Първото ми хрумване, додето вдишвам порциите горчив дим, е, че трябва да се измъкна от тоя храсталак и да намеря някое по-сигурно и ако е възможно, по-слънчево място, за да дочакам времето, когато ще се отправя на летището, дето на мое разположение се намира завереният вече билет за Будапеща. Втората ми мисъл е, че е глупаво да убивам времето с мечти. Летището днес е затворено. Поне за мене.

Съвсем не е изключено един човек, дори и добре завързан, да измисли начин, за да привлече вниманието на околните, особено ако този човек е Сеймур. А което е още по-вероятно, то е, че екипът от изпечени специалисти, блокирал другата квартира, твърде бързо е разбрал уловката и не е закъснял да издири истинското място на разигралата се драма. Това са опитни хора, разполагащи с всички помощни средства, включително и тия на местната полиция, така че напразни са надеждите ми за някаква по-дълга отсрочка. Не, летището положително е затворено днес. Поне за мене.

Ставам и опитвам в границите на възможното да оправя костюма си, доста поизмачкан от търкалянето сред влагата. После прибирам броя на „Таймс“, върху който съм лежал, оглеждам мястото, за да видя не съм ли изтървал нещо, и потеглям. Храсталакът във Феледпарк, дето съм се настанил, е далеч от алеите и доста гъст, но храсталакът на един парк, особено през деня, никога не може да бъде надеждно убежище. Подир нощния дъжд небето се е изяснило и понеже часът наближава девет, има всички шансове градината след малко да бъде пренаселена от бавачки и майки с детски колички.

Прекосявам тревната площ и излизам на пътеката. Преди да предприема каквото и да било, необходимо е да се изясни положението, в което се намирам. А додето се изясни положението, най-удобното за мене място е някой квартал, достатъчно отдалечен от центъра и достатъчно оживен, за да не привличам вниманието.

Подир известно криволичене из смътно познати и съвсем непознати улички аз се озовавам сред голямото пазарище отвъд Ньореброгаде. Тук има всички необходими условия за един по-продължителен престой, включително и няколко немного чисти, претъпкани с народ кафенета. Влизам в най-оживеното от тия заведения и изпивам едно горещо кафе, застанал сред навалицата пред тезгяха. Минава ми през ума да платя с една едра банкнота и да се запася с повече дребни пари. Но додето бъркам към вътрешния джоб, се поколебавам. Когато плащаш едно кафе с петстотин крони, това се, запомня, а днес съвсем не държа да ме запомнят където и да било. Ала преди да променя решението си, ръката ми вече е изминала пътя до джоба и аз стигам до откритието: портфейлът ми липсва. Вадя няколко монети, хвърлям една от тях на тезгяха и излизам.

Докато се движа с множеството край пазарските сергии, наново и съвсем основно преглеждам имуществото си. В джоба, зашит откъм вътрешната страна на жилетката, съм поставил по обичая си паспорта и пътните билети. Установявам, че те са на мястото си, но боя се, че оттук нататък тия документи няма да ми свършат много работа. В малкото джобче на сакото, дето имам навик да слагам по-дребни банкноти, откривам една сгъната на четири банкнота от петдесет крони и една друга от двайсет. Дребните пари в джеба на панталона възлизат общо на десет крони. И това е почти всичко, ако не броя носната кърпа, джебното ножче и ключовете от две квартири, вече съвсем недостъпни за мене.

Тънкият светлокафяв портфейл липсва. В него имаше само десет банкноти, обаче десет банкноти по петстотин крони представляват солидна сума. Първото ми хрумване е, че съм го изтървал в храсталака на Феледпарк. Но това е невъзможно. Мястото бе внимателно прегледано, а цветът на портфейла е такъв, че и без да си напрягаш очите, ще го съзреш, ако е паднал на земята. Втората и последна възможност е, че Сеймур ми е задигнал парите от джоба, додето съм взимал каната и чашите от кухнята. „Още една малка грешка от ваша страна, Майкъл!“ — би казал американецът. Грешката е налице. Бях оставил съвсем спокойно сакото си на стола, първо, защото знаех, че в джебовете му не се намира нищо интересно, и, второ, защото при всичките ми резерви към Сеймур, никога не съм го смятал за джебчия. А той ми беше отмъкнал парите. Не заради самите пари, разбира се, а заради надеждата, че портфейлът съдържа нещо, заслужаващо внимание, и че в него най-малкото се намира паспортът ми.

И така, цялото ми имущество възлиза на осемдесет крони, плюс един неудобен за показване паспорт и няколко неизползуваеми пътни билети. Последният ми шанс, при това съвсем проблематичен, е възможността да взема следобед самолета и да се озова надвечер в Будапеща.

Будапеща. Хубав град. Един град, където можеш да прекараш доста приятно, след като си изпълнил някоя трудна мисия. И най-важното — един град без Сеймур.

Додето се движа с навалицата и зяпам разсеяно количките с препарати за пране, кухненски прибори и евтин порцелан, аз си давам временен отдих от напрежението, като мисля за Будапеща. В края на краищата може би американецът просто е блъфирал. Искал е да ме изплаши до такава степен, че да отстъпя. А след като не съм отстъпил, каква полза да изпълнява зловещите си обещания? Уйлям може да е всичко, включително и джебчия, но той не е глупак и отлично разбира, че има неща, които не могат да се постигнат нито с монтирани обвинения в убийство, нито с парализиращи волята опиати.

След като съм обходил три пъти големия пазар надлъж и нашир и след като съм поседял в едно кафене, за да си отпочинат нозете ми, тръгвам по посока на най-близката вестникарска будка, защото за момента това е едничкият ми възможен източник на информация. Часът минава дванайсет и обедните вестници трябва да са вече в продажба.

На будката наистина са окачени последните издания на „БТ“ и „Екстрабладет“ и не е нужно да се взирам твърде, за да разбера, че това, от което най-много съм се боял, е свършен факт. Върху първите страници и на двете издания се мъдри моята снимка, поставена до тая на Тодоров. Изобщо, убиецът и жертвата му. Текстът под снимките е съвсем малък, тъй като информацията продължава на вътрешните страници и аз отминавам, защото за момента не ми е удобно да купувам вестници. Прощавай, Будапеща!

Запътвам се към дюкянчето за работни облекла, което още преди това съм забелязал. Изборът ми пада върху един сивосин дочен комбинезон, украсен с несръчно изписаната, но достатъчно красноречива цифра 50. Не се съмнявам, че при по-енергичен пазарлък с дребното старче тая цифра би могла да стане значително по-скромна. Обаче пазарлъците имат същото неудобство, както и едрите банкноти: запомнят се. Затуй вадя моите петдесет крони и отнасям комбинезона, загънат в кафява хартия.

Прощавам се с оживения свят на покупко-продажната дейност и потъвам в лабиринта от малки улички край Ньореброгаде. Часът минава два, когато най-сетне се озовавам извън града. Свивам от шосето по едно покрито с трапища и храсталак място. Отвъд храсталака жълтеят калните води на някакъв канал. Наоколо не се вижда жива душа.

Сядам в храстите край водата, развързвам пакета и се заемам със задачата да придам на току-що купената дреха малко по-измачкан и износен вид. После снемам сакото и панталона и обличам комбинезона. Намирам един подходящ по големина камък, завивам го възможно по-плътно с костюма си и го превързвам здраво с вратовръзката и канапа от пакета. Сетне приближавам до брега и хвърлям своя странен вързоп в калните води на канала.

Бих могъл да се излегна в храсталака и да се опитам да поспя, но тръпката на тщеславието не ми дава покой. Да знаеш, че си попаднал във вестника, и да се въздържаш да прочетеш статията, която са ти посветили, това е свръх силите ми. Излизам отново на тясната пътека край шосето и поемам обратния курс.

Петнайсет минути по-късно стигам крайната спирка на автобуса до чертата на най-близкото предградие. Една хлебарница, една бакалница, една сергия за топли кренвирши и което е най-важното, една будка за вестници. Взимам последния брой на „Екстрабладет“ и подавам дребната монета на продавачката, която я прибира, без дори да ме погледне. Надявам се, че и да би ме погледнала, тя едва ли би разпознала в тоя небръснат човек с дочени дрехи убиеца-социолог и сензацията на деня.