Прочее, додето се движа по Вестерброгаде към предварително набелязаната цел, аз си позволявам за един път лукса да се доверя на видимостта и да реша, че наблюдението ми засега е прекратено. Това ми дава куража три пресечки по-натам да вляза като у дома си през стъклената врата на импозантна сграда и да използувам звънеца, монтиран под ослепително-лъснатата месингова табела:

Малко по-късно след бегла справка, при която разпитващата ме секретарка получава изключително фалшиви данни, аз съм въведен в кабинета на самия главен директор.

Главният става от креслото зад бюрото си, подава ми ръка с едно усмихнато озъбване и тутакси пак сяда, сякаш се е боял някой да не заеме мястото му по време на ръкостискането.

— На вашите услуга, господин… — той поглежда визитната ми картичка, поставена на бюрото — господин Сидаров!

— Зидаров — поправям го любезно. — Нашите имена са малко трудни за произнасяне.

— Да, да, малко трудни, господин Зидаров — озъбва се отново главният, но тоя път съвсем късо, за да ми внуши, че не сме седнали тук да се зъбим един на друг.

— Аз всъщност само минавам през Копенхаген, на път за Стокхолм — обяснявам все тъй любезно, сякаш тази подробност може да има някакво значение за „Универсал“. — Имам нареждане да се осведомя кога ще ни доставите машините, поръчани от господин Тодоров.

— Съжалявам, но ние изобщо не мислим да ви ги доставяме — отвръща директорът, като за трети път се озъбва.

— Обаче вие сте приели поръчката и господин Тодоров ви е заплатил уговореното капаро…

— Господин Тодоров не ни е заплатил никакво капаро — поклаща глава човекът зад бюрото.

— Тук трябва да има някакво недоразумение… — мърморя аз. — Вие сте изпратили потвърдително писмо в смисъл, че ще изпълните поръчката според одобрената от нас оферта…

— Да. Само че един ден по-късно господин Тодоров се яви повторно тук и вместо да внесе капарото, съобщи, че неговият институт засега се отказва от сделката. Смятате ли, че е било необходимо да пишем ново писмо, за да анулираме старото и да осведомяваме вашия институт за собственото му решение?

Въпросът е зададен просто за ораторски ефект, така че аз се ограничавам с един съвсем косвен отговор:

— Съжалявам, но ние явно не сме били точно информирани…

— Как? Нима господин Тодоров досега не ви е информирал? — вдига вежди полуучудено, полуиронично главният.

— Там е работата, че той все още не се е прибрал… и ние нямаме никакви сведения за мотивите на това негово действие — обяснявам аз.

Подир което добавям още няколко фрази, за да придам възможно по-приличен вид на отстъплението си, сбогувам се и отново се впускам в датското всекидневие.

„Нямаш сведения ли? — говоря си наум, додето измервам Вестерброгаде в обратна посока. — Ето ти ги сега сведенията: офейкал е с парите. Поставил ги е в една чанта и е офейкал. Оттук нататък задачата може да се реши и без електронна машина.“

Казах вече, че познавам Тодоров. Може би само съм пропуснал да добавя, че никога не съм имал особено високо мнение за тоя човек. Но и никога не съм виждал в него вероятен предател.

Отдалеч се задава такси и аз едва не го изтървавам, зает мислено с биографията на Тодоров. Срещата с Тодоров обаче ще я отложим за по-нататък, а именно за деня, в който благоволи да ни съобщи адреса си. Засега имам среща с представител на другия пол — и по-точно — с дамата в розово. Качвам се в таксито и се отправям към „Англетер“.

Дамата в розово този път наново е в зелено, също както в деня на нашето запознаване. Спомени. И също както в оня първи ден, аз си позволявам да подхвърля вместо комплимент:

— Този зелен цвят, който тъй отморява очите…

— Вие би трябвало да играете билярд, Майкъл, вместо да се занимавате с кавалерство — отвръща Дороти.

Интимният ни разговор протича в хола на „Англетер“, а холът в този обеден час е доста оживен.

— Не желаете ли да седнем някъде на по-спокойно?

— Браво, сетихте се! — кима одобрително дамата в резеда. — Ако сте намислил вече и името на ресторанта, ще кажа, че сте станали просто неузнаваем.

— Ресторантът е в съседното помещение.

Дороти свива устни в знак на разочарование, но след миг лицето й се прояснява:

— Всъщност това наистина е идея: щях да си замина, без да разбера как готвят в „Англетер“.

Обедът се точи близо два часа, както става винаги в подобни екстрени заведения, придружен от многократни ритуали с връчване и прибиране на менюта и карти за вина, с кулинарни консултации между дамата и метр д’отела и с демонстрации на спиртни примуси и други аламинутни номера. Но макар тия операции да заангажират немалка част от вниманието на Дороти, това съвсем не й пречи да поддържа разговора с неотслабващ ритъм. Тя обаче старателно се пази да засяга снощните теми. Затуй пък аз не пропускам да запитам полугласно:

— Не смятате ли, че Сеймур би могъл да научи нещо за нашите проекти?

— Не. Освен ако вие проявите глупостта да го осведомите.

— Той би могъл и без моя помощ да се осведоми. Доколкото съм чел тук-там, днес и шепотът се записва…

— Не ставайте маниак на страха, Майкъл — усмихва се жената. — Ние с вас не сме чак толкова подозрителни, та да се вслушват в шепота ни.

Тя хвърля поглед наоколо, сякаш да се увери, че Сеймур наистина не се намира нейде в съседство, а после добавя:

— Аз пък мислех, че съвсем сте забравили предложението ми…

Параходът за Малмьо тръгва чак в 6 часа следобед и Дороти решава да използува свободното време, за да направи някои последни покупки. Тя, слава богу, не ме поканва да я придружа в лова на морски сирени и датски гербове. Прибирам се в стаята, хвърлям сакото на стола и заемам любимото си работно положение — хоризонталното.

„Ти, мисля, добре познаваш Тодоров“ — бе казал генералът, когато ме изпращаше. Аз бях на същото мнение. А сега се оказва, че и двамата сме се лъгали.

В началото познавах само Маргарита. Но по-късно около Маргарита се завъртя Тодоров. Бил приятел на леля й или на чичо й, или нещо от тоя род. А целта му, разбира се, беше да стане приятел и на Маргарита. Тава не ме дразнеше, може би защото не можех да го възприема като вероятен съперник. Подир няколко месеца нещата се измениха, обаче тогава пък си казах, че ако една жена е решила да бяга, тя ще го стори и с Тодоров, и без Тодоров.

Първото ми сблъскване с него стана на улицата. Беше пролет, и работният ден бе свършил, и ние вървяхме с Маргарита по „Руски“, тъй като бях прескочил да я взема от Университета. Минавахме край градинката при Военния клуб, когато срещу нас се зададе елегантен мъж от западен тип и с българска физиономия. Забелязах го, защото гледаше дамата ми повече от съсредоточено. Маргарита не бе изключителна красавица и във всеки случай нямаше вид на кинозвезда, ала не знам защо мъжете по улицата винаги се заглеждаха в нея. Това също не ме дразнеше. Искам да кажа, не ме дразнеше вече, тъй като отдавна бях свикнал.

Само че тоя български западняк, който идеше срещу нас, не само гледаше с очи дамата ми, но дори й се ухили. Бях се приготвил вече да възразя, когато Маргарита също се ухили и двамата спряха и почнаха да се здрависват и да си разменят реплики от рода на „Как е еди-кой си?“ и „Какво прави еди-коя си?“

Понеже двамата достатъчно добре се забавляваха и понеже разговорът не ме интересуваше особено, аз продължих пътя си, като крачех бавно, за да дам възможност на Маргарита да ме настигне. Две минути по-късно тя се изравни с мене запъхтяна, обаче вместо да ми благодари за тактичността, побърза по обичая си да ме накаже с мъмрене:

— Ти просто умираш да се покажеш възможно по-невъзпитан.

— Съвсем не — възразих. — Работата е там, че ние с теб сме възпитани различно.

— Точно така!

— Аз например, когато съм с теб и някой ме спре, имам смешния навик най-първо да ви запозная…