Тя мина отново покрай палатките, натъпкани с мръсни, спарени тела, с умиращи от петнист тиф бедняци, които гниеха в сламата. Почувствува омраза към тях, омраза към това, че воняха много и можеха да я заразят с въшките си. По-преди тя сякаш не усещаше тази воня и в присъствието на Ередиа влизаше между дрипите им. Но сега изпитваше отвращение към тях, не можеше да ги понася. Тя знаеше, че в тази скъсана палатка например, която брат Доминго бе кърпил толкова пъти, имаше една кастилска селянка, която бе влязла в лагера здрава, защото никаква сила не можеше да я откъсне от болния й син. След три седмици се зарази и тя, и синът и умря. После селянката полудя и Фани изпитваше някакъв особен ужас от нея, а заедно с това желание да се грижи най-много именно за нея. Но сега тя избърза покрай палатката, за да не види лудата, която имаше навик да стои нощем будна пред входа.
„А-ха… Бягаш! … — ужили я внезапно един вътрешен глас, който чуваше за първи път. — Но по-рано не правеше това! … Сега Ередиа не те интересува, сега няма пред кого да позираш и гледаш да спасиш само кожата си!… Ти никога не можеш да почувствуваш какво изпитваше тази загрубяла от полска работа жена, когато стискаше трупа на умрелия си син, защото от злоупотреба с любовни удоволствия никога няма да видиш деца, защото си безплодна и студена като камък, защото живееш само за себе си…“ „Ще полудея!… — помисли тя, като лъкатушеше между палатките. — Трябва да взема луминал и да заспя най-сетне… Тази нощ е отвратителна.“
Като стигна палатката на Мюрие, повдигна платнището и надзърна през входа. Вътре бе тъмно, както преди. Очакваше да чуе познатото равномерно дишане, което бе чула при първото си идване, но сега в палатката цареше пълна тишина. Ослуша се и пак не чу никакво дишане. „Трябва да е буден“ — помисли тя, но внезапно подозрение, което я прониза, й попречи да отвори устата си и да каже нещо.
— Жак! … — полугласно извика тя след малко.
Повтори няколко пъти името му, но пак не последва отговор. Тогава, смразена от ужас, запали фенерчето си и го насочи към леглото. Мюрие беше извърнал лицето си към възглавницата и единият му крак висеше неестествено от леглото. Надавайки слаб вик, тя остави фенерчето върху масата, после сграбчи с две ръце рамото на Мюрие, като извърна тялото му към себе си. Лицето на французина беше синкавобледо. Очите му гледаха с безжизнен, стъклен блясък, очи, които нямаха вече израз, а само отразяваха светлината на фенерчето. Върху високото му, прорязано от подути вени чело бяха разпилени кичури от черната му, все още влажна от пот коса. Изведнъж тя почувствува, че краката й се подкосяват, че нещо я стиска за гърлото, че не може да издаде облекчаващите викове на истерията си… Строполи се върху стола и с безмълвно отчаяние почна да хапе и да драще ръцете си, докато върху тях се появиха кървави ивици. Ала от очите и не потекоха сълзи. Болките от раздраната кожа, от изхапаните мускули укротиха припадъка и я накараха да дойде на себе си. Успокои се, но почувствува страшна, ледена пустота, всред която усети повелително желание да запуши. Повече от час не бе пушила.
Сега не й минаваше през ума, че Мюрие бе дошъл тук заради нея, не й минаваше през ума това, макар че друг път го съзнаваше, макар че след малко щеше да го съзнае пак. По неизкоренимия навик на егоизма си тя и сега мислеше първо за себе си. Какво щеше да прави без Мюрие? Обзе я усещането на човек, който върви из безкрайна сива равнина и не знае накъде отива. Почувствува слаб лъх на жалост пак първо към себе си, а после и към Мюрие, който бе умрял в палатката си, в тъмнината, съвсем сам, изоставен като куче. Ередиа трябваше да остане до леглото му през Цялата нощ и да следи болното му от миокардит сърце, което петнистият тиф бе довършил още в първите часове на развитието си. Пак я обхвана предишната ярост към Ередиа. Навярно той бе оставил Мюрие, за да отиде и измърмори молитвите, които не бе успял да прочете през деня (но вместо да направи това, бе почнал да подслушва разговора й с Оливарес). „Идиот!“ — с още по-силна омраза прошепна тя. Нищо не я вбесяваше тъй, както молитвите му, както това полугласно шептене пред разпятието.
Докато се гневеше така, несъзнателно запали цигара. Угаси я бързо. Нима това трябваше да бъде първото й действие пред трупа на мъртвеца! Но веднага съзна, че Мюрие не би желал да запалят свещ или да плачат над трупа му. Тя се втренчи в линията на устните му, посинели и насмешливо извити, които сякаш искаха да кажат: „Пуши си!… Не се вълнувай! Нищо от това, че седиш пред мъртвец. На твое място и аз може би щях да направя същото.“ Да, само Мюрие можеше да я разбере и пак й стана много жално за него — заради това, че можеше да я разбере. Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде на ум да затвори очите му. Тя знаеше, че при отворени клепачи корнеята им ще изсъхне и ще се сбръчка, а не искаше да вижда тия тъмни очи, които много пъти бе целувала, изсъхнали и сбръчкани. И тя склопи очите му, като стискаше цигарата между зъбите си.
Но докато правеше това, съзна, че в начина, по който ги затваряше, в пустотата и спокойствието й имаше нещо отвратително, нещо нечовешко, което никой от живите в тоя лагер не би могъл да прояви. И тогава пак чу вътрешния глас, който й казваше: „Ти съзнаваш егоизма си, съзнаваш леда, който сковава сърцето ти… Ти не искаш да бъдеш такава, но не можеш и затова си чужда на себе си, затова преди малко изхапа ръцете си, а сега така спокойно затваряш очите му, стискайки цигарата между зъбите си… Да, у тебе има едно страшно раздвоение. Съвестта ти не може да побере егоизма и егоизмът не може да задуши съвестта ти. Затова си тъй нещастна, затова страдаш, затова не можеш да спиш без луминал… Оттук идват истерията ти, неврастенията ти, лудостта ти! А егоизмът ти е насаден от насладите, които убиха волята ти, от безумното устройство на този свят, което дава възможност на тебе и на класата ти да вземете всичко и да не давате нищо… Духът ти е прогнил от сладострастия, нервите ти са изхабени от празните нощи в игралните казина, където прахосваше парите, които изсмукваш от арендаторите на земите си. Ти търсиш безогледно само удоволствия, само наслади… Затова хукна подир Ередиа, затова сега пушиш невъзмутимо пред пресния труп на един мъртвец, на един приятел, който те обичаше. Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите… Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш. Ти си като Оливарес — безполезна, никому ненужна дрипа. Затова отиваш към все по-голяма лудост, затова си осъдена на гибел.“ „На гибел ли? — отговори тя презрително на гласа, който я измъчваше отвътре. — Но аз съм суеверна гъска, не съм глупачка да се уплаша от себе си. Ще остана докрай такава, каквато съм.“ „Само че не ще издържиш — мрачно забеляза гласът. — Нервите ти са изхабени. Силни можеха да бъдат твоите прадеди, когато поробваха света и завладяваха океаните, а ти си проядена от богатствата, които те натрупаха. Затова не ще издържиш, затова отиваш към гибел. Ето, не усещаш ли?… Този мъртвец те смущава. Ти знаеш, че това е безсмислено, но все пак те смущава. Ти знаеш, че в света, в живота и в душата има една логика, от която си се отклонила, и тъкмо това те смущава. Само животно пред трупа на друго животно може да стои тъй безчувствено, както ти стоиш пред този мъртвец, който те обичаше и който умря в тази дупка заради тебе. А ти не си животно, ти си човек, но загубен човек. В твоята безчувственост има нещо страшно… Как, не го ли съзнаваш?“ „Съзнавам го — гордо и тъжно отвърна тя, — но не се боя.“ „Тогава постой и ще видим!…“ — насмешливо каза гласът. И тя продължи да пуши и да гледа втренчено трупа, като се питаше иронично колко още глупости могат да й дойдат на ума. Но колкото по-упорито го гледаше и втренчваше очите си в него, толкова по-ясно усещаше как нервите й се изопваха, как един особен, тъп ужас завладяваше неусетно цялото й същество, ужас, който се дължеше на това, че предизвикваше съзнателно нещо, от което всъщност се боеше, а нямаше сила да му противостои.
