— Чакайте, това не е всичко. Вие ще се ползувате плюс това от известна сума „безотчетни“ и по тоя начин ще бъдете освободен от необходимостта да накърнявате банковия си капитал. Ще разполагате със специален паспорт, притежаващ силата да направи от един емигрант независим и почитан гражданин. И най-важното, което всъщност ще реши всички ваши проблеми — и материалните, и моралните: ще работите с мене и ще имате при всички случаи и всякакви обстоятелства пълната ми подкрепа.

— Сделката е чудесна — кимам. — Но тя е чудесна за вас, не за мене. Вие искате да ми одерете кожата, като вместо нея ми предлагате една луксозна шуба. Съгласен съм, че моята кожа има съвсем мизерен вид в сравнение с вашата скъпа шуба, обаче разберете, че аз съм свикнал да живея в кожата си, че не мога да изляза вън от нея, че всеки опит да се измъкна вън от нея е за мене равносилен на смърт.

— Думи, думи, думи! — въздъхва Сеймур. — Никой няма намерение да ви дере. Ние ви предлагаме не смърт, а живот и развитие.

— Измяната на едно убеждение винаги се представя като развитие на убежденията. Удобна теза, която осигурява на предателя илюзията, че не е изменил, а е поумнял.

— Защо „предател“? Кажете по-точно „свободен човек“.

— Вашият „свободен човек“ е просто дезертьор от обществото. Дезертьор най-първо от онова общество, наричано „родно“, а после и от цялото човешко общество. Когато един влак поиска да се освободи от релсите на нормалния маршрут, той дерайлира. Каква нужда имате вие от някакво същество, дерайлирало извън човешки нормалното? За какво ви е притрябвало то, Сеймур, кажете!

— За какво бих го използувал аз лично, това е частен въпрос — махва с ръка американецът. — Но ако в тоя калпав свят има все пак някаква разумна кауза, това е, както вече ви казах, каузата да оцелеем. Не защото ще съградим някакъв по-съвършен свят, а защото ще спестим на себе си и на себеподобните една чудовищна порция от излишни ужаси и страдания. Животът може да е безсмислен, а смъртта — неизбежна, обаче все пак по-добре е да живееш, отколкото да си мъртъв, и по-хубаво е да умреш спокойно на леглото си с илюзията, че оставяш нещо подире си, отколкото да бъдеш възпламенен в смъртоносния вихър на атомната експлозия, вещаеща не само твоята смърт, а и смъртта на всичко човешко. Само че тая кауза, каузата да оцелеем, трябва да бъде обслужвана от свободни същества, Майкъл! От хора, които не робуват на национални пристрастия и вражди, на доктрини и наивни илюзии, а са убедени агенти на съвместното съществуване, агенти на здравия смисъл, доколкото изобщо можем да говорим за здрав смисъл в този абсурден свят.

Той млъква, леко задъхан от дългия си ораторски период и наново ме поглежда с присвити очи, сякаш да провери как понасям това състезание на издръжливост.

— „Свободният човек“, проповядван от вас, не може да бъде верен на никаква кауза, включително и на вашата собствена — възразявам, като подтискам отегчението си.

— Тъй ли? А защо?

— Защото свободният човек, както вие го разбирате, не може да се чувствува обвързан към каквото и да било. Ако той е свободен дори от кръвната връзка с родината си и е станал предател на родината си, той с още по-голяма лекота ще стане предател и на всяка друга позиция, към която бихте го прикрепили.

— Значи, по ваше мнение, аз като свободен човек имам изцяло манталитета на предател? — усмихва се Сеймур.

— Не съм и помислял подобно нещо.

— В такъв случай вие си противоречите или просто извъртате, за да не ме обидите.

— Съвсем не. Вие наистина нямате манталитет на предател. Обаче то е само защото далеч не сте тъй свободен, както желаете да се представите.

Американецът вдига леко вежди и ме поглежда въпросително:

— Искате да кажете, че получавам отнякъде заплата?

— Не искам да кажа това. Допускам дори, че заплатата, която получавате, съвсем не ви е необходима. Но вие няма да ме убедите, Уйлям, че сте разкъсали връзките с родината си или по-точно с класата си. Вие апелирате към хората да се откажат от своята родина, не за да станат свободни, а за да минат на служба при вашата.

Сеймур навежда очи, сякаш размисля над думите ми, сетне поклаща глава:

— Лъжете се, Майкъл. Нищо с никого не ме свързва.

— В такъв случай какво бихте казали, ако аз от името на моята страна ви отправя същото това предложение, което вие отправяте на мене?

Сеймур наново се усмихва:

— Вие формулирате въпроса си тъй, че ме заставяте в интерес на тезата си да кажа „ще приема“. Е, добре, за да разберете, че съм напълно искрен, аз ще отговоря отрицателно. Точно така: не бих се съгласил. Обаче моят отказ ще бъде без всяка връзка с каквито и да било морални, патриотични или класови съображения. Ако аз не желая да се свързвам с вашия свят, то не е от любов към моя, а от ненавист към вашия. Впрочем „ненавист“ е силно казано, аз не съм по силните чувства. Наречете го неприязън или просто антипатия. Във всеки случай моят свят, върху който с удоволствие бих плюл, е поне прям и откровен в грозотата си, докато вашият носи коварно-примамливи илюзии за всеобщо щастие. Едно общество, в плен на илюзиите си, е по-опасно от обществото на откровения цинизъм, което не крие грозотата си просто защото няма как да я скрие. Едно общество, което вярва, е готово да воюва за това, в което вярва. Следователно то е агресивно. Следователно то е опасно. А моето общество не вярва в нищо. Не вярва вече. Което значи, че вече не е опасно.

— В думите ви има логика, но няма истина, Уйлям. Катастрофата, с която ме плашите, е катастрофа на вашия свят, не на моя. И вашият път не може да бъде моят.

— О, пътят на всички ни тук е един и същ — отвръща с бледата си усмивка Сеймур. — Всички крачим натам, дето като родни братя ще лежат един до друг с оглозгани черепи умният и глупакът, предателят и героят, в тишината и безвремието на Голямата скука.

— Не знам как е у вас, обаче у нас предателите никога не ги погребват до героите.

— Не вземайте думите ми буквално. При всички случаи и едните, и другите ще бъдат на едно място — в утробата на майката земя.

— Само че мъртвият остава — не само в земята, а и в спомена на хората…

— Не ви смятах за суетен — забелязва той, като ме поглежда, сякаш проверява оценката си. — Не, вие наистина не сте суетен, а само търсите аргументи, за да подпирате предразсъдъците си. А що се отнася до спомена или, ако щете, до славата, такива като вас и мене, след като цял живот са работили анонимно, могат да бъдат сигурни в анонимността си и след смъртта. Вашият Зорге е едно от редките изключения, които само потвърждават правилото…

— Оставете славата и анонимността. Човек има близки, има приятели, има деца…

— Вие нямате деца. Аз — също. Пък и да имате, какво ви интересуват децата, приятелите, изобщо другите хора? Те никога не са били част от вас, те именно затуй не умират заедно с вас, защото не са живели с вас и у вас, а са били само случайни спътници за случаен откъс от време. И после техният час също ще дойде, и за тях също ще бъде възстановено статуквото, искам да кажа безначалието и безкрайността на смъртта.

— Преди да дойде смъртта, има живот…

— Само като преходна форма на смъртта. Животът е необходим на природата, доколкото без него не би било възможно умирането. Един постоянен процес на умиране, един процес на гниене, това е то животът, преди да се възстанови властта на Голямата скука.

— Вие сте смел човек, Уйлям, а постоянно говорите за смъртта. Смелите хора не се тровят толкова с неизбежното. Освен ако смятате, че самият аз съм малодушен, и искате да ме сплашите…

— Искам да ви вразумя! Да ви напомня, че се намирате в малкото междучасие между два периода на небитието и че ваше право е, Майкъл, да използувате това междучасие за свое лично удоволствие.

— Съжалявам. Наистина съжалявам, че напразно загубихте с мене толкова много време. Но вие сте голям шеф и не вярвам никой да си позволи да ви направи бележка за неуспеха…