— На времето смятах, че от вас се излъчват опасни токове, твърде злотворни за околните. Сега имам чувството, че отровните ви еманации тровят най-вече самия вас. Вероятно защото са отслабнали и радиусът им на действие се е скъсил.

— Какво искате — промърморва Сеймур, без да вдига очи от чинията. — С годините всички се променяме. Силите ни намаляват и това ни прави да изглеждаме по-безобидни и даже добродушни.

Бих могъл да го уверя, че не се е променил особено и че съвсем не изглежда добродушен, обаче премълчавам. Ако не смятаме все по-сивеещите коси, това си е същият оня Сеймур, героят на моите кошмари. Невъзмутим, но с израз на едва доловима погнуса пред заобикалящото го. Самоуверен, доколкото може да е самоуверен човек, който по начало не вярва в нищо, дори и в себе си. И хладно-доброжелателен, като възпитан играч, който ви обира парите, но ви ги обира с безукорна учтивост.

В кухнята цари ако не мрак, то поне лека здрачевина, тъй като и тука капаците са притворени, макар прозорецът да гледа към шубраците откъм задната страна на вилата. Едва ли е нужно да пояснявам, че е и доста душно. Не може Сеймур с цигарата си да е тук и да не бъде душно. Той седи срещу мене с гръб към прозореца — една тъмна фигура, затворена в мъждивия правоъгълник на прозореца, една тъмна фигура върху светъл фон.

— Не знаех, че имате вкус към музиката — подхвърлям от нямане какво да правя.

— Нямам вкус към музиката.

— Чух ви да пеете.

— Не пея.

— Но аз ви чух, Уйлям.

Той тихо се разсмива с дрезгавия си смях.

— Това вероятно е била някоя от сестрите ми. Аз само съм й пригласял.

— Не знаех, че и сестрите ви са във вилата.

— Тук са — уточнява Сеймур, като почуква с пръст челото си.

— Разбирам. Отколешният скъп спомен.

— Не особено скъп. Вярно, че и двете имаха хубави гласове и обичаха да пеят по време на къщната работа, а аз понякога се опитвах да им пригласям, но това ги дразнеше: „Престани, Уили, ти пееш ужасно фалшиво!“ Така че пригласях съвсем тихо, за да не ме чуят.

— Може би наистина сте пеели фалшиво.

— Несъмнено. Лошото е, че ги дразнех не само с пеенето си. Те бяха се превърнали в слугини на майка ми, а аз — в техен слуга, и по цял ден ме разкарваха нагоре-надолу, но каквото и да правех, все не успявах да им угодя, а порицанията нерядко ми се сервираха под формата на плесници.

— Но майка ви е могла да се намеси.

— Майка ми нямаше много време за мене. Живеехме доста притеснено, да не кажа нещо повече, и вниманието на мама бе изцяло ангажирано от двете ми сестри. Амбицията й беше да ги задоми час по-скоро, а да се задомят две бедни момичета, бедни и проклети при това, съвсем не е лесна работа, тъй че за мене изобщо не оставаше време.

— А как приключи брачният маратон?

— Успешно, макар и не с мечтания блясък. Само че майка ми и подир туй не можа да се заеме с мене, а и аз вече бях свикнал да се чувствувам по-добре на улицата, отколкото в къщи. Струва ми се, че ми беше сърдита още от раждането.

— За какво ви е била сърдита?

— Предполагам за туй, че раждането ми е било нежелано и е станало от немай-къде, отгоре на немотията и на всички други грижи. Никой не обича натрапниците, Майкъл.

Той става, прави няколко крачки из кухнята и спира до прозореца.

— Не смятате ли, че бихме могли вече да отворим капаците? — позволявам си да подхвърля. — Тук не се диша.

— Нека не избързваме. Нека изчакаме Мод с нейното комюнике.

Да изчакаме Мод… Това звучи на пръв поглед съвсем невинно като програма, но колкото повече напредва денят, толкова по-тягостна става тая програма. Дамата не се явява нито на обед, нито в следващите часове и ние, вече загубили желание за приказки, се разхождаме като зверове в клетка, всеки в стаята си, понеже от лежане и притеснение не сме способни поне да заспим.

Слънцето вече залязва, когато напрегнатият ми слух най-сетне долавя шума на мотор. Малко по-късно между дърветата се показва и зеленият мерцедес, значително по-зелен от посърналата листовина.

Мод влиза в къщата и ни отправя приветливата си усмивка, на която Сеймур отвръща само с една суха бележка:

— Не допусках, че ще ви е нужен цял ден, за да се придвижите от Майнц до тук.

— Дойдох за един час — обяснява жената сконфузено. — Обаче въпросът за жилището се оказа много сложен.

— А вчера сте пропуснали да изпратите вестници по вашия Франк — продължава да мърмори американецът.

— Не пишат нищо за инцидента. Само една къса бележка в тукашното вестниче. Обясняват злополуката с неизправност в електрическата инсталация.

Тя е извадила от чантата си вестничето и го подава на Сеймур. Сеймур го взема и на свой ред го подава на мене:

— Хвърлете един поглед, Албер.

Междувременно той навярно също е хвърлил един поглед на Мод, защото двамата излизат и се усамотяват в стаята на американеца. Военното съвещание трае десетина минути. Време напълно достатъчно, за да прочета не само късата бележка по инцидента, но и част от външните новини, остарели с три дни.

Доколкото може да се съди по информацията, експлозията в склада е възникнала в резултат на късо съединение и нейна единствена жертва е техникът Ерлих Прел, намиращ се в момента на местопроизшествието. Други имена не се споменават. Други подробности липсват.

Толкова по-добре. Строго погледнато, експлозията на едно хале с демодирано оръжие едва ли може да разтревожи някого. Старото желязо се е превърнало в обгорено желязо, нищо повече. Кой ще седне да прави истории около такава дреболия, особено след като единствената жертва е някакъв дребен техник.

Късата информация без друго е минала през филтъра на военните. Излиза, че Сеймур е прав. Ако има някакъв елемент на скандал, това е скандал от трети тип, обречен да мине към дело. Излишно е да разчиташ, че ще станеш звезда на вестникарските хроники.

И все пак американските власти търсят един белгиец. Може популярността да ти се е разминала, но другото не е. Може контролът по шосетата тук наоколо да е вдигнат, но контролът по граничните пунктове вероятно е в ход. Щом търсиш някакъв чужденец, най-сигурното е да го причакаш на границата.

— Ето как се представят нещата, Албер — оповестява Сеймур, когато двамата се връщат в стаята. — За момента Мод ви е осигурила спокойно и тихо жилище в Майнц. Ще прекарате там няколко дни, докато тази история съвсем отшуми и докато ви подготвя канал за измъкване. Подир което ще си кажем сбогом.

И като вижда, че се готвя да възразя, вдига ръка и добавя:

— Естествено, ние можем да си кажем сбогом и още сега, ако много държите на това. Вече ви споменах, че нашата обща дейност е приключена. Не виждам обаче как бихте се оправили сам с тия ваши два паспорта, нито един от които не влиза в работа.

— Добре — избъбрям примирено. — Ще разчитам на вашата помощ.

— И няма да сбъркате. А сега Мод ще ви изведе. Аз ще поостана да измия чиниите.

— О, мистър… — възкликва Мод, свикнала да приема всички думи на шефа си за чиста монета. — Ако е за чиниите…

— Вървете, вървете — кима Сеймур. — Сега е най-подходящото време за път.

— Сега е най-подходящото време — повтаря Мод, когато излизаме и се отправяме към колата. — Ако караш по светло, всички те виждат. Ако пътуваш много късно, изглеждаш подозрителен.

И понеже се готвя да седна на обичайното си място, тя побързва да поясни:

— Не тук, Албер. Излегнете се отзад на седалката и се завийте с оня шлифер. Не е нужно да ви забелязват отвън.

— Ами ако надникнат вътре?

— Ще дадете вид, че не ви е добре.

— Но те търсят един белгиец.

— Вече не сте белгиец. Вече сте австриец. Ето паспорта ви. Разбира се, най-добре е да не се стига до вадене на паспорти.

Тя запалва мотора и плавно потегля, завива, възлиза по стръмното и излиза на шосето.

— Досега само това не ми се беше случвало: да пътувам като ръчен багаж, хвърлен отзад на седалката.

— Ето, виждате ли: значи, още едно преживяване. Някоя вечер, тогава, когато наистина ще имате жена и деца, ще седите с тях край камината и ще им разказвате как сте пътували като ръчен багаж в колата на едно случайно служебно лице.