— Надявам се, че Грейс ще успее да се оправи — забелязвам, додето завивам в тясна тъмна улица. — Аз самият още не съм научил добре пътя.

— Ако е за такива неща, Грейс винаги се оправя. Тя може да сбърка пътя само генерално… Оня, вашия Път, с главното П.

Изминавам двеста метра в мрачния каньон, дето сме се озовали, и завивам в друг каньон. Откак сме тръгнали, не забелязвам да ни следва никаква кола. По всичко изглежда, че поне засега американецът наистина е прекратил блокадата, като лично се е нагърбил с грижите за мене.

— Какво е всъщност мнението ви за Грейс? — запитва ни в клин, ни в ръкав Сеймур.

— Най-ласкаво.

— Не забравяйте, че въпросът ви се задава от мене, а не от Грейс.

— Най-ласкаво — повтарям. — Наистина тя е малко подтисната и не съвсем добре с нервите въпреки външното си спокойствие. Но предполагам, че за една жена е трудно в едно и също време да живее до вас и да бъде добре с нервите.

Сеймур ми хвърля бърз поглед, после се разсмива с тоя свой внезапен и малко дрезгав смях:

— Какво имате предвид?

— Вашата тиранична натура.

— Ако е това, грешите. Жените обичат най-много тираничните натури. Причината за женските нерви е обикновено доста по-елементарна, Майкъл. Но какво да се прави: аз отделям на една жена не толкова внимание, колкото тя иска, а колкото заслужава.

Не възразявам, понеже половият въпрос не е силната ми страна, и ние известно време мълчим, додето колата лавира из лабиринта на тесните улички.

— Защо сте се забутали чак в тия предградия? — подхваща отново американецът.

— Защото е по-евтино.

— Всъщност кога наехте новата си квартира, ако не е тайна?

— В събота.

— Значи, в събота все още сте вярвали, че позата ви на скромен стипендиант може да има някакъв смисъл?

И тоя път не считам за нужно да възразя.

— Вашата версия за проучвания в библиотеката всъщност още от самото начало не беше особено убедителна — заговорва отново Сеймур, който очевидно се забавлява да анализира като специалист действията на един свой колега.

И понеже продължавам да мълча, той повтаря, за да ме подразни:

— Признайте, Майкъл, че не беше много убедителна.

— На драго сърце, стига и вие да признаете нещо…

— Какво именно?

— Кога установихте истинската ми самоличност?

— Още при слизането ви от влака — отвръща американецът, без да се замисли.

— Затова и версията ми не ви се е показала убедителна.

— Прав сте — кима Уйлям. — Такъв малшанс може да се случи всекиму.

И след къса пауза добавя:

— Вие едва ли сте подозирали, че тъкмо тоя малшанс ще бъде най-големият шанс в живота ви.

— Виждате сам, че тук е доста скромно — промърморвам, след като съм щракнал електрическия ключ и съм въвел госта в мансардата.

— И най-вече, доста нечисто — кима Сеймур.

Той вдига нагоре римския си нос и предпазливо вдишва миризмата на мухъл и влага:

— Но най-характерната черта на вашия таван, безспорно е задухата. Тук просто няма въздух.

Приближавам до прозорчето и широко го разтварям.

— Така е малко по-добре — кима гостът, като този път насочва носа си към таванския отвор. — И все пак аз ще си позволя да хвърля сакото.

— Чувствувайте се като у дома си!

Сеймур вади от джоба си цигарите и запалката и ги поставя на масата. После съблича сакото и го окачва върху облегалката на един отдавна загубил лака си виенски стол.

В мансардата наистина е доста душно и топлият влажен въздух, който прониква отвън, не изменя съществено положението. Ниски мокри облаци са надвиснали над града, призрачно осветени от мътния му червеникав отблясък.

Свалям на свой ред сакото и се заемам с домакинство, сиреч развивам бутилките и донасям от кухнята чаши и кана с вода, след което сядам срещу госта.

Сеймур си налива два пръста уиски, добавя два пръста вода, отпива предпазливо и с израз на лека погнуса оглежда стаята. Трудно е да се отгатне дали този израз е последица на топлото уиски, или на мизерната обстановка, но така или иначе той доста за дълго се установява върху лицето на американеца.

Всъщност обстановката не е ни по-лоша, ни по-добра от тая на всяка занемарена мансарда: прокъсани избелели тапети, начупен таван, декориран с жълти петна от влага, няколко почти излезли от обращение мебели, плюс вече споменатият мирис на мухъл.

— Както знаете, Майкъл, аз също съм имал години на мизерия и отлично разбирам, че някои хора са принудени да живеят в подобни дупки. Това, което не мога да разбера, то е защо в тях живеят и хора, които не са принудени да го правят.

— Знаете, аз не обръщам особено внимание на туй, което ме заобикаля. Изобщо отношенията ми към действителността рядко са чисто естетически.

— Тук не става дума за естетика, а за чистоплътност — възразява американецът и отново вдига гнусливо нос.

Подир което той повторно отпива от чашата с очевидна цел за дезинфекция. Впрочем това не е глътка, а съвсем скъперническо сръбване и аз не се въздържам да забележа:

— Много плахо почвате вашето напиване.

— Сдържано! — поправя ме Сеймур. — Аз не съм никога плах, но винаги действувам сдържано, Майкъл. Въпрос на тактика или ако щете, на характер.

Той престава да шари с очи из мансардата и ме поглежда:

— И тъй, какъв беше отговорът?

— Кой отговор?

— Тоя, който получихте днес следобед. Защото вие няма да почнете да ме убеждавате, че сте играли на криеница с моите хора само за да изпробвате мотора на колата си.

Той млъква с очевидното намерение да ми даде думата, обаче аз поне за момента не мисля да се изказвам.

— Вие сте съобщили още в неделя вечер в София за моето предложение, Майкъл. Това е съвсем понятно и ни е добре известно. А днеска сте получили по тоя въпрос по-нататъшни инструкции. Това също е понятно и също ни е известно. Така че питам ви: какви бяха инструкциите?

В съвсем дружелюбния външно тон на събеседника ми са се появили едва доловими метални нотки.

— Вие фабулирате доста произволно, Уйлям. Не съм получавал никакви инструкции.

— В такъв случай, какъв е вашият собствен отговор на предложението, което ви направих? Отговорете ми ясно и определено с „да“ или „не“.

— Не.

— Значи, инструкциите са били да се въздържите — кима американецът. — Толкова по-добре. Това ни връща на изходната позиция. Все едно че почваме отначало. Прочее вашето съгласие ще бъде наистина лично ваше съгласие, а не на инстанцията, която е зад гърба ви.

— Вярно. В случай, че има съгласие.

Сеймур не отговаря и поглежда часовника си.

— Грейс нещо се забави — подхвърлям, като също поглеждам часовника си.

— Грейс трябва да се забави — произнася гостът ми. — Преди да минем към гуляя и жените, ние имаме да свършим малко работа. Изобщо налага се да поговорим насаме.

— Мисля, че тия дни ние с вас говорихме почти до затъпяване.

— Наистина. И все пак още не сме стигнали до заключението. При това нещата подир днешния следобед се промениха. Тъй че все пак се налага да поговорим.

— Щом се налага… Дано само Грейс да не се забави повече от необходимото.

Моята реплика сякаш връща Сеймур към някаква забравена мисъл и той подхвърля ненадейно:

— Вие ми отмъкнахте Грейс, Майкъл…

— По-скоро тя се опита да отмъкне мене. Не бих се учудил, ако това е станало по ваше разпореждане. Една невинна инсценировка, също като побоя, когато ми спасихте живота.

— Вие отивате малко далеч в мнителността си — забелязва сухо американецът.

— Вижте, Уйлям: вие сте добър техник, но не се опитвайте да ми представяте техниката си за нещо по-различно от гола техника и да разигравате приятелство или ревност. Всичките ви контакти с мен бяха отначало докрай инсценировки — и Дороти, и ония двамата, глухият и плешивият, и случайните срещи, и вечерта у Тейлърови, и разходките, и обедите, и побоя, и любовта на Грейс, и собствените ви дружески чувства…