за да се запознае предварително с тях. Към мене е делегиран и Слона, за да не би да прибегна към срещи от трети вид, при което става дума не за извънземни, а за най-обикновени полицаи.

Да се движиш из улиците със Слон е по начало рисковано. Това важи особено за пренаселен град като Виена.

— Старай се да караш, без да прегазваш част от минувачите — съветвам животното, заело място зад волана.

— Ти не ме учи — избоботва зоологическата рядкост. — Писнало ми е от интелигенти като тебе, знаете само акъл да давате.

Колкото и да е враждебен към опита да му дават акъл, Слонът все пак следва указанията ми по коя улица да се движи и на къде да завие, защото в противен случай шансът да стигнем до желаното място ще се окаже нулев.

В края на зимата сме. Денят е хладен и мрачен. Това прави предградието в което се забиваме, да изглежда още по-мрачно. Стигаме до някаква доста широка невзрачна улица с безлични сгради, които биха могли да бъдат и жилища, но приличат по-скоро на складове и работилници. Постройката на интересуващия ни адрес е от по-друг характер. Невисока, но твърде масивна, излята сякаш цялата от бетон, тя има супермодерен вид с циментовите си стени, запазили отпечатъците на кофража и с отворите си за прозорци, напомнящи на амбразури. Зданието е все още недовършено и нищо чудно да е същата тази цитадела, която Табаков обещаваше да построи.

Дворът, ограден с циментов зид е обширен, но пуст, ако не броим неразтопените все още кални преспи. До вратата на лицевата страна е монтирана месингова табелка: „Д-р Лудвиг Мозер, невролог“. Тетето навремето беше ми споменал за някакъв доктор Мозер, но в случая не сме тръгнали да търсим невролог, макар всички да се нуждаем от такъв. Оказва се, че входът за нотариуса е откъм задната страна на сградата, за което свидетелства друга табелка:

— Ти ще чакаш тук — нареждам на Слона пред входа.

— Да не фъснеш.

Поемам по грубата циментова стълба към първия етаж, следвайки указанието на закачената върху стената стрелка. Трудно е да се заблудиш, понеже втори етаж изобщо няма.

Хер фукс ме приема едва подир продължително звънене и след като вероятно ме е изследвал през монтираната на вратата шпионка. Това е невисок на ръст, но обемист на шкембе господин, чиято внушителна физика говори за положителното му отношение към едрите виенски шницели и към халбите мюнхенска бира. Вероятно вече е минал шейсетте, но нищо в жизнерадостното му добродушно изражение не подсказва преждевременно износване.

— Чудесно — промърморва той, като хвърля небрежно плика с договорите върху масивното бюро. — Ще ги прегледам, но вие знаете, че това са просто формалности. След като има добри отношения и добра воля, всичко останало са формалности.

С това мисията ми е приключена. Сбогуваме се, при което нотариусът не пропуска да ми напомни, че срещата ще е в 17 нула нула часа.

И тъй — 17.00. Тясното и без туй коридорче пред кабинета на нотариуса е съвсем отесняло от притока на познати и непознати лица. Непознат е всъщност единствено Петер, когото Донев представя като ръководител в австрийския клон на застрахователната фирма. Възпитан и любезен човек.

— Разбрах, че сте понатупали моя племенник — забелязва, след като му подсказвам кой съм. — Допускам, че си го е заслужил, тъй че няма вреда.

— Държа само вие и Петер да влезете — напомня Табаков, когато нотариусът отваря вратата към кабинета.

— Добре де, разбрахме се — промърморва застраховчикът.

Което не пречи да вкара в суматохата и Слона. Останалите технически лица, както и близнаците биват експедирани да чакат в антрето долу.

Бившият учител по музика и настоящ наследник, вече се намира в кабинета, седнал на някакъв жалък виенски стол до бюрото.

— Ще ме извините за оскъдната обстановка — забелязва домакинът, — но още сме в процес на нанасяне, така че сядайте, кой където намери.

Което и правим. Хауптман младши доста напомня по външност на хер Ото. Той също е над шейсетте и също изглежда жизнерадостен и добродушен, вероятно с известен уклон не толкова към бирата, колкото към рейнските, а защо не и мозелските вина, слабост подсказвана както от червендалестото му лице, така и от масивния нос, греещ оптимистично с цвета на добре узрял домат.

Добродушието обаче си има граници. Затова нищо чудно, че преди още да сме минали към същността на въпроса, музиковедът подхвърля:

— Струва ми се, че тук стана пренаселено, особено ако се има предвид конфиденциалния характер на срещата ни.

Петер взема думата, за да обясни естеството на наплива.

— А вие самият кой сте, ако смея да попитам? — продължава да се интересува наследникът. И след като изслушва обясненията, обобщава:

— Юридически консултант, секретар, бодигард, без да говорим за вас самия и многобройните ви функции… И целият този юридически и административен елит — срещу моята скромна персона!

И като се обръща към нотариуса:

— Кажете, справедливо ли е? Ами аз също искам и адвокат, и секретар и бодигард… Защо не ме предупредихте да си ги доведа.

Настъпва неловко мълчание.

— Мисля, че възражението ви не е лишено от логика — решава да наруши паузата Табаков. — Обаче…

— Не приемам никакво „обаче“! — заинатява се Хауптман. — Или излишните хора ще напуснат помещението, или ще прекратим срещата.

— Поставени сме пред една дилема — установява нотариусът. — Решението не влиза в моите прерогати ви. Какво ще кажете, господа?

Всички мълчат. Единствен Донев, който до този момент напрегнато е давал ухо на симултанния превод на Петер, взема думата. Изказването му е съвсем кратко:

— Не!

— В какъв смисъл „не“? — запитва хер Фукс.

— Превеждай точно! — нарежда вождът на Петер и за да не го затрудни прекалено с превода, произнася отново с категоричен глас своето „не“. Подир което, усетил вероятно невъзприемчивостта на аудиторията, пояснява:

— И аз, като юридическо лице, и бодигардът, без да говорим за преводача, сме тук, не за да обслужваме едната страна, а всички. Единствен секретарят на господин Табаков е вероятно излишен. Нямам нищо против да напусне срещата. Колкото до отменянето на самата среща, ще повторя отново своето категорично „НЕ“. Уважаемият господин Хауптман може би не си дава сметка, че ние изразходвахме доста сили и време, за да организираме тази скромна церемония и нямаме никакво намерение да я отлагаме за неопределено време.

— Обяснете на господин юриста — обръща се Хауптман към Петер, — че отказвам да се подчиня на диктат. Сега пък аз казвам „Не“ и то е окончателно!

— Но, чакайте, господа, чакайте! — провиква се скандализиран уважаемият Фукс и без повече протакане вади пистолета си, за да последва примера на останалите.