И потъва в мълчание. Продължително и тежко мълчание, вероятно повече за престиж, но донейде и знак за известни съмнения. Както казват французите: Прекалено хубаво е, за да бъде вярно. Защото не е никак трудно да се отгатне, каква е картината, която престъпното му въображение вече е нарисувало: Прибиране на половината от полагащия се на Табаков капитал. Което не пречи малко по-късно да се прилапа и другата половина. После повтаряне на операцията, само че този път срещу Хауптман. И ето го фантастичният капитал отново възстановен, но сега вече принадлежащ на новата звезда в Клуба на милионерите — г-н Донев и Сие, като сието естествено е само за декорация.

На всичко отгоре дава вид, че уж мисли. Един вид — и той пада малко тежък в бизнеса, като покойния Хауптман.

— Предложението ви е разумно — признава той, след като достатъчно се е намълчал. — Но понеже сме свои хора, виждам все пак една малка подробност, която донейде смущава.

Табаков не си дава труд да запита „коя“, тъй че се налага Донев сам да продължи изречението.

— И последният глупак, господине, би се запитал: Какви са причините за такъв царски жест към мене и то от страна на човек, който има всички причини да ме ненавижда до смърт?

— Не ви ненавиждам — поклаща глава Табаков. — Твърде уморен съм, за да ненавиждам когото и да било. И всъщност именно в това се съдържа отговорът на въпроса, който поставяте. Аз съм на възраст, когато човек вече не е прекалено привързан към материалните ценности…

— Зависи от човека.

— Видяхте сам, че не се поколебах да ви предоставя всичко в дома си.

— Че какво друго можехте да направите.

— Можех много неща, но както сам казвате, не бих искал да изпадам в самореклама.

— Ако може, по-късо — забелязва Донев.

— Нищо не ми пречи да млъкна. Отговарям просто на въпроса, който сам вие поставихте.

— Да, де. Но по-късо.

— Точка! — обявява Табаков. — Няма какво повече да кажа.

И действително млъква, с което поставя застрахователния бос в доста неловко положение. Той е раздвоен между изкушението отново да разкървави сурата на вманиачения дъртак и съображението, че се намира в преддверието на една епохална сделка.

— Добре де, не се сърдете. Говорим си като свои хора, казах го вече. Може и аз да съм малко изнервен от всички тия банкови операции.

— Понеже споменавате за банкови операции, сега пък аз бих ви запитал, знаете ли къде бихте се намирали в момента заради тях, ако не беше моето великодушно отношение, което така ви учудва. Ами че ако не бях аз, за да ви предпазя от редица гафове, вие с помощниците си отдавна вече щяхте да се намирате в затвора. Което не означава, че рискът да се озовете там е отминал. Може би не го подозирате, но при тия ваши банкови операции вие вече сте многократно засниман от апаратурите при касовите гишета, описан сте и картотекиран, където трябва, и ако сте поне малко съобразителен, би следвало час по-скоро да си прибирате багажа и да изчезвате, докато непоправимото все още не се е случило.

— Няма да ме уплашите.

— И не се опитвам. Старая се само да ви покажа с конкретни примери, че колкото и това да изглежда абсурдно, аз съм действал на ваша страна. И не от някакво великодушие, а от най-естествен егоизъм. Защото — както щях да ви кажа, ако не ме прекъснахте неуместно — аз съм на края на живота си, разяден от всевъзможни болести и с изтощена нервна система, тъй че единственото, което желая, то е да бъда оставен да си доживея писаните ми дни на спокойствие, а това няма как да стане, ако не решите да си тръгнете. Точно това е и причината да ви разкрия тайната за моите милиони и да ви направя въпросното предложение, което — простете за грубостта ми — може да бъде отхвърлено само от някой кандидат за лудницата или за книгата на Гинес.

— И аз много приказвам, но вие ме надминахте, признава потомъкът на ацтеките. — Убедителен сте, не отричам. Което е още един повод за съмнение. Но нека спрем дотук. Ще си помисля и ще кажа.

Едва много по-късно, когато вече сме се разположили всеки в креслата си и се готвим да отплуваме в света на сенките, Табаков решава да налее още малко масло в огъня и подхвърля за сведение на микрофоните:

— Тия господа даже не разбират, че не могат да се разхождат из Виенските банки, както се шляят по софийските кръчми. Ако още малко продължат да се мотат насам — натам, задържането им е в кърпа вързано.

— Ти да му мислиш — отвръщам. — Какъвто си милозлив, нищо чудно да се навиеш да им носиш и цигари.

Операцията Хауптман, както за по-кратко бих я нарекъл, изглеждаше на пръв поглед съвсем безпроблемна. Двама души се срещат в присъствието на трети, за да подпишат някакъв документ, по чието съдържание предварително има съгласие. Но както вече хиляди пъти е казвано, нещата рядко се оказват такива, каквито изглеждат. Първото малко противоречие между Табаков и главния застраховател възниква по въпроса за самия документ. Донев настоява да бъдат изготвени предварително два документа.

— Може и три — съгласява се равнодушно Тетето — но не вярвам прекалените ви амбиции да бъдат задоволени.

— То не се знае — възразява Донев. — Моят принцип е да си готов и с програма — минимум, и с програма — максимум. На този свят всичко е въпрос на пазарлък.

— При моя случай коя от двете програми беше реализирана?

— Това ще се разбере по начина, по който ще приключим сделката с Хауптман — отвръща застрахователят.

Между двете програми разликата е само в един детайл: Според първата капиталът на замразената фирма се разделя по равно между договарящите страни. Според втората обаче Табаков (разбирай Донев) получава две трети от капитала, като това обстоятелство е мотивирано с някакви сложни и мъгляви аргументи за понесени вреди и пропуснати ползи.

— Казахте, че племенникът на Хауптман живее в Линц — любопитства за не знам кой си път Вождът, който носи в себе си вечното опасение да не бъде преметнат.

— Казах, да — потвърждава Табаков. — А също и го повторих и потретих. Но ако държите, мога да ви го издекламирам още веднъж.

— Мисълта ми е, че вместо да караме човека да идва тука със собствен транспорт и да харчи пари за бензин, може би по-добре би било да отидем и да го вземем с наша кола.

— И това е възможно — кима сговорчиво Тетето. — Съществуват сто начина да се развали една сделка и този е само един от тях.

И забелязал киселата физиономия на опонента си:

— Предполагам, че е много приятно да наблюдаваш света с убеждението, че всички около теб са идиоти, но има случаи, когато това самочувствие може да ви изиграе неприятна шега.

— Запазете своята язвителност за себе си — репли-кира го Донев. — И аз имам право на своите съмнения.

Същото твърди и Табаков. Търканията възникват още по въпроса за състава на аудиторията при подписването. Вождът поддържа, че трябва да бъде асистиран от всичките си помощници, към които прибавя и някакъв хер Петер.

В течение на операцията се изяснява, че въпросният господин Ханс Петер в детството си е бил само един български Иван Петров, чийто баща се бил озовал в околностите на Виена, за да произвежда и да прдава тук зеленчуци. Оказва се също, че хер Петер е чичо на едно от кретенчетата, организирали отвличането ми, което сам Петер ми напомня пътем с усмивка, като го именува „детинска лудория“.

— Нали знаете, какви са днешните тийнейджъри предприемчиви и агресивни колкото си щат. Но инак не са лоши хлапета.

Та тъкмо опитът на Донев да пробута и въпросния Петер в антуража си, прелива чашата на търпението на Тетето.

— Простете, господине, но вашите претенции са действително прекалени — нарушава равнодушието си той. — Не стига, че срещу мене и секретаря ми строявате цялата си банда, ами сега ми тикате и някаква тъмна личност под вероятно измисленото име Петер.

— Няма нищо измислено, измислиците са ваш патент — дразни се и Донев. — Петер ще присъства в качеството на мой юридически съветник, а освен туй ще е необходим на всички ни като преводач.