Дороти държи курс перпендикулярно на вълните, което намалява риска да се преобърнем. В замяна на туй тя все по-силно натиска газта и лодката все по-стремглаво лети от вълна на вълна, а понеже вълните не са тъй начесто, както бихме желали, нашето такси нерядко заравя нос в пенливата бездна и цялото се тресе от драматично раздвоение: да се превърне в самолет или да поеме пътя на подводниците.

Върху предната част на лодката, дето сме се настанили, е монтиран прозрачен пластмасов похлупак, без който отдавна бихме станали вир-вода. Моторът бучи напрегнато, а когато лодката се издига на някой пенлив гребен, витлото затраква зловещо във въздуха. Подскачанията и рухванията стават все по-чести и все по-стремителни, небето и морето играят пред нас на люлка, а тежките вълни обливат с протяжно съскане пластмасовата коруба и ние се чувствуваме като поставени в бутилка, запратена сред морето.

— Дороти малко прекалява — решава се да извика Грейс, обаче гласът й едва се долавя през воя на вятъра и плясъка на вълните.

— Тя обича лудостите, особено когато са безплатни — отвръща спокойно Сеймур.

И това са единствените две забележки по време на цялото пътуване. Две забележки, които Дороти не чува, ала сякаш отгатва, защото усилва до краен предел скоростта, като че за да наруши безучастието на тия две студенокръвни същества и да ги принуди да извикат „стига!“

Лодката лети и се заравя сред огромните бразди от черна вода и бяла пяна, корпусът застрашително се тресе и витлото ужасено трака на празно, свирепи бризги вода обливат пластмасовия похлупак, вълните ни поглъщат в зиналите си запенени уста и ние всеки миг изпитваме предчувствието, че вече сме поели пътя към дъното, но никой не казва „стига!“

Колата на Сеймур, с която сме дошли до пристанището, е гарирана зад едно депо. Сеймур отваря вратичката към кормилото и като вижда, че се готвя да се настаня до него, възразява:

— Седнете отзад, Майкъл. Нали знаете, че мястото до шофьора се нарича „място на мъртвеца“. Нека прочее го запазим за нашата мила Дороти.

Дороти, все още зачервена от възбудата на морската разходка, влиза отпред, без да възрази. Сеймур потегля, завива край депото и ние се озоваваме в някакъв дълъг тесен път между кейове и складове. Човекът на кормилото тъй рязко натиска газта и отпуска амбриажа, че плимутът просто подскача и поел на трета, полетява стремглаво по разбития асфалт, пресечен от прелези за теснолинейки, от изходи на депа и сводове на бетонни мостове. На места пътят застрашително се стеснява или ненадейно завива, тук и там пред нас изскачат огромни камиони, ала всичко това не пречи на шофьора все повече да усилва скоростта. Той се разминава с транспортните чудовища на косъм разстояние, влиза в завоите, без да има видимост, сякаш играе на чифт и тек със смъртта, и ги взема тъй бясно, че колата всеки миг може да изхвърчи вън от платното и да се сгромоляса в железариите наоколо.

Най-после се озоваваме на по-широка крайградска улица и това дава възможност на Сеймур да достигне пределната скорост. Колата лети със сто и шейсет километра в час край блокови жилища и празни места, като по чудо не се блъсва в излизащия от някаква пресечка камион, помита стълбчето с червена лампа пред един участък в поправка и едва не излита от пътя при една дупка в асфалта.

Шофьорът кара все тъй бясно чак додето излиза на Нюхаун, след като половин час безцелно и стремглаво е кръжал из крайградските квартали за да ни прекара през изпитанието на всички възможни рискове.

— Вие сте доста побледняла, мила — забелязва Сеймур към Дороти, като заковава внезапно плимута до тротоара. — Надявам се, че това е само реакция от чистия морски въздух…

— Не мислете, че се боя повече от вас, Уйлям — отвръща някак уморено дамата в розово. — Страх ме е само от обезобразяването.

— Но аз исках да ви спестя тъкмо този страх — усмихва се любезно Сеймур. — При скоростта, с която карах, вие нямахте абсолютно никакъв шанс да оцелеете в случай на злополука.

И тук се случва нещо почти свръхестествено. Грейс проговаря:

— Щом и двамата сте толкова смели, мисля, че можем да надникнем в някоя от тия дупки — забелязва секретарката, като има предвид очевидно крайбрежните моряшки барове. — Казват, че вътре повече се биели, отколкото пиели.

— Легенди — промърморва презрително Сеймур.

И като се обръща към мене, запитва:

— Какво ще кажете, Майкъл? Уискито, мисля, навсякъде е едно и също. И после, днес ни е писано, изглежда, да се посветим изцяло на женски капризи.

Долните етажи и сутерените на дългата редица стари сгради край канала на Нюхаун са изцяло заети от кръчми, ако не се броят няколко магазинчета, където срещу скромно заплащане могат да ви татуират ръката, гърба и гърдите с китайски дракон, морска сирена или гола жена. Всички тия кръчми се отличават помежду си само по цвета на неоновите фирми, затова влизаме напосоки в най-близката.

Барът може би работи по някакво свое разписание, а може би работите му просто вървят зле, защото полутъмното помещение е почти празно. Три проститутки с унили лица скучаят на високите столчета до тезгяха, а четирима моряци са се разположили в ъгъла край една маса, затрупана с бирени бутилки. Обстановката е направо обезкуражаваща, обаче тъй или иначе вече сме влезли, затуй се насочваме към срещуположния ъгъл.

Стопанинът, който играе ролята на стар морски вълк, ако се съди по моряшката фланелка, бързо ни се притичва на помощ с гостоприемния въпрос: „Какво обичате?“ Грейс и Дороти се споглеждат нерешително, защото жените никога не знаят точно какво обичат, обаче Сеймур скъсява процедурата, като промърморва:

— Бутилка „Балънтайн“ и сода.

— Цяла бутилка? Вие сте днес наистина неузнаваем, Уйлям! — забелязва дамата в розово.

— По принцип не обичам пиянството — обяснява Сеймур, като се обръща не толкова към Дороти, колкото към мене. — Но понякога се напивам като труп, за да го намразя още повече.

Няколко минути по-късно уискито, заедно с бутилките сода и кофичката лед е вече поставено на масата. И за да потвърди думите с дела, спътникът ми си налива половин чаша алкохол, след като е сипал на дамите и на мене традиционните два пръста.

— За ваше здраве, Дороти — произнася той.

После отпива едра глътка и добавя:

— Все пак невероятно е, че при тоя изпълнен с рискове живот, който водите, вие още не сте се застраховали.

— Едничкото, което бих искала да застраховам, е младостта — забелязва дамата в розово и също вдига чашата си. — А понеже това е невъзможно… и понеже младостта си отива… всичко останало ми е съвсем безразлично, повярвайте, Уйлям!

Сеймур се кани да отвърне нещо, но в тоя момент в заведението се разнася оглушителният вой на някакъв туист. Двама здравеняци от насрещната компания са се приближили към автоматичния грамофон и го зареждат с монети — значи, воят няма скоро да спре. Приключили с подготовката на музикалната програма, здравеняците лениво минават край тезгяха. Повехнала жена слиза от столчето и се опитва да увлече в танц единия моряк, ала той мълчаливо се откопчва, като отблъсква с лапа угодливо усмихващото се лице. Двамата продължават пътя си по посока към нашата маса, спират пред нас и показват с жестове, че искат да танцуват с Грейс и Дороти. А понеже никой не им обръща внимание, те свойски хващат дамите за ръцете, с явното намерение да ги принудят да станат.

— Майкъл, отървете ме, моля ви, от този грубиян — произнася Дороти с израз на отегчение.

Разстоянието между мене и въпросния грубиян едва ли е повече от метър, затова без особени усилия се вдигам от стола и с рязък жест отблъсквам лапата на моряка. Онзи, разбира се, е очаквал това, защото ми отправя светкавично левия си юмрук в лицето, само че аз също очаквам юмрука му и се отмествам навреме, като в същия миг нанасям добре отмерен удар в корема на противника. Теглото ми, в скоби казано, е осемдесет килограма без дрехите, а в удара ми, предполагам, са събрани не по-малко от шейсет килограма, затова не се учудвам особено, когато грубиянинът се търкулва на пода, превит надве.