Например снощният гуляй. Това бе една съвсем банална веселба, богата с приказки и бедна откъм необичайни произшествия, случайна веселба, резултат на случайно познанство, започнала със скуката на етикецията и завършила с разгула на пиянството. И все пак дребните перипетии и откъслечните реплики на това запиване съдържат достатъчно изходни данни, за да ми бъде съставено първоначалното досие. Мога дори съвсем точно да си представя това досие, в случай че проверката е била предварително подготвена и поведението ми е било грижливо анализирано. И додето вкусвам горещото черно кафе и запалвам първата за тоя ден цигара, струва ми се, че виждам ясно вече натраканата на машина характеристика на лицето Михаил Коев (първи вариант). Тук най-дребните ми жестове и най-случайните ми реплики, съответно преработени и съпоставени, са добили своята кадрова транскрипция. Отношението към кабаретния номер, поведението по време на танца с Дороти, броят на изпитите чаши, състоянието по време на гуляя и след него, реакцията на една или друга чужда реплика, смисълът на една или друга моя реплика, изобщо цялата тая купчина дреболии, съставящи една банална веселба, тук са обобщени в сухи канцеларски фрази, запълващи съответните графи: отношение към жените и алкохола, към добрата кухня и пътешествията, към парите и материалната изгода, към научната работа и към авантюрата, бъбривост или резервираност, суетност или скромност, бързина или мудност на рефлексите, импулсивност или хладнокръвие, подозрителност или лековерие, проницателност или повърхностност и още ред други констатации от тоя вид.

Така съставена, характеристиката би била достатъчно пълна и, разбира се, достатъчно невярна. Защото аз, подлагайки се добродушно на изпита, съм се старал да изопача леко известни свои черти, за в случай че наистина се готвят да ми съставят кадрово досие. Полезна предпазливост, особено ако е придружена с известна далновидност. Защото въпросът не е само в туй — да създадеш неправилна представа за себе си. Необходимо е тази представа да бъде неправилна в точно определени пунктове и в точно установен смисъл. Изобщо задачата не е да покажеш, че си обратното на това, което си, а да се прикриеш по такъв начин, който би ускорил саморазкриването на противника и би довел до провала му.

А докато тоя противник съставя своето обстойно, но не твърде точно досие, аз също съставям досиета. Засега те са само три и дано не бъдат повече, защото канцеларската работа, дори и вършена наум, доста ме уморява. На пръв поглед не е никак трудно да се формулират характеристиките на тия трима хора, които приказват повече, отколкото е нужно, и избързват в натиска си повече от необходимото. Обаче не следва да се забравя, че навярно и те също като мене се представят за нещо, което всъщност не са, и преди всичко — за по-глупави, отколкото са в действителност.

При това, за да се разбере точното поведение на тия хора, не е излишно да се знае от какви подбуди и от каква предварителна информация се ръководи тяхното поведение. Другояче казано, какъв е в техните очи тоя Михаил Коев: социолог ли, или нещо друго? И какво искат всъщност те от тоя Михаил Коев: да го направят свой съмишленик в социологията ли, или в съвсем друга дисциплина?

Несръчността и припряността, с която и тримата ми предлагат своите малки изкушения — стипендии, хонорари и приятелство — би трябвало да ме убедят, че това са по-скоро любители в областта на вербовката, лекомислени типове, които смятат, че имат пред себе си един също тъй лекомислен тип, готов да се възползува от предоставяните му безплатно облаги. Напълно безплатно. Поне в началото.

Подобна версия изглежда съвсем правдоподобна. Работата е там, че версиите, в които противникът иска да ни убеди, винаги са сервирани тъй, че изглеждат съвсем правдоподобни. Значи, и тук тепърва е нужна проверка. А това практически означава да си гледам работата — не истинската, а привидната — и да не си позволявам лукса на прибързаните действия.

Друго за момента не е и възможно. Ситуацията на сандвича се повтаря, макар вече не в социологичен аспект. Притиснат между неизвестните броячи и известните изкусители, аз съм принуден да играя пасивната роля на парчето шунка, което очаква да бъде изядено. И съвсем безсмислено е поне засега да се противя и да крещя: „Чакайте, имате грешка, аз не съм шунка!“

Откарвам с такси куфара си в хотел „Англетер“, където с удоволствие научавам, че намесата на Дороти ми е осигурила хубава стая с изглед към ивицата море на Нюхаун. Подир туй правя втори курс към конгресната палата и прекарвам известно време върху мястото си на наблюдател, макар че единственият материал за наблюдение са няколкото десетки сивокоси, беловласи или направо плешиви глави, наредени пред мене и увенчани със слушалки.

Дороти отсъствува. Хигинс и Бери, които кимат унило при появата ми, са погълнати изцяло от онова депресивно занимание, наричано „близане на раните“. Мършавият е загубил всякакъв интерес към усилвателната апаратура и съвсем откровено дреме, облегнат върху рамото на приятеля си, който от време на време прави безуспешни опити да наклони скелета на Хигинс в обратна посока, сиреч към мен. Опитвам се няколко минути да следя думите на поредния оратор, засягащи сложните коригиращи връзки между различни видове социални експерименти. Но искрено казано, фразите, произнасяни от човека на трибуната, са тъй натегнали от непонятни термини, че аз също едва успявам да държа очите си отворени и само от приличие изтърпявам половин час, преди да изляза в кулоарите.

Холът е почти пуст, нещо просто невероятно, ако се има предвид качеството на изнасяния в залата доклад. Вземам едно кафе от бара, сядам на близкото канапе и запушвам. Няколко минути по-късно втори дезертьор прекосява мраморните плочи на помещението, повтаря действията ми и се настанява на канапето до мене. Човекът ми е смътно познат. Това е същият онзи мистър Сеймур с отегчената физиономия, който се бе мярнал предната вечер на приема, за да сподели с нас впечатленията си от задухата и нечистия въздух.

Сеймур произнася едно съвсем сухо „здравейте“ и аз му отвръщам в същия тон. Той запалва цигара, като я оставя да виси в десния ъгъл на устата си, додето ръката му, дълга и някак нервна, разбърква с лъжичка кафето. Изобщо Сеймур, както установявам впоследствие, е от тоя род пушачи, които не обичат да губят излишно време с цигарата си и веднъж запалена, я оставят да дими между устните, додето стане нужда да я хвърлят. Може би тъкмо затуй дясната половина на лицето му е някак недоволно смръщена пред орисията си да бъде непрестанно кадена от пушека, додето лявата половина е почти злорада в безучастието си. Вън от тая своя двойнственост това лице е хубаво с резките си черти, които му придават израз на мъжественост и още не са почнали да говорят за похабеност. Една малко студена и навъсена хубост: сиви, уморено примижващи очи, тънки насмешливи устни, кестеняв сноп коса, падащ често над набразденото чело, без да говорим за римския нос, в чийто прав диагонал има някаква неумолимост.

Сеймур вади отпърво лъжичката от кафето си, а после и цигарата от устата, отпива малка глътка и запитва:

— Отегчи ли ви докладът на Парино? Той е наистина непоносим.

— В момента за мене по-непоносимо е главоболието.

— Това глупашко кокетство с ерудиция предизвиква и у мене главоболие — кима събеседникът ми, видимо неразбрал какъв род главоболие имам предвид.

И като залепва наново цигарата в десния ъгъл на устните си, промърморва:

— Такива като вас са най-зле: да изминеш толкова път, за да чуеш толкова глупости…

— Мисля, че това се отнася и до вас: Америка е още по-далече.

— О, аз съчетавам служебните задължения с почивката: Дания е приятно прохладна през лятото, а за да не скучая, работя по малко и над един труд. Знаете, тукашната библиотека…

— Да, да — казвам, — огромно богатство! Сто двайсет и пет милиона тома. Всъщност и аз съм дошъл тук, за да поработя.