— Поканена бях, но по такъв начин, че да не дойда.

Признанието прозвучава неочаквано, може би тъкмо защото съвпада с предположението ми.

— Липсвах ли ви? — любопитствува от своя страна Грейс.

— Много.

— В смисъл че присъствието ми би ви спасило от един неприятен разговор?

Трябва да внимавам с тая жена. Както се изразява Сеймур, тя по един опасен начин почва да отгатва мислите ми.

— Вие надценявате моя практицизъм — опитвам се да възразя. — И подценявате себе си.

При последната фраза погледът ми отново се насочва неволно към хармоничните форми, намиращи се в съседство.

— Вие доста безцеремонно ме изучавате — забелязва жената безучастно.

— Интересът ми е чисто научен.

— Вашата наука, ако не се лъжа, е социологията, а не анатомията.

— Знаете, има социолози, които поддържат, че структурата на обществото напълно съответствува на структурата на човешкия организъм.

— Да, знам: органическата школа.

Тя ме поглежда със синьозелените си очи и запитва:

— Майкъл, вие наистина ли сте социолог?

— А какъв по дяволите искате да бъда? Вашият шеф не е ли социолог?

— Тъкмо това исках да знам: и вие ли сте социолог като него?

— Не, не съм като него. Аз съм от друга школа.

— Да, наистина: органическата школа… И тъй, значи, ви липсвах вчера?

— Много.

— Независимо от факта, че за вас любовта е непознат феномен?

— Любовта?… Оставете на спокойствие големите думи. Те са за литературата.

— А коя по-малка дума бихте употребили вие?

— Влечение… Симпатия… Може би дори приятелство… Откъде да знам? Не съм твърде силен в стилистиката.

— Симпатия… Приятелство… Нима за вас приятелството е нещо по-слабо от любовта?

— Зависи. Във всеки случай, по-различно е. Любовта е инфекциозна болест, злополука, нещо, което връхлита върху вас, нещо, за което вие нямате нито вина, нито заслуга. А приятелството е съзнателно поето отношение към другия…

— Рационална сделка между два индивида — формулира Грейс.

— Съвсем не. Там, където има сделка, няма приятелство. А там, където има приятелство, не може без чувства. Но осъзнати чувства, а не емоционално пиянство.

— Аха! Излиза, значи, че трябва да съм поласкана!

— Боя се, че малко избързвате.

— Вашата грубост почва поразително да наподобява тая на Сеймур. Тогава за какво приятелство ми говорите?

— В приятелството има степени, Грейс. А също и периоди на развитие…

— Вие ме нарекохте по име?

— Неприятно ли ви е?

— Напротив. Това показва, че напредваме в приятелството. В такъв случай кога ще се видим?

Свикнал съм този въпрос обикновено аз да го задавам, но очевидно времената се менят.

— Когато намерите малко време за мене.

— Цялото ми време е за вас — отвръща щедро жената. — Извънслужебното, разбира се. При мене няма степени и периоди на развитие.

— Мисля, че довечера по-късно ще е във всяко отношение по-удобно.

— Смятах ви за по-смел.

— Продължавайте да ме смятате. Обаче смелостта не изключва една-две капки предпазливост.

— Лекцията за приятелството приключи. Започваме с лекцията за предпазливостта…

— Не виждам Сеймур — промърморвам вместо отговор.

— Той сигурно е стигнал вече отвъд чертата на хоризонта.

— Понеже стана дума за смелост, изглежда, че вашият шеф е смел човек.

— О, това е смелостта на тия, които не държат особено на живота.

— Също като Дороти?

— Почти. Двамата са разновидности на една и съща неврастения.

— А вие?

— Аз съм трета разновидност… Но вие забравихте да уточните мястото и часа…

— Програмата в „Амбасадор“ започва в единайсет. Ако това място и тоя час ви подхождат…

Тя ненадейно се извръща към мене и запитва:

— Майкъл, кажете: боите ли се от Сеймур?

— Защо трябва да се боя?

— А аз се боя… Интересно… — произнася замислено Грейс.

— Смятате, че Уйлям подозира нещо?

— Да подозира? — тя вдига насмешливо вежди. — Той е от хората, които не подозират, а знаят, и то без да надничат през ключалката и без да задават въпроси.

— Е, и?…

— И — нищо. Сеймур е последният човек, който ще покаже, че се интересува от нещо, ако то наистина го интересува. И ако някой го дразни, бъдете уверен, че това не сте вие. Макар изобщо да не допускам, че е способен да се дразни от подобни работи.

— Бас давам, че говорите за мене!… — чува се над нас гласът на Сеймур. — Когато третият отсъствува, разговорът винаги протича на негов гръб.

Американецът се е появил съвсем внезапно между вигвамите като изникнал от земята. От тялото му още капе вода, а изразът на лицето му говори за най-добро настроение, доколкото такова нещо е възможно у хора като Сеймур.

— Познахте — усмихвам се. — Макар че дали разговорът беше за вас и дали — за нас, това е трудно да се определи.

— Да, да: взаимозависимостта на явленията в природата и в обществото. Тия работи вие марксистите най-добре ги разбирате.

Той се загръща в хавлията си и произнася с почти оптимистична интонация:

— А водата е чудесна… Опитайте я, Майкъл. Изобщо ползувайте се от малките наслади на живота, преди да сте влезли като пореден труп в студеното царство на Голямата скука.

Програмата в „Амбасадор“, като се изключат няколко изтъркани номера на еквилибристика и ориенталски танци, се изпълнява главно от посетителите. Ние с Грейс също даваме своя принос в това отношение, като маршируваме известно време на място в претъпкания дансинг. Секретарката, за разлика от Дороти, не влага сластна нега в танца, а се ограничава в сферата на сухия техницизъм. С две думи — безупречна и безчувствена като гимнастически уред.

Десетминутната маршировка е достатъчна, за да почувствуваме, че сме изпълнили дълга си и че можем да се върнем на местата си.

— Шампанското е изветряло — казва Грейс, като докосва устни до чашката. — Програмата също свърши. Не е ли време да плащаме?

Правя знак на келнера, зает на друга маса с тая тъй деликатна задача — отварянето на бутилка шампанско.

— Ще позволите ли аз да уредя сметката? — пита жената, като посяга към чантата си.

— При по-голямо въображение бихте могли да намерите и друг начин да ме засегнете — промърморвам.

— Нямам никакво желание да ви засягам. Но вашите средства са ограничени.

— Това съвсем не ме притеснява. Като ги изчерпя, ще се кача на влака — и толкова.

— Защото вие сте само един беден стипендиант, нали, Майкъл?

— Също както и вие сте само една бедна секретарка.

— Не съвсем бедна. Сеймур има доста отрицателни черти, обаче скъперничеството не фигурира между тях.

Уреждам сметката и ставаме.

— Къде ще вървим, в моя хотел или във вашия? — пита деловито Грейс, докато лъкатушим край масите към изхода.

— Където вие предпочитате.

— Безразлично ми е — свива рамене жената. — Предполагам, че и двете стаи се подслушват.

— Предполагате или знаете?

— Това е почти едно и също. Аз рядко се лъжа в предположенията си, Майкъл.

Поемам от гардероба лекото вечерно манто на Грейс, помагам й да го облече, а когато излизаме на улицата, отново запитвам:

— За какво мислите, че ще ни подслушват?

— Тоя въпрос го задайте на тези, дето са монтирали апаратурите — отвръща сухо жената.

После спира на тротоара и ми отправя един поглед, малко ненадеен в своята прямота:

— Вие съвсем посредствено я играете тази роля на наивник и съвсем погрешно смятате, че хората наоколо ви са наивници.

— Вас специално никога не съм подозирал в наивност — отвръщам.

— Вярно: вие ме смятате за измамница, която наивно си въобразява, че ще ви изиграе.

Тя тръгва отново по пустия осветен от неона тротоар. Право пред нас в тъмното небе се откроява като нарисувана блесналата под лъча на скрити прожектори островърха кула на Градския дом. Нейде далеч бръмчи разузнавателен самолет. Жената върви известно време мълчаливо, после отново заговорва: