ДЕВЕТА ГЛАВА
Събуждам се с усещането, че се намирам в някаква градина. Не съм далеч от истината. Градината не е в самата стая, но е почти надвиснала над мене от отворения прозорец, заемащ цялата стена край леглото. Лекият вятър плавно полюшва гъсталака от избуяли растения, увенчани с огромни розови и теменужни цветове, а в помещението се носи дъх на утринна влага и аромат на… отде да знам на какво, не съм специалист по цветята.
Спалнята ми е в партера, а в тая вила партерът е закопан на един метър под земята и това ми дава илюзията, че аз също съм надеждно закопан и лежа между градинските лехи сред високата гъста листовина, напълно скрит от погледа на всички възможни полицаи, с бели каски, зелени фуражки или в скромни цивилни облекла.
На вратата се почуква, но аз не обръщам внимание на тоя паразитен шум, все още упоен от съня и от аромата на розово-лилавите цветя. В отговор на моето мълчание чукането става още по-настойчиво и дори се раздава мелодичен женски глас:
— Албер, спите ли?
— Спя, да. Или по-точно спях, преди вие да почнете да тропате.
— Но часът е девет.
— И какво като е девет? На църква ли ще ходим?
— Яйцата ви ще изстинат.
— С това трябваше да почнете, скъпа. Ако искате да вдигнете някого, почвате с яйцата, а не с часа.
След двайсетина минути, вече измит и избръснат, влизам в светлия хол, изпълнен също с цветя — най-вече по тапетите и по импримето на завесите. Вниманието ми обаче бива привлечено не толкова от този разкош на пастелните тонове, колкото от разкоша на приготвената трапеза.
— Вие страшно ми липсвахте през последните дни, скъпа Мод.
— Знам, знам. Сядайте.
Настъпва съсредоточено мълчание. Когато се яде, не се приказва — това го има и в най-простата брошура по хигиена на храненето. Едва след като приключваме с топлите блюда и стигаме до третата чаша кафе, дамата забелязва:
— Вие сте се пременили, сякаш се готвите да излизате.
— Не обръщайте внимание. Навик от младини.
— В смисъл?
— В смисъл, че на младини ми се случи да поседя някой и друг месец затворен в една вила, подобна на тая. Не съществуваше никакъв шанс да се измъкна от вилата, но въпреки туй редовно всяка вечер си обличах новия костюм и прекарвах четвърт час пред огледалото, зает с възела на вратовръзката. Това ми създаваше илюзията, че наистина се готвя да ходя някъде.
— А защо бяхте принуден да седите в тая вила?
— Похитен бях от една жена.
— Каква жена?
— Такава, като вас.
— Толкова дебела?
— Е, нейните форми не бяха тъй разкошни като вашите. Но що се отнася до деспотизма, човек би казал, че сте родни сестри.
— Албер, как не ви е съвестно…
— Да, да, знам какво ще последва; изпълнявате нареждания, правите го за мое добро и пр. Тъй че прескочете тая глава и минете на следващата. Каква е програмата?
— Програмата е също като в оная вила от вашите младини: никакво излизане.
— А вие?
— Аз — също.
— Значи — отново призракът на гладната смърт.
— За това не се грижете.
— Права сте, Мод — и гладна смърт. Аз просто не знам какво приказвам.
— Оградата е висока и дърветата скриват достатъчно добре вилата от съседите, но все пак въздържайте се да излизате в градината.
— А ако дойде някой?
— Слабо вероятно е. Собствениците са заминали и това е известно на тези, които евентуално биха ги търсили. Във всеки случай, ако възникне нещо непредвидено, излизате през прозореца на стаята си, а оттам минавате през задната вратичка на градината и се озовавате в съседната уличка.
Тя става, но преди да се заеме с прибирането, добавя:
— Там на масата са вестниците. Оттатък има и книги, макар че досега не съм забелязала да прявявате интерес към книгите.
— На времето, знаете, се налагаше да чета много. Боя се, че оттогава се появи нещо като пресищане.
— Кога „на времето“?
Точно преди първата ми среща с вашия Сеймур — би трябвало да отвърна, ала вместо туй промърморвам:
— Когато си взимах изпитите в основното училище.
Сетне прибирам вестниците и се оттеглям обратно в спалнята, където ме очакват градинските цветя и самотата.
Самотата. Най-скъпото притежание, ако можеш да вярваш на Мод. Но когато става дума за такова нещо, излишно е да вземаш акъл от Мод. Самотата сред своите е едно, а самотата сред чуждите — друго. Първата винаги може да бъде прекъсната от някой обрат, докато втората е неотменима. Прочее най-добре е да се правиш, че не я забелязваш. И да си четеш вестници.
Следващият ден, а също и по-следващия, както и един-два добавъчни минават все тъй в четене на вестници, разнообразено с мимолетни дремки, с разходки от стена до стена и с разнасящия се в определени часове призив „Албер, яденето е готово“.
С две думи, квартирата е друга, ала обсадното положение е същото. Все пак — тия цветя. И най-вече това, че Сеймур го няма в съседство, та да влиза в стаята ти по никое време, за да ти съобщи, че този свят би трябвало да се прави наново, като се почне от амебата.
Мод е нещо по-друго. Освен че знае да готви, но не се и натрапва, нито те кани в спалнята си, за да ти покаже как функционира леглото. Е, понякога вечер, подир телевизионния филм, додето седи полуизлегната в креслото, може да се случи полата й по невнимание да разголи снажното бяло бедро, колкото да си спомниш, ако си забравил, че тия неща още ги има по света. Всъщност, защо не, нека си спомним това и нека забравим поне временно другото.
— Но какво ви е, Албер! Какво ви прихвана? — пита невинно тя, макар да знае много добре какво и защо ме е прихванало. — Тази вила съвсем не е онази, от младините ви.
— На мене ли го казвате — мърморя аз, като продължавам настъплението. — Единственият чифт бедра, който можеше да се намери в онази вила, би изглеждал като две сламки в сравнение с вашите.
Една лъжа, разбира се, защото Франсоаз — тя се казваше Франсоаз — също си я биваше, но заради една лъжа от чисто сърце никой не е отишъл в ада.
И все пак, независимо че Мод е тук, а Сеймур го няма, времето тече тегаво и вестниците всеки ден ми напомнят, че вече сме в началото на август, а аз съм все още тук, в пълна безизходица и без никакви видими шансове за измъкване.
„Ще прекарате няколко дни, додето ви осигуря канал…“ Колко дни, какъв канал и за къде — това са въпроси, на които мога да отговарям, както си ща. Излишно е да питам дамата, тя никога нищо не знае. Излишно е да нервнича и да тропам по масата. Клиентът има право да капризничи само когато е платежоспособен, а аз не съм. Няма какво повече да предложа на американеца срещу тази малка услуга — измъкването от блатото.
Едва вечерта на петия ден в ситуацията настъпва промяна. Пристига Сеймур. Пристига към полунощ — обичайния за призраци час да ходят по гости.
— Да ви приготвя ли нещо за хапване? — пита Мод, която винаги гледа присърце на тая задача.
— Имате ли бадеми? — пита на свой ред американецът.
— Мисля, че имаше бадеми.
— В такъв случай, донесете ги. Това ще е достатъчно. Нашият Албер, знаете, пие уискито само с бадеми.
Дамата донася питието и бадемите, до които впрочем никой не се докосва, сетне по невидим знак на Сеймур се оттегля.
— Понеже онзи ден се интересувахте дали имам вкус към музиката, бих искал да ви пусна нещо за прослушване — обяснява гостът, като вади от джоба си миниатюрен магнитофон. — Ще ми бъде драго да чуя какво мислите за този речитатив.
Той поставя апарата на масичката и преди да натисне бутона, добавя:
— Въоръжете се с търпение. Дуетът е малко дълъг.
Записът не е твърде съвършен, обаче е достатъчно ясен, за да установя тутакси, че изпълнителите на дуета са Райън и Томас:
РАЙЪН. Как върви анкетата?
ТОМАС. Приключва вече.
РАЙЪН. Не ви питам това. Питам как върви.
ТОМАС. Как искате да върви. Всичко е от ясно по-ясно.
РАЙЪН. Ако беше толкова ясно, това съвсем не би било добре за вас.
ТОМАС. Не разбирам.
РАЙЪН. Отлично разбирате, но още се надявате, че плувам в догадки. Вярно е, че плувам, само че не в догадки, а във факти. Такова изобилие от факти, че просто плувам в тях, Томас. И всички са свързани с нечистите ви сделки.
ТОМАС. Наистина не разбирам.
РАЙЪН. Защото не сте в течение на някои неща. Ако приех да не оспорвам пред анкетната комисия вашата версия, то не беше от наивност, а просто за да не изнасяме на показ семейните скандали…
ТОМАС. Каква „моя“ версия? Нали заедно уточнихме какво ще говорим?
РАЙЪН. И какво като сме уточнили? Да не си въобразявате, че съм глътнал така, на доверие, вашата легенда за експлозията? Не, вие наистина не сте в течение на някои неща. Например, че в момента на взрива аз съвсем не се намирах в кабинета си във Франкфурт, а наблизо до местопроизшествието. Наблизо и нависоко, Томас, казано по-точно, на хълма до базата и с чудесен изглед към цялата база.
ТОМАС. Какво значение къде сте се намирали…
РАЙЪН. За вас — съдбоносно, Томас. Противно на показанията си, вие не побягнахте от хангара към бараката, преследван от изстрелите на Ерлих. Нали такава беше легендата ви: Ерлих почнал да стреля по вас, а вие сте побягнали към канцеларията си и точно тогава един заблуден куршум на немеца предизвикал взрива. Първо, нямаше изстрели. Второ, ако бяхте побягнали към бараката, щях да ви видя.
ТОМАС. За ваше сведение имаше изстрели. Само че Ерлих стреляше със заглушител. И заглушителят, пак за ваше сведение, бе намерен при огледа.
РАЙЪН. Защото сте го хвърлили съобразително в огъня. Това е бил вашият заглушител, с който сте стреляли и сте взривили халето, след като сте го напуснали от задния вход, откъм гората. Тъкмо така: оставили сте немеца да проверява стоката, измъкнали сте се през резервния изход и оттам сте стреляли, вероятно в някакъв експлозив, поставен предварително от вас на удобно място.
ТОМАС. И ще ми приказвате, че не плувате в догадки…
РАЙЪН. Вие не побягнахте към бараката, Томас, нито се чуха изстрели…
ТОМАС. Казах ви, че тоя мръсник имаше на пистолета си заглушител.
РАЙЪН. За да носи заглушител, значи, предварително е решил да ви стреля. Ако анкетната комисия, съставена предимно от ваши приятели, е склонна да приема подобни измислици, аз не съм склонен.
ТОМАС. Казах ви: настояваше да си получи „своето“. На което, разбира се, му се изсмях. Нямаме предвиден параграф за подкупи — рекох. А той: не държа, вика, на наличните, може и в натура, една каса пистолети ще оправи работата, само че не от тия, музейните екземпляри, а нещо по-модерно. И понеже му се изсмях…
РАЙЪН. Ясно. Голям смях е паднал. Аз също би трябвало да ви се изсмея, но се въздържам. Дори в известен смисъл ви разбирам. Вие сте крали доста на едро, драги, и то — години наред. При това немецът е бил съучастник в някои от кражбите ви, сиреч потенциално опасен свидетел. Тъй че от своя гледна точка съвсем основателно сте го премахнали, без да говорим за това, че заличихте и следите на кражбите си. Защото при една ревизия вие ще отнесете всички липсващи количества към оня, взривения склад, нали? Грешката ви е само, че малко закъсняхте.
ТОМАС. Не отричам, че имате право на догадки, обаче смятам, че почвате да прекалявате.
РАЙЪН. Не бързайте, още нищо не сте чули. Не знам тежък ли сте в мисленето, или сте бавен в действието, но както казах, малко закъсняхте. Защото, преди да тръгне за оня свят, немецът се отби при мене и всичко ми разказа. Не беше трудно да стане разговорчив. Колко сте спечелили досега от Томас? — запитах. Не мога да ви кажа, не си водя бележки — отвърна. Но все пак, в общи линии? — настоях. А вие колко ще ми платите за сведението? — рече той. Изобщо разбрахме се веднага, без излишно протакане, характерно за всеки разговор с вас.
ТОМАС. Наистина не разбирам.
РАЙЪН. Вие, изглежда, от вцепенение докрай ще боксувате на тая фраза. И кое точно не разбирате?
ТОМАС. Не разбирам за какво са ви потрябвали тия басни. Обвинения в нечисти сделки, показания на мъртъвци…
РАЙЪН. Не ви съветвам да залагате твърде на факта, че Ерлих е мъртъв. Показанията му са записани.
ТОМАС. Черно на бяло?
РАЙЪН. Може и тъй да се каже. Във всеки случай магнитофонната лента е в сейфа ми. Мога да ви предоставя едно копие, за да се позабавлявате.
ТОМАС. Предоставете го на анкетната комисия.
РАЙЪН. Не е изключено да стигнем и дотам. Но фактът, че си губя времето с вас, вероятно ви подсказва, че бих предпочел друг вариант. Да, драги, не зарад вашето реноме, а зарад реномето на фирмата аз лично съм склонен на друг вариант.
ТОМАС. Вие сте просто червив с варианти. Мисля, че вече ми предложихте един, пак зарад реномето на фирмата, и аз с цялата си отстъпчивост го приех. Нали дадох показанията си точно според вашите инструкции.
РАЙЪН. Не съм ви диктувал какво да говорите и не съм съчинявал лъжите ви. Освен туй, казано в скоби, тонът ви още от началото не ми харесва. Не знам дали ще имам сили да го изтърпя докрай.
ТОМАС. Съжалявам. Аз съм военен човек и говоря направо. А ако позволите и аз да отворя едни скоби, ще ви призная, че не позволявам никому да ме мачка, та макар и само с думи.
РАЙЪН. Само с думи? Хич и не се надявайте, че ще бъде само с думи. Ще ви смачкам в точния смисъл на думата, и то без да си мърся ръцете.
ТОМАС. Нека не бързаме да се мачкаме. Защото, ако тръгнем натам, аз мога още сега да ви видя сметката. Нищо че ще си поизцапам ръцете. Казах ви, че съм военен човек. Свикнал съм.
РАЙЪН. Опитайте!
ТОМАС. Не съм по опитите, Райън! Аз съм по бързите действия. И наистина ви съветвам да не ме докарвате докрай.
(В дуета настъпва пауза, запълнена, по липса на оркестър, от звъна на чаши, красноречиво свидетелство, че разговорът не върви на сухо.)
ТОМАС (вече по-спокойно). Не виждам защо трябва да се дразним. Ако имате да предлагате нещо, предлагайте го.
РАЙЪН. Вече е ваш ред да предлагате, Томас. И единственото, което би могло да влезе в работа, е да ми предложите изплащането на цялата сума, която сте реализирали с нечистите си сделки.
ТОМАС. И до кого трябва да адресирам чека? До фирмата или лично до вас?
РАЙЪН. Казах вече, че тонът ви не ми харесва.
ТОМАС. Все пак, още една подробност: Би трябвало да знам какво точно разбирате под „цялата сума“…
РАЙЪН. Убеден съм, че далеч надхвърля милиона, щом само с Ерлих сте си поделили триста хиляди. Но за да избегнем пазарлъците, нека се установим на милион.
ТОМАС. Имате предвид долари или марки?
РАЙЪН. Какво може да се има предвид в разговор между американци?
ТОМАС. Все пак не казахте: как ги искате тия долари, в чек или в брой?
РАЙЪН. В същия вид, в който сте ги получавали.
ТОМАС. Е, сега вече нещата се изясниха, поне за мене. Колкото до вас, мисля, че мъглата в главата ви все още не се е разсеяла…
РАЙЪН. Казах вече, че тонът ви…
ТОМАС. Разбрах: тонът ми не ви харесва. Боя се, че фактите още по-малко ще ви харесат. А те са два. Първо, никой съд не признава един магнитофонен запис за директна улика. Второ, такава директна улика все пак съществува, и тя е изцяло против вас. Това е предварителната фактура, която сте издали на оня белгиец и копие от която се намира у мене. Защото вие знаете, нали, че Ерлих беше само едно момче за всичко при тоя белгиец и че противно на възприетата от нас двамата версия, Ерлих съвсем не бе дошъл в склада, за да хвърли един поглед на наличната стока, а бе дошъл да получи стоката по ваше нареждане.
РАЙЪН. Какво нареждане?
ТОМАС. Нали още предната вечер лично ми съобщихте какви количества оръжие да предам на Ерлих? Имам ги записани.
РАЙЪН. Дръжте си ги. Не помня да съм водил такъв разговор.
ТОМАС. Естествено. Но когато фактурата излезе наяве, ще се наложи да си спомните.
РАЙЪН. Ако се не лъжа, става дума за една фактура проформа, без всякаква стойност на документ.
ТОМАС. Като фактура това наистина не е документ, но като улика е материал от първостепенна важност, написан с вашата машина, върху вашата бланка и с името на хер Албер Каре.
РАЙЪН. А къде е той, за да потвърди?
ТОМАС. Надявам се, че в скоро време и той ще бъде налице. Моите хора са вече по дирите му.
РАЙЪН. Гледайте само вашите хора да не бъдат изпреварени от моите хора. Аз също държа този белгиец да излезе наяве. Той ми бе изпратен от вас, Томас.
ТОМАС. Не помня такова нещо.
РАЙЪН. Вашата частична амнезия е в случая без значение. Каре ще си спомни.
ТОМАС. Оставете прогнозите. И не забравяйте най-важното: фактурата. Макар че аз не ви питам къде са парите…
РАЙЪН. Какви пари? Срещу фактура проформа никой не брои пари.
ТОМАС. След фактурата проформа е последвала и редовна фактура.
РАЙЪН. Дайте да я видим.
ТОМАС. Какво ще я гледате, нали сам сте я писали. Не забравяйте, че не съм новак в занаята. Вие никога няма да дадете нареждане за експедиране на стоката, ако предварително не сте сложили парите в джоба си. А това са не малко пари, Райън. Това са, ако не ме лъже паметта…
