„Неприятностите започват, мисля си, като се отправям към вратата. Нищо, нека почват, те са в програмата.“ Отварям решително и се озовавам лице в лице с очарователната Грейс.

— А, вие още не сте се облекли? — промърморва с укор тя вместо поздрав. — Изглежда, че и тая нощ сте участвували в брачните церемонии на „Валенция“…

— Няма как, светски задължения — отвръщам нехайно, като я въвеждам в скромните си покои.

— Надявам се поне, че не сте участвували в ролята на жених.

— Едно кафе? Току-що е сварено. И то лично от мене.

— Последната подробност не е в състояние да ме уплаши — заявява дамата, като се разполага в изтърбушеното кресло. — Дайте да го опитам това ваше кафе.

Така че малко по-късно аз отново се заемам с дегустацията на домашния нектар, тоя път в женска компания.

— Не е толкова лошо — отсъжда секретарката, като отпива от чашата си. — Но вие не ми отговорихте какво сте правили миналата нощ.

— За миналата нощ бихте могли да се осведомите от броячите на Сеймур. Те, както навярно сте забелязали, висят неотстъпно долу. И това трае вече втори ден.

— Вярвам ви. Само че те са хора именно на Сеймур, а не мои.

— Какво значение? Кажете, че идвате от страна на шефа си и поискайте справка за поведението на тоя съмнителен тип Михаил Коев.

Грейс поема подадената й цигара, запалва и ми отправя един поглед, търсещ и преценяващ зад външната си неподвижност.

— Вие продължавате да се шегувате, Майкъл, като че ли нищо не е станало и като че ли нищо не става около вас. Предполагам дори, че вътрешно се наслаждавате на героизма си, който ви позволява да се шегувате с примка на шията. Но тоя вид героизъм на вулгарен език се нарича глупост…

— За щастие вие не сте от хората, които си служат с вулгарен език.

— Глупост и лекомислие, до това се свежда държането ви, независимо от туй как вие сам го преценявате.

— А как преценявате вие собственото си държане?

— Вие го преценявайте. Аз съм за последен път при вас и ви нося последното единствено възможно спасение.

— И дори не се колебаете да извършите спасителната си операция пред очите на Сеймуровите хора.

— За това не се безпокойте. Аз съм тук именно по нареждане на Сеймур. И за да не забравя, още сега ще ви предам поръчката му… исках да кажа „поканата“. Ще ви чака довечера в осем пред кафенето на Градския площад.

— Мерси. А вашата покана каква е?

— Вече ви казах каква.

— Само пропуснахте да вземете предвид, че ще бъда барикадиран отвсякъде. Така че изходът с вас или без вас става еднакво невъзможен.

— Грешите. Невъзможен е, ако действувате без мене.

— Така ли? Ами нали преди малко сама казахте, че броячите долу не са ваши хора, а на Сеймур? Как тогава ще ги убедите да притворят очи, додето ние с вас предприемем спасителното бягство?

— Вижте какво, Майкъл: престанете да остроумничите и се постарайте да ме разберете, защото аз наистина съм за последен път при вас и едва ли ще мога да ви видя повторно, дори да искам.

Гласът на Грейс е станал доста по-тих и значително по-студен, доколкото това е възможно.

— Вие почвате да се повтаряте — забелязвам. — Оставете встъпителните заплахи и минавайте направо към плана. Защото, съгласете се, аз не мога да приема нещо, без да знам поне в общи линии какво е то.

— Планът в общи линии ви е известен. А колкото до конкретните подробности… — Жената замълчава, като се ослушва, извърнала глава към стълбището. Но от стълбището не идва никакъв шум. Тя ми прави знак с ръка да приближа стола си до нейното кресло, после продължава съвсем тихо: — Довечера трябва да се постараете да поправите това, което объркахте онзи ден. Вие сте достатъчно ловък в позите, за да знаете как да изиграете ролята на човек, приемащ подир дълги колебания едно предложение. И, разбира се, веднага поискайте обещаната сума в брой…

— Подир което Сеймур ще бръкне в малкото си джобче и ще ми наброи триста хиляди…

— Той ги има, ако не в малкото джобче, то в домашната си каса. Сигурна съм, че наистина ще ви ги изброи още довечера.

— Така, на доверие, без дори да иска разписка.

— И какво, ако поиска разписка? — прошепва Грейс и ме поглежда пронизително. — Още ли не можете да разберете, че не сте в положение да се скъпите за един подпис?

— Добре, добре. Нататък?

— Допускам, че след като ви заведе в апартамента си за парите, ще ви предложи да останете да нощувате там и изобщо да живеете при него. Не бива в никакъв случай да отказвате.

— Хубаво, няма да отказвам. А после?

— Вашите задачи свършват дотук. Оттук нататък почват моите. Но след като сте ми развързали ръцете по тоя начин, всичко ще бъде наред. Ще чакате само да ви кажа „тръгваме“. Фалшивият паспорт за вас, самолетните билети за двама ни и самото заминаване са моя грижа. Бъдете сигурен, че всичко ще стане съвсем леко и без рискове.

— А хората подире ми?

— Няма да има хора подире ви. Познавам достатъчно добре Уйлям. За щастие и той си въобразява, че познава добре вас и мене. След като приемете предложението му, Сеймур ще се успокои, защото ще смята, че вече сте в ръцете му.

— Може би все пак трябва да маркирам един жест на негодувание по адресна тия броячи, пуснати подире ми…

— Маркирайте го, ако щете. При всички случаи сигурна съм, че Уйлям сам ще вдигне блокадата. Това е напълно в стила му: да прояви доверие, за да спечели доверие.

— Имайте предвид, че една блокада може да се упражнява и с по-фини средства от видимите с просто око броячи.

— Боже мой, не ме учете на тия неща. Аз също имам някакво понятие от наблюдение и проследяване. Вярвайте, че всичко ще стане, както ви казвам!

Тя вперва в мене сивозелените си очи, изпълнени с предизвикателна увереност. Аз също я гледам, макар и без такъв апломб. Ние се фиксираме тъй няколко секунди, после жената отмества поглед, угася цигарата в чашата с недопито кафе и като оставя мократа угарка в чинийката, произнася някак уморено:

— Имам чувството, че се съмнявате в думите ми.

— Това учудва ли ви?

— Искрено казано: да — отвръща Грейс със същия уморен тон и отново ме поглежда.

— Излиза, че до тоя момент сте ме смятали за доверчив човек.

— Не за доверчив, а за умен. Нима ви е нужно толкова време, за да схванете, че предложението, което ви правя, добро или лошо, е за вас едничкият възможен изход?

— Не изпадайте в патос — промърморвам, защото секретарката несъзнателно е повишила леко тона.

И като помълчавам, добавям:

— Всъщност аз ви вярвам.

— Най-после!

— Единственото, в което се колебая, е дали не можем да изменим малко плана…

— А именно?

— А именно да го изпълним само до половината.

— Не ви разбирам — отвръща Грейс, макар острият поглед, който ми хвърля, да издава, че отлично ме е разбрала.

— Искам да кажа, няма ли да е по-удобно и за двама ни, ако аз изпълня задачата, която ми възлагате, а вие се въздържите от изпълнението на вашата. Грейс ще продължи да бъде секретарка на Сеймур, Майкъл ще стане помощник на Сеймур и това ще позволи на Грейс и Майкъл да живеят на тоя свят дълги години и може би дори да имат много деца.

Жената ме възнаграждава с още един остър поглед и свива рамене:

— Това е вече ваша работа. Вие сте възрастен човек и можете сам да направите избора си.

— Тъкмо това се опитвам да правя, обаче трябва да ви призная, че никак не е лесно.

Замълчавам, сякаш потъвам наистина в това сложно занятие — правенето на избора. Грейс понечва да стане, но аз слагам доверително ръка върху ръката й и отново заговарям:

— Мисълта ми е, дали Сеймур наистина е наклонен да изпълни щедрите обещания, които ми даде оня ден и които, надявам се, не са убягнали на острия ви слух.

— Ако това е едничкият въпрос, който ви безпокои, можете да си отдъхнете — отвръща студено секретарката. — Уйлям действително притежава тая демодирана привичка да държи на думата си.

— Тогава, значи, всичко е наред… поне що се отнася до деловата страна.