— Мислех, че сме приключили тоя разговор… — отвърнах меко, като се стараех да подтисна досадата си.

— Само че ти винаги го приключваш с приказки, вместо да предприемеш нещо на дело.

— Какво имаш предвид?

— Да си намериш друга работа.

— Тая няма да я бъде. И ако чакаш да я бъде, по-добре е да не си губиш времето, а сама да си намериш друг баща за бъдещото дете.

— Защо не, и това ще стане! — произнесе предизвикателно Маргарита. И понеже репликата не предизвика желания ефект, пусна в ход втора: — Щом толкова държиш на мене…

— Ти знаеш точно колко държа на тебе. Но аз държа и на професията си.

— Именно. Като че ли не съществуват други професии! Като че ли не знаеш езици, като че ли нямаш връзки и не можеш да си намериш някое по-спокойно място в дипломацията или в търговията…

— Като Тодоров.

— А защо не? Да не би работата на Тодоров да стои с нещо по-долу от твоята?

— Не исках това да кажа.

— Знам добре какво искаш да кажеш. Ако желаех да ида при Тодоров, щях да го направя и без да се допитвам до тебе. И ако някой ден го направя, да знаеш, че вината ще бъде само твоя.

— На тоя свят всеки сам отговаря за постъпките си — забелязвам. — Аз — за моите, ти — за твоите. И не виждам защо трябва да говорим за вина. Моят избор, поне що се отнася до професията, е окончателен. Твоят, що се отнася до брака — предстои. Направи го, и точка.

— Това исках да знам — каза сухо Маргарита. — Да ставаме, ако нямаш нищо против.

Станахме и аз я изпратих до квартирата й и това беше последната наша среща, защото Маргарита побърза наистина да направи избора си и да се озове при Тодоров.

По алеята, дето съм се разположил, приближават две малки същества — дете и куче. Момиченцето тича напред с нахапана кифла в ръка, сподирвано от кучето. Понякога детенцето спира и поднася кифлата към влажната муцуна на животното, за да го подразни, а после отново побягва. Кучето явно не изпитва никакво влечение към кифлата, но сподиря момиченцето, колкото за да участвува в играта.

Двете малки същества стигат до моята скамейка и спират, без да ми обръщат особено внимание. Момиченцето се покатерва на скамейката и поставя кифлата до себе си, готово тутакси да я грабне, ако кучето посегне към лакомството. Ала кучето само го подушва, отмества влажната си муцуна встрани и наостря уши: отвъд храсталака се раздава женски вик:

„Евелина! Евелина!“

Детето пропищява нещо в отговор и се спуска назад по посока на вика, сподиряно от кучето. Оглеждам се като крадец, вземам наръфаната кифла и се отправям в обратна посока.

Една кифла при моето положение е цял разкош, но трудно може да засити глада за цял ден. И все пак благодарение на кифлата съботата минава значително по-леко от неделята.

Тая неделя аз обикалям чак до вечерта измъчван от глад из околностите на града. Отначало избягвам шосетата и се движа по пътечките сред полето, а после не издържам на изкушението и поемам край шосетата с надежда, че ще открия в крайпътния ров остатъци от ядене, захвърлени от някоя кола. Обаче хората в тая страна или не се хранят по време на път, или имат навика да изяждат всичко докрай, защото единственото, което откривам, са няколко празни бирени бутилки.

Когато безкрайният ден най-сетне свършва и мракът се сгъстява в задоволителна степен, аз се насочвам към една предварително избрана ферма, заобикалям я и се вмъквам през оградата от бодлива тел в ябълковата градина. Плодовете са едри, тежки и студени и аз ги ловя пипнешком сред влажната листовина на ниското дръвче и ги трупам в пазвата на комбинезона, като потръпвам леко от хладния допир. Пазвата става все по-тежка, но аз продължавам алчно беритбата, додето в мрачината се разнася кучешки лай. Кучето може би съвсем не лае по мой адрес, ала аз нямам намерение да проверявам по чий адрес лае и отново се промушвам през бодливата тел, като придържам с една ръка отвора на комбинезона, за да не се изсипят ценните плодове.

Едва излязъл сред полето, захапвам един от тия ценни плодове и с леко разочарование установявам, че е кисел и твърд като дърво. Обаче колкото и да е кисел, това е храна, това е нещо, което може да се яде, и аз по целия път гриза жадно ябълки и стигнал до бараката, продължавам да гриза и да тъпча стомаха си, додето усещам в него тежест, която напомня на преяждане, но не и на пресита. „Все пак залъгах глада“, казвам си успокоително и в същия миг усещам, че по хранопровода ми се въззема една отвратителна киселина, и едва успявам да изскоча навреме от бараката, за да повърна.

Половината от нощта минава в борба с отвратителното чувство на повдигане, а останалата половина — в борба с пробудилото се наново чувство на глад. Навън току-що се е разсъмнало, когато потеглям с треперещи нозе към предградието, защото разбирам, че не съм в състояние да издържа още два дни без храна.

Точно в подходящото време, сиреч няколко минути преди началото на работния ден, аз се озовавам до набелязаната цел. Това е същото онуй мрачно депо, за което Грейс бе казала, че има „мъртвешка външност“, и в съседство с което се намира бившият ми хотел „Кодан“. Избягвам пътя край хотела и стигам до двора на депото от срещуположната страна. Портиерът, седнал пред вратата на стаичката си, чете заранния вестник.

— Чух, че търсите носачи… — промърморвам, като се приближавам.

Онзи вдига очи от вестника и ме оглежда, без да бърза с отговора, както и подобава на един портиер.

— Документи имате ли? — запитва пазителят на депото подозрително.

— Имам.

— Тогава вървете в канцеларията да ви запишат. Ето, оттук, оттук!…

Поемам по циментовата пътека, която портиерския пръст настойчиво ми сочи, и завивам зад сградата. Вратата на канцеларията е тутакси зад ъгъла на зданието, но аз я задминавам транзит и излизам пред вече отворените врати към пристанището. Документи… Като че ли претендирам за директорски пост… Моите документи са на дъното на канала. И слава богу, защото от тях не мога да чакам нищо освен неприятности.

Тръгвам по кея. Тук и там се появяват камиони и електрокари, а дългите стоманени скели на крановете вече движат показалците си над туловищата на търговските кораби. Пристанището влиза в обичайната си суетня и аз решавам, че окончателно съм пропуснал възможността да се включа в тази суетня срещу скромно заплащане, когато зървам няколко души, изправени пред входа на един склад. Заемам място в редицата и пет минути по-късно стигам до масата, дето луничав младеж с очила попълва списъка на надничарите.

— Работата е еднодневна — предупреждава луничавият, като ме поглежда бегло, колкото да прецени физиката ми.

Той казва това на английски, тъй като от опит знае, че хората, говорещи датски, едва ли ще дойдат тук да пренасят каси.

— Жалко — отвръщам, като всъщност мисля обратното.

— Името ви?

— Бранкович.

— Югославянин?

— Сърбин — отвръщам, за да бъда по-точен.

— Двайсет и пет крони — съобщава младежът, като вписва името ми и кима към следващия.

Работата на пръв поглед се оказва нищо и половина. Подемният кран изтегля касите от трюма на кораба и ги поставя върху платформата на електрокара. Електрокарът ги доставя в склада. А тия, като мене, трябва да преместват касите от платформата на гърба си и да ги пренасят до съответната купчина.

Едничкото неудобство е, че всяка каса тежи към петдесет килограма. При нормални условия вероятно не бих се смутил пред това неудобство. Само че при нормални условия едва ли ще се заема да пренасям каси. А сега, както съм изтощен от глад, товарът тегне върху гърба ми с удвоено тегло и аз го мъкна с потреперващи нозе и заедно с него мъкна страха, че може ненадейно да падна и тутакси да бъда изхвърлен от склада като субект, негоден за мъжка работа.

Вече пренасям четвъртата или петата каса, когато забелязвам, че някакъв млад юначага с моряшка фуражка внимателно следи действията ми. Отнасям касата до купчината, сподирян от юначагата, и чувам зад гърба си напътствуващия му глас: