— Сега, на момента ли?

— И така може да се каже. Полковникът иска още утре да си при него.

— Ще бъда. Друго има ли?

— Другото — в София.

Оглежда се да провери дали не ни е засякъл противникът и изчезва. Голям сладур.

Малко по-късно вече съм на линия в сервиза, където се грижат при нужда за беемвето. Сервизът откровено казано обслужва колите на Табаков, тъй че аз минавам най-често метър, след като знам какъв киселяк е Манасиев, когато трябва да се осребряват служебните ми разходи.

Днес няма дъжд. Времето е почти пролетно. Излизам пред сервиза да подишам свеж въздух, докато вътре техникът се занимава с колата. Вероятно нещо съм се замислил, не за бездната на Табаков, а за живота изобщо, когато чувам зад гърба си познат глас:

— Здравейте, господин Боев.

Пешо е. Любимият мой шофьор, макар и в оставка.

— Здрасти, Пешо. И ти ли на сервиз?

— Ами, нали знаете — служба.

— При Табаков ли?

— Къде другаде.

— Нещо не те виждам в Генералния щаб.

— Там са близнаците. Мене като младши ме лашкат главно далеч от Центъра.

— Питах какво става с тебе. Викат „добре е“.

— Така е. Не се оплаквам. Жив и здрав съм.

— Май че ти бяха поотръскали костюма.

— Вината е моя. Наврял се бях където не трябва. И подир малко:

— Но сега наистина съм добре. Нали знаете какво казват немците: „Енде гут, алес гут“.

— Какво „Енде“, бе! Нали в София те чака годеница.

— Е, „годеница“. Не сме се клели.

— Пешо, Пешо… Каква я мислехме, каква излезе.

— Такъв е животът, другарю началник. Никой не знае съдбата си.

Отново късо мълчание.

— А вие как сте?

— Ами и аз — като теб. Не си знам съдбата. В момента се готвя да запраша към София. Хайде да те водя.

— Не съм готов… Всъщност още не съм решил.

— Добре, Пешо. Ти сам си знаеш. Гледай само да не се набуташ пак където не трябва.

— Ще гледам.

— Хайде, до скоро, или до някога!

— До скоро, другарю началник.

— Смяташ ли да се върнеш или само ме лъготиш? — пита Марта привечер, когато вече се готвя да тръгна.

— Ще се върна, скъпа. Ако не за друго, поне зарад теб ще се върна. Нали я знаеш песента.

— Каква песен?

— Едва ли я знаеш. Все забравям, че дребната разлика между нас е има-няма двайсет години.

— Каква песен? — повтаря тя.

— Ами имаше някога една песен:

Но понеже не ме бива много в поезията, спирам до тук и я прегръщам, и ние стоим известно време тъй, долепили глава до глава, и май че усещам как нещо мокри бузата ми.

Да не би пак да е заваляло.

Отново в родината.

Още сме в края на лятото, а сякаш е настъпила есен.

Навъсено облачно небе и остър вятър, разнасящ ситния дъждец на талази. Подробности без значение, но все пак ги отбелязвам, понеже са ми казали, че така трябва.

Подир цяла нощ кормуване моето настроение също не е ведро. За офицера на граничния контрол да не говорим. Той се смята служебно задължен да поддържа желязната твърдост на физиономията си. Прави ми знак с ръка да отбия и произнася:

— Чакат ви.

Малко по-късно чакащият се появява от служебното помещение. Цивилен е, но това нищо не значи, тонът му е военен:

— Предайте ключовете от беемвето на младежа. Ще пътуваме с наша кола.

Изпълнявам нареждането. „Младежът“ е второ подобрено издание на нашия Пешо, в смисъл, че не се хили лекомислено, а гледа строго и служебно. Вероятно отново ще пребъркват превозното ми средство, но този път в мое отсъствие. Общо взето хладен прием. Да се надяваме, че няма съвсем да се вледени.

Джипът поема към нашата столица, но по-късно отбива в посока Костинброд. Цивилният военен на кормилото поддържа недостъпния си вид в стил „каменно лице“, вероятно за да покаже, че разговори по пътя не се предвиждат. Никаква опасност не го грози откъм тази посока, понеже задрямвам.

Рязък тласък прекъсва съня ми. Кормуващият е заковал джипа пред някакви тараби.

— Можете да слизате.

Дървена порта и край нея субект в дрехи от защитен плат, както са навлечени половината цигани от славния квартал факултето. Стопански двор. В дъното — барака, от сглобяемите. Край бараката — завързана на синджир овчарка, надаваща предупредителен лай.

— Спокойно, Рекс, аз съм — осведомявам го. Кучето едва ли се именува Рекс, защото продължава да лае.

Манасиев, който се оказва в едно от помещенията на бараката, не лае, но също има неприветлив вид.

— Здрасти, сядай — промърморва сухо, като се от дръпва от прозореца, където до този момент е наблюдавал пристигането ми.

Сядам, но той остава прав, за да ми напомня вероятно старшинството си.

— Е, Боев, живи бяхме пак да се видим.

И подир тази констатация на очевидното пояснява:

— А някои твои стари познати тук бяха убедени, че въобще няма да се върнеш.

— В такъв случай не се учудвам, че на границата ме посрещнаха почти като диверсант.

— Няма такова нещо. Но като поживееш на Запад, особено в по-охолна среда, изглежда ставаш по-взискателен към обноските на сънародниците си. Казвам го, защото по твой адрес се говори и друго: Бил си се прекалено сближил със стария си приятел Табаков.

— По ваше нареждане.

— Не го казвам като упрек. Информирам те само какво се приказва.

— Известно е каква клюкарница представляват службите.

Той най-сетне сяда зад малкото бюро, но без да се отпуска. Изправената наперена стойка му е втора природа.

— Не съм и допускал, че ще ми нанесеш такъв кален удар, на мене и на собствения си престиж, като откажеш да се прибереш. Вярно е — и това също се коментира, — че мисията ти до този момент е без резултат, но аз добре познавам трудностите, с които се сблъскваш и не съм склонен да се влияя от оценките на странични лица.

Замълчава и ми отправя хладния си неприятно втренчен поглед.

— Само че, Боев, освен странични лица, съществуват, както знаеш и висшестоящи. Как да реагираме срещу упреците на подобни лица?

— Вие по-добре знаете.

— Надявам се, обаче в случая питам теб.

— Прощавайте, но вие ми говорите за разни лица, странични и нестранични, като че скромните ми действия са били предмет на широко обсъждане. Ако една секретна задача така широко се обсъжда от разни хора, не знам тя може ли да се нарича секретна.

— Разсъждаваш според вчерашните стандарти. Аз също съм привърженик на строгата секретност, но днес на нашата работа се гледа с повишена взискателност. Няма никакви широки обсъждания, каквито ти си въобразяваш. Хората просто държат да знаят защо се протакат нещата и как се изразходват средствата.

— Какви средства? Може би тези, с които ни финансира самият обвиняем, дето ми поддържа колата, та даже ми плаща и наема.

— Да не затъваме в дреболии. Той този, дето го наричаш обвиняем, дължи такива колосални суми на страната, че просто смешно е да говорим за коли и наеми. Отговори по-добре на въпроса ми: как виждаш работата занапред.

— Какво очаквате да ви отговоря: или трябва да я продължим, или да я прекратим.

— Точно това очаквах. Аз обаче другояче ги виждам нещата. Работата не бива да спира, но трябва да продължи по друг начин.

— Искате да кажете — без мен. Приемам решението ви с истинско облекчение.

— Не можеш да го приемеш, преди още да си го чул. И не ми се преструвай на искрено благодарен, задето те отстранявам. Тия етюди на скромност пред мене не минават. Освен туй все още не съм обявил, че те отстранявам.

— Искам да ви спестя неловкото положение.

— Когато изпълнявам служебна задача, никога не се чувствам неловко. Каквато и да е тя. А сега слушай.

Слушам. Вече познати неща. Разликата е само, че аз вече отпадам от комбинацията.