И понеже Дороти го гледа, сякаш смята, че той се шегува, Сеймур взема кесията от ръцете й и я поставя в близкото кошче за отпадъци.

Опитът ми да се измъкна с оправданието, че няма какво да правя у хора, които не познавам, не дава резултат.

— Тъкмо ще се запознаете — отвръща Сеймур, като ме поглежда тъй, сякаш едва сега си спомня за присъствието ми.

— Но аз не съм канен…

— Бъдете спокоен, там никой не е канен. Дори и вие, Дороти, нали?

И понеже тоя път жената в сиво не благоволява да отговори, Сеймур добавя:

— Тяхната гостна, знаете, е нещо като Градския площад. Хората просто я прекосяват, преди да отидат другаде. Освен ония, които държат на играта… или на живота като игра… или как беше там…

Така че ние се настаняваме в двете коли, гарирани край „Тиволи“ и потегляме към Тейлърови…

Домакините ни посрещат със същите усмивки на стандартна любезност, с които посрещат и всички останали. Може би само Сеймур има привилегията на по-специално отношение, защото вместо машиналното „как сте?“ Тейлър му отправя едно: „Колко мило, че дойдохте, Уйлям.“ Подир което влизаме в салоните, докато съпрузите остават в антрето, дето, види се, им е съдено да прекарат цялата вечер в посрещане и изпращане на непрестанно разминаващите се на вратата гости. С две думи, една мила двойка от млади хора, които, боя се, ще бъдат твърде скоро състарели от бремето на светския живот.

„Салоните“, това са пет-шест обширни стаи, свързани помежду си и обзаведени с богата мебел, която вероятно е купувана съвсем напосоки, защото е не по-малко пъстра и разностилна от множеството на посетителите. Колкото до самите посетители, тук освен чергарите, минали само за да пийнат една чаша, съществуват и представители на по-заседнали племена, разположени върху диваните или просто по килимите на пода. Това е една смесица от изискана елегантност и бохемска небрежност, от бръснати и брадати физиономии, от мини и макси тоалети, от фризури с почти всички цветове на дъгата и от най-различни езици на индоевропейската група. Едно-единствено обединително звено: питието. Тук всички пият уиски и всички са еднакво жадни, така че келнерите в бели сака непрестанно сноват с огромните си подноси, за да поднасят пълните чаши и да прибират празните.

Нашата компания се пръска сред навалицата и аз изпитвам облекчителното усещане, че съм оставен сам на себе си, когато до самото ми ухо се разнася ниският тръбен глас на Сеймур:

— Не намирате ли, че тук е много шумно… и страшно душно?… По-добре да минем оттатък.

— Боя се, че оттатък е същото — отвръщам неохотно.

— Не съвсем.

Той тръгва вред мене и аз покорно го следвам, и ние минаваме бавно от стая в стая, като се промъкваме през навалицата, додето излизаме в някакъв страничен коридор и се озоваваме пред плътно затворена врата в махагонов цвят. Един келнер нарежда върху нисък бюфет бутилките уиски, които вади от картонени кутии. Вероятно задачата на човека е не само да домакинствува, а и да бди край вратата, защото първият му жест е да ни прегради пътя и едва след като Сеймур избъбря нещо, ние сме оставени да влезем.

Просторното помещение е ако не по-хладно, то поне по-тихо от салоните оттатък. Ярко осветено от четири старинни полилея, то изглежда все пак някак мрачно, може би за туй, че стените са облицовани в махагон и всичко е тапицирано в тъмнозелено кадифе. Тежки тъмнокадифени завеси падат и върху прозорците. Сред тоя минорен тон на обстановката ярко се открояват светло-зелените четириъгълници на игралните маси. Като се изключат няколко карета, заети с игра на покер, основната част от присъствуващите е струпана край голямата централна маса на рулетката. Ние също се насочваме натам. Сеймур вади от портфейла си снопче от десет банкноти по петстотин крони и с небрежен жест ги подава на единия от двамата крупиета в смокинги, ръководещи и контролиращи играта.

— Какви жетони желаете? — пита онзи.

— По сто крони.

Примерът е задължаващ, особено след като вече съм заявил, че не играя на дребно. Аз обаче имам при подобни случаи обичая да не се чувствувам задължен с нищо пред никого. Затова изчаквам крупието да наброи на Сеймур петдесетте едри плочи, след което с царствен жест подавам една-единствена банкнота, срещу която получавам пет плочи. Между нас казано, бих предпочел по-дребни жетони, но крупието вероятно е сметнал, че аз и спътникът ми сме хора от един ранг.

Отпърво само наблюдавам играта на Сеймур. Той залага ту на каре от четири цифри, ту на „шьовал“, като очевидно следва някаква своя система. Аз нямам система, затуй залагам един жетон на червено, решен час по-скоро да загубя жалкия си капитал и да се прехвърля към категорията на зрителите. Крупието, също както в големите игрални казина, подканя играчите: „Фет во жьо!“ — завърта ръчката на рулетката, пуска топчето и с протяжен глас предупреждава: „Риен ньо ва плю!“ Топчето подскача известно време, после след леко колебание спира на червено. Човекът в смокинг подхвърля с ловък жест една плоча към печелившия ми жетон и прибира с лопатката мизите на губещите.

По простия принцип на вероятностите, според който един вече излязъл цвят има по-малък шанс да излезе повторно, залагам следващия път двеста крони на черно и наново печеля.

— Браво, Майкъл, вие умело следвате примера, който ви дадох днес — чувам шепота на Дороти.

Жената се настанява от лявата ми страна, навярно за да бъде по-далече от Сеймур, и подава на крупието една банкнота от петстотин крони:

— Жетони по двайсет, моля!

Свободният крупие наброява жетоните, додето аз залагам нови двеста крони на червено тъкмо в мига, когато се чува протяжният вик: „Риен ньо ва плю!“ Този път загубвам. И за да не си играя повече на „иди ми, дойди ми“, поставям всичките си шест жетона отново на червено.

Червено.

— Браво, Майкъл. Вие сте наистина надежден ученик — прошепва повторно Дороти, която е решила да заложи два малки жетона на първа колона. Сеймур също вижда скромната ми победа, ала се въздържа от коментарии. Той е изцяло погълнат от системата си и упорството му очевидно е плодоносно, защото купчината плочи е доста нараснала пред него.

Да кажа как точно протича играта ми оттук нататък би значело направо да излъжа, тъй като нямам нито точна представа, нито точен спомен за нея, освен само че продължавам да залагам на цвят. Понеже съм решил и тъй, и тъй да проиграя капитала и да се оттегля от масата, поставям безразборно по няколко плочи ту върху червено, ту върху черно, като от време на време не без учудване забелязвам, че камарата жетони пред мене неизменно се увеличава независимо от инцидентните загуби. Друга е за жалост участта на моята учителка. Макар и да играе на дребно, тя твърде бързо загубва всичките си жетони и е принудена да извади нова банкнота, а малко по-късно — и трета. Затова пък Сеймур вече е удвоил авоарите си. Застанал пред масата с безизразно лице и димяща в ъгъла на устните цигара, той при всеки вик на крупието отброява по десет едри плочи, които поставя ту на едно, ту на друго каре.

— Приключвам за тая вечер — произнася унило по едно време Дороти. — Радвам се, че поне вие печелите, Майкъл. Замествайте ме достойно!

— Не е ли по-добре вие да ме заместите?

Тя ме поглежда колебливо, но колебанието бързо отстъпва място на героична решимост:

— Нямам сили да откажа. Цялото ми същество кипи от жажда за реванш.

Отстъпвам й мястото си и за да не я смущавам в играта, се насочвам към изхода, като бегло забелязвам, че Сеймур ме изпраща с поглед.

В съседните помещения гостите значително са оредели. Задухата също е намаляла, тъй като прозорците са широко отворени към нощта, наситена е електрическо сияние. Изобщо налице са всички условия да изпия спокойно чаша уиски. Което и правя.

— Загубих всичко. Можем да тръгваме — обявява половин час по-късно Дороти, като застава пред дивана, дето съм се обтегнал.

— Едно уиски?

— Не. Един коктейл от витриол и цианкалий ще ми свърши повече работа. Просто ще се изям от яд.