Лошото е, че за да държиш вратата затворена, трябва да бъдеш в съзнание. Заспиш ли, страховете наново се промъкват у тебе, предрешени като чудовищни призраци, предрешени като полицаи, сеймуровци и непознати лица, които надничат в мрака през отвора на бараката и шепнат: „Ето го, заобиколете постройката!“ — и ти се събуждаш облян в пот и се взираш изтръпнал в тъмното, а заспиш ли, отново чуваш в ушите си гласа на американеца:

„Много късно идвате, Майкъл! Вие вече сте луд, съвършено луд, а на нас луди хора не ни трябват!“

Когато най-сетне напълно се събуждам, навън пак е светло и аз усещам, че съм съвсем вкочанен от влагата и студа.

„Време е да се размърдаш — казвам си. — Крайно време е да се размърдаш, ако не искаш да свършиш тук в тая кална дупка.“

Опитвам се да стана и когато това най-сетне ми се удава и постоявам няколко минути облегнат на стената, главата ми наново се избистря. „Трябва да прескочиш до града, за да видиш колко е часът и кой ден сме днеска и изобщо да влезеш наново в течението“ — мърморя си назидателно, като правя първите крачки с леко олюляване.

Стигам с продължителни почивки до предградието, също както в снощното си бълнуване наяве, само че сега е светло и нещата стават наистина наяве, освен ако странната яснота в главата ми отново не ме подвежда.

Сверявам часовника си по часовника в бакалницата: десет и трийсет и пет. Поглеждам вестниците на будката и установявам, че сме понеделник. Мисията ми е приключена и мога отново да се върна в убежището. Утре е вторник, значи, трябва да дочакам да дойде вторник, седем часа вечерта, макар че каква полза от туй, че ще е вторник и че ще бъде седем часът вечерта.

Би трябвало да свърна назад към бараката, но представата за полумрака на бараката се свързва у мене в тоя момент с представата за пълната самота и за страха от самия себе си, и за небитието на Голямата скука. „Карай напред — казвам си, — ако почнеш да откачаш, то ще бъде само поради тая глуха барака, дето наоколо няма жива душа и дето те спохождат разни призраци. Няма начин да избягаш от призраците, докато не се смесиш с хората.“

И аз продължавам напред по тесните улички на предградията, а сетне излизам на по-широки улици, а подир туй и на просторните булеварди с магазините и минувачите край магазините, и тътнещия поток на леките коли. „Върви спокойно — мисля си — и не се оглеждай твърде, и не отбягвай полицаите. Полицаите! Какво те е грижа за тях! Ти си вече в такъв вид, че никой не би могъл да те познае.“

И аз крача все по-нататък към центъра, като се вслушвам в тоя вътрешен глас, без даже да знам за къде собствено съм се запътил. А после към вътрешния ми глас ненадейно се присъединява един друг глас — тоя на стомаха ми — и аз изпитвам нещо като задоволство, защото един човек, който усеща глад, не е още загубен за живота.

Небето е навъсено, но ветрецът е съвсем лек и топъл и макар че може всеки миг да завали, засега все още не вали и аз в някакъв спокоен унес стигам до една от пресечките на Вестерброгаде. Улицата ми е позната, ала това обстоятелство не задържа вниманието ми, понеже в тоя град вече много улици са ми познати. Движа се бавно, възможно по-близо до фасадите, за да не преча на минувачите, когато погледът ми попада на една неголяма витрина. В дъното на помещението са седнали двама мъже, а до самата витрина виждам някаква девойка, облакътена на малко бюро и заета с писмена работа. Девойката е положително българка, ако се съди по чертите на лицето, макар човек никога да не може да бъде съвсем сигурен с жените. Ония двамата навярно също са българи. „Е да, и какво, като са българи“ — мисля си, додето отминавам витрината, без да нарушавам ленивия си ход.

Обстоятелството, че в тоя град има българи на редовна работа, никога не е било тайна за мене, и аз не веднаж съм се сещал за това обстоятелство, но съвсем мимоходом, защото какво биха могли да ми помогнат тия българи на мене, преследвания за убийство човек. Да ме скрият? По какви подбуди? По чие нареждане? И най-важното: по кой начин? А що се отнася специално до нареждането, то ми е добре известно, защото е формулирано към самия мене: „Никакъв контакт, при никакви обстоятелства…“

Вече съм изминал десетина метра от витрината, когато ме пресреща някакъв човек. Стъписвам се за част от секундата, ала тутакси съобразявам, че това е просто един невинен раздавач на рекламни листчета, който дори не гледа кому подава листчетата, а само се старае по-бързо да ги похарчи, като ги тика дори в ръцете на случайни дрипльовци. Поемам проспекта и машинално го разгъвам, додето следвам пътя си, а после неволно спирам, защото виждам една позната цветна снимка на една позната местност и тая местност не е нищо друго, освен Златните пясъци, с охровите плажове и синьото на морето, а над снимката е написано с едри латински букви:

Точно така: Бъл-га-ри-я. Една дума тъй позната и тъй далечна, че аз не мога да се въздържа да не я прочета повторно, а сетне — още веднаж, за да се уверя в реалността на тия звуци, които долавям смътно, сякаш някой друг ги произнася нейде много отдалеч: Бъл-га-ри-я.

Така съм погълнат от сричането си, че в първия миг не забелязвам опасността. Тя се е появила в образа на снажен полицай, който от близкия ъгъл съсредоточено ме фиксира, явно недоволен, че преча на движението. В лутането си из града през последните седмици аз неведнаж съм се сблъсквал с полицаи, ала те са ме отминавали пренебрежително, тъй като един дрипльо заслужава внимание само ако е заловен в момент на просия. Понечвам да продължа пътя си, но в тоя момент полицаят сам закрачва бавно и тежко насам. Би трябвало може би да тръгна право насреща му и да направя опит безучастно да го отмина — тия фронтални действия обикновено обезоръжават противника и притъпяват излишната подозрителност. Но дали защото съм изненадан от опасността, или защото съм загубил рефлекса си, аз извършвам възможно най-голямата глупост: обръщам се гърбом и потеглям с бързи стъпки в обратна посока. Едно бегло оглеждане на ъгъла ме уверява, че полицаят със също тъй ускорени стъпки ме е сподирил, и аз, едва завил по Вестерброгаде, поемам с пълен ход напред, с надеждата да пресека булеварда и да изчезна в насрещната улица. Полицаят извиква нещо подире ми, а след туй се разнася оглушително изсвирване. Затичвам се още по-силно, но преди да стигна набелязания ъгъл, виждам, че оттам изскача друг полицай.

Единствената възможна посока на движение остава най-опасната: гъмжилото на самата Вестерброгаде. Побягвам по самото платно между движещите се коли, като чувам, че оглушителното свирене зад гърба ми вече излиза не от една, а от няколко свирки. Потокът на колите внезапно секва, и застива в непривична неподвижност, хората от двата тротоара размахват ръце или зяпат любопитно и което е най-неприятното, насреща сред спрелите коли, ненадейно се появява цяла група полицаи.

Аз вече съм стигнал оная част на булеварда, в която той се превръща на огромен мост, за да прехвърли района на гарата. И тъкмо в мига, когато полицаите изникват насреща, слухът ми долавя тътненето на заминаващ влак. Ала с влак или без влак за мене мостът в момента е едничкото възможно спасение, също както ножчето за бръснене в кошмара ми и аз, без да съобразявам повече, прехвърлям парапета и скачам в празното.

Наоколо ми е тъмно, но аз не знам дали това е тъмнината на нощта, или на поредния припадък. Сетне решавам, че поредният припадък е минал или още не е дошъл, което в случая е все същото. Установявам, че продължавам да лежа в огромната тръба, изпълнена с мирис на асфалт, и мъчително си спомням, като нещо твърде отдавнашно и почти забравено, как съм се добрал до тая изоставена отвъд насипа тръба, след като бях скочил в движение от товарния вагон.

При падането от моста бях улучил точно средата на един товарен вагон и тая случайност ме бе спасила. Само че вагонът не бе напълнен с памук, а с каменни въглища и аз в момента с цялото си тяло усещам последиците на тая подробност.