В този миг двамата излизат от кабинета.

— А, ето те и тебе!… — промърморва без особено учудване шефът, като ме забелязва.

След което произнася с явен укор:

— Боев, Боев…

— Аз не съм убил Тодоров — бързам да възразя.

— Не става дума за Тодоров, а за други неща. Малките камъчета прекатурват колата, Боев!

— Ако не бяха надушили чантата на гарата, те щяха да поставят улики в хотелската стая, в мансардата или където и да било другаде — искам да кажа аз, ала ненадейно съзнавам, че съм загубил гласа си и не мога да произнеса нито дума.

„Ще говоря, макар и безгласно — казвам си. — Генералът е наблюдателен човек и ще разбере смисъла по движението на устните ми.“

Обаче генералът дори не обръща внимание на мъчителното движение на устните ми и наново запитва с укор:

— А защо съблече сакото си? Беше ти горещо, нали? Да, жегата е наистина неприятно нещо. Само че има и по-неприятни неща от нея.

„Не съм допускал, че Сеймур е джебчия“, опитвам се наново да произнеса, ала от устата ми и тоя път не излиза никакъв звук.

— Малките камъчета, Боев, малките камъчета! — промърморва недоволно шефът.

И сетне добавя замислено:

— Ще видим сега как ще те спасяваме.

— Но аз съм вече тук! — изкрещявам с пълна сила, като съзнавам, че от гърлото ми излиза само някакво почти непонятно хъркане. — Въпросът е само да се легализира идването ми!

— Да, ама как ще го легализираме? — възразява генералът, отгатнал най-сетне думите ми. — Ти си вече датски поданик!

Последната фраза предизвиква у мен такова сепване, че се събуждам и отворил очи, известно време гледам безсмислено тъмните гнили дъски над главата си. Навън дъждът плющи с равен шум, а вятърът през пролуките ту свисти, ту заглъхва, сякаш си поема дъх.

Мисълта, че не съм никакъв датски поданик, отчасти разведрява главата ми, но не съумява да прогони оттам една друга мисъл, която вече втори ден ме гнети. Нищо чудно, ако в Центъра са повярвали на версията, че съм ликвидирал Тодоров. Отношенията ми с Тодоров без съмнение са известни на генерала, както са известни и две-три мои своеволия в миналото, свързани с нещастно стечение на обстоятелствата. Тъй че нищо чудно, ако повярват, че съм решил да си разчистя сметките с Тодоров. Това, разбира се, няма да ги разколебае в акцията по спасяването ми и все пак неприятно е да те подозират в престъпление, което не си извършил.

Всъщност аз се запознах с Тодоров чрез Маргарита. А Маргарита…

Притварям очи, сякаш за да си спомня по-ясно оня ден, в който за пръв път я бях видял. Това беше един есенен ден, дъждовен и кален като сегашния, и аз бях се отбил в Столичното управление, за да се видя с мой колега от миналото.

Когато влязох при секретарката на колегата, тя не беше в стаята си. Седнах да я почакам и преди да взема едно от старите списания на масичката, погледнах към момичето, изправено до прозореца и вероятно извикано тук по някакво следствие.

Девойката бе извърната към стъклото и аз не можех да видя лицето й, така че отново посегнах към списанията, защото едно старо списание е все пак по-интересно от един женски гръб, загърнат в шлифер. В този момент забелязах, че раменете на момичето леко потреперват. Станах и приближих до прозореца.

— Защо плачете? Какво се е случило?

При тая проява на внимание девойката вместо отговор се разплака още по-силно. Замълчах и запалих цигара в очакване да мине кризата. Лицето на непознатата бе доста подпухнало, доколкото можех да го разгледам през движенията на кърпичката, която бършеше сълзите. Нослето бе леко зачервено, а очите изобщо не се виждаха под мокрите клепачи. Искам да кажа, че ако обърнах внимание на момичето, то съвсем не бе зарад някаква несъществуваща в момента хубост. Но в това лице имаше нещо измъчено и детински безпомощно и девойката въпреки едрия си ръст ми напомняше кой знае защо на малко момиченце, което плаче, понеже са го набили или изпъдили от училище.

Кризата бе почнала да се уталожва и аз вече очаквах да чуя през паузите на хълцанията някаква сърцераздирателна история, когато от кабинета на шефа излезе секретарката и щом ме зърна, извика:

— А, другарю Боев! Началникът тъкмо питаше за вас. Заповядайте!

Влязох и подир неизбежните: „Къде изчезна бе, Боев?“ и „Какво ново?“ — полюбопитствувах:

— Коя е тая плачеща девица навън?

— „Девица“ ли? — свъси вежди приятелят ми. — Тя е толкова девица, колкото аз съм дядо Мраз.

— Е, за един път можеш да станеш и дядо Мраз. Недей притиска твърде момичето.

— А бе ти що си не гледаш службата, ами се бъркаш, дето не ти е работа? — извика началникът с престорена строгост.

После натисна звънеца и нареди на влязлата секретарка:

— Нека дойде гражданката.

А на мене подхвърли:

— Сега ще я видиш що за девица е.

Момичето влезе и по разстроеното му лице можеше да се прочете две трети страх и една трета надежда. Страхът се дължеше на присъствието на началника, а надеждата — на моето присъствие.

— Маргарита Денева… — произнесе със сух служебен глас приятелят ми и аз за пръв път чух това име.

— Да — прошепна девойката със същата беззвучност, с която аз разговарям в кошмарите си.

— Въпреки предупреждението ми вие сте направили писмените си показания не за да изложите фактите, а за да ги прикриете.

Непознатата мълчеше, навела очи.

— Тя направо икономисва фактите — подхвърли началникът за мое сведение.

— Срамува се момичето — позволих си да забележа.

И като се обърнах към „гражданката“, произнесох възможно по-меко:

— Вижте, Маргарита: през главата на другаря началник са минали толкова неща, че няма да го смаете с разкритията си. Още повече разкритията, които ще направите, предварително са му известни. Това — едно. Другото е, че ние викаме тук хората не за да ги натикаме в батака, а за да ги измъкнем от батака, в който сами са хлътнали. Само че за да ви помогнем, и вие трябва да ни помогнете. А най-добре ще ни помогнете, като разкажете всичко.

— Седнете и разказвайте. И, моля, без извъртания — нареди приятелят ми, малко недоволен от моя прекалено добродушен тон.

Девойката седна на стола от другата страна на бюрото, произнесе половин фраза, разплака се, съумя да потисне плача си и след къса пауза отново започна фразата.

Историята, която чувах, не беше нито прекалено ужасна, нито съвсем безобидна. Една доста банална в общи линии история, за да бъде подробно излагана. Връзки на няколко момичета с чужденци. Епизоди от заведения и квартири, свързани с веселби и дребни подаръци. Маргарита не бе между тия момичета, но поради познанството си с едно от тях на два пъти беше попадала в интернационалната компания и прекарвала до късно през нощта на еди-кой си адрес.

— Само два пъти бях — потвърди „гражданката“.

— Защото осуетихме третата сбирка — уточни началникът.

— Нямаше нищо друго освен музика и танци…

— Знаем как свършват тия танци — забеляза навъсено шефът.

Подтиквана с неизбежните делови реплики, девойката постепенно призна всички подробности, които имаше да признае, включително флирта с един от чужденците и полученото от същото лице шишенце „Ланком“.

— Не са хубави тия работи — промърморих, когато разказът свърши. — Добре, че не сте хлътнали по-сериозно.

И като улових недоволния поглед на началника, тутакси опитах да прикрия педагогическия си гаф:

— Макар че както е почнало…

— Е, да, началото е винаги по-невинно от края — прекъсна ме приятелят. — Само че не се ли сепнеш в началото, краят става неизбежен.

— Няма да дойдем дотам! — заявих оптимистично. — Нали, Маргарита?

— Да — каза едва чуто тя, без да вдига очи.

Началникът отпрати момичето и ние двамата минахме на друга тема.

Половин час по-късно излязох от управлението. Маргарита ме очакваше, застанала под стряхата, за да не я мокри дъждът.

— Искам да ви благодаря… — почна тя, като се изравни с мене.

— Не ми благодарете, а минете към действие — рекох аз малко по-сухо от необходимото, като продължавах да крача по мокрия тротоар. — Първо, оправете си положението в университета. Второ, престанете да мислите за брак с чужденец, пък ако питате мене, и за брак с българин. Някои момичета, докато търсят брак, така се объркват в най-различни връзки, че съвсем забравят какво всъщност са тръгнали да търсят. Бракът и да го търсите, и да не го търсите, няма да ви се размине.