— Готов съм да ви дам добра цена — каза той, — но ако ми предложите истинската кутия.

Едва сега Айвазян погледна с по-голямо внимание Димов.

— Ами защо смятате, че тая не е истинска?

— Не мога да си представя, че австрийският император ще подари на султана кутия с фалшив изумруд.

На устните на арменеца се появи слаба усмивка.

— Господинът е познавач! — каза той с уважение. — Но, за съжаление, не мога да ви предложа оригинала. Преди известно време го продадох на един чужденец.

Лицето на Димов бе така разочаровано, че продавачът добави.

— Вземете тая кутия! Имитацията е великолепна.

— Аз съм колекционер — каза Димов. — Имитациите не ме интересуват. Бихте ли ми казали името на купувача? Може би ще се съгласи да ми я препродаде.

— Няма да бъде коректно, господине… В такива продажби винаги се пази известна тайна.

— Добре! — каза Димов. — Ще дойда при Вас утре сутринта… Ако ми кажете името на купувача, ще получите безвъзмездно двеста долара… Помислете си…

И без да дочака отговор, излезе от магазина. Сега беше напълно свободен, нямаше какво повече да търси в града. И той се върна с кадилака обратно в хотела. Някаква мисъл му се въртеше в главата — повече весела, отколкото сериозна. И все пак достатъчно сериозна, защото дълбоко в себе си вярваше, че е стъпил на здрава почва. Щом пристигна в хотела, веднага поръча разговор с Париж. Не стана нужда да чака дълго време — скоро го извикаха в телефонната кабина.

— Ало, господин Дюран? — обади се той шеговито. — Инспектор Димов на телефона.

— Ааа, вие ли сте? — обади се зарадван Дюран. — Чудех се код може да ме търси от Истанбул.

— Господин Дюран, готов ли сте да похарчите 200 долара за едно интересно сведение?

— Двеста долара?… Ами добре, ще рискувам… Но как ще го получа след това?

— Ще ви го донеса лично — отвърна Димов. — Не се безпокойте, ще пътувам на свои разноски.

— Чакам ви, драги колега.

— А вие имате ли някакъв напредък по случая, който ни интересува?

— Никакъв… Тъпчем на едно място.

— Надявам се да се придвижим. Но имам една молба: запазете апартамента на Периа в същия вид, в който го е оставил… Няма да съжалявате.

— Да, успяхте да възбудите любопитството ми — измърмори заинтригуван Дюран. — Добре, ще ви чакам. Но обадете се да ви посрещна.

— Довиждане, господин Дюран.

Димов остави доволен слушалката. След всичко бе икономисал на държавата двеста долара — в крайна сметка съвсем справедливо, защото работата обещаваше да излезе чисто френска. Той отиде на верандата, избра си едно хубаво сенчесто място, поръча си бира. Беше съвсем сигурен, че арменецът ще му каже това, което всъщност очакваше и да чуе.

Ралчев пристигна едва към обед, лицето му беше доста оживено и възбудено.

— Намерих! — възкликна от няколко крачки, като триеше доволно ръцете си.

— Кутията? — трепна Димов.

— Не, пушения паламуд. Цяло газено тенеке, заварено, разбира се. Какво, не се ли радваш?

— Разбира се, че се радвам — усмихна се Димов.

— Ама знаеш ли как хубаво ме оскубаха! На безценица било. Хубава безценица!… Можех да купя с тия пари два чифта обувки.

Ралчев седна край масата и погледна завистливо леко запотената бутилка „Туборг“.

— Сега вече спокойно можем да си вървим… Никаква кутия няма да намерим в това огромно ориенталско море.

— Аз вече я намерих — усмихна се Димов.

— Сериозно?… Не може да бъде! — възкликна Ралчев смаяно.

Димов му разказа какво се бе случило. А заключението си направи сам Ралчев.

— А ти излезе съвсем прав… Имало смисъл в бакшишите.

Следобед направиха една последна разходка из Истанбул. И вечеряха на борда на един от българските туристически кораби, хвърлил котва съвсем близо до „Златния рог“. Всъщност това бяха най-приятните им часове в Истанбул. И едва тук, от високата палуба, те можаха да оценят истински необикновената живописна красота на града. Като местоположение това си беше наистина един от световните бисери. Зяпаха дълго, най-сетне слязоха в ресторанта, където свиреше тихичко джаз и някакви шведки протягаха съвсем по мъжки грамадните си крака.

— Ама града наистина си го бива! — обади се Ралчев. — Заслужаваше си парите.

На другата сутрин Димов отиде при арменеца сам. Антикварят го посрещна много любезно, покани го тоя път да седне.

— Вие спечелихте — каза той и очите му едва забележимо се усмихваха. — Кутията купи един много симпатичен и представителен французин. Парижанин, както разбрах… Името му е господин Периа.

— Периа? — измърмори Димов разочаровано. — За съжаление, не го познавам… А как господин Периа се увери, че сте му продали оригинала?

— Изглежда, че е добър специалист… Извади една лупа, погледна камъка, провери след това султанския знак… Това бе всичко.

— Да, благодаря… За колко я продадохте? Арменецът му се закани леко с пръст, сякаш искаше да каже: „Прекалено много разпитвате за вашите двеста долара.“ После добави сериозно:

— Господинът беше много щедър… И изобщо не се пазари… Плати ми за нея седем хиляди долара.

— Не се е излъгал — отвърна Димов. — Ще бъде цяло щастие, ако я отскубна от него за петнайсет хиляди.

Айвазян погледна с уважение човека, който харчеше така щедро парите си.

— Надявам се, че няма да бъде толкова жесток с вас.

— И все пак не е истински колекционер — продължи Димов. — Иначе щях да го знам… Това ме окуражава донякъде.

Той помълча малко, после продължи:

— Чудя се само как да го открия… Особено ако не е парижанин. Не ви ли остави някакъв адрес?… В случай, че ви попадне някаква друга ценна вещ.

— Не, не остави нищо! — каза със съжаление арменецът. — Но съм сигурен, че е парижанин.

— От какво съдите?

— Той се познава с един мой сънародник… И далечен роднина. Казва се Тигран Ахджиян и има магазин за килими в Париж… Сигурно го знаете, „Галери Ширван“… Там продават и антикварни предмети.

— Разбира се, че го знам! — кимна Димов.

— И господин Периа го познава. Каза ми, че си купувал килими само от него.

— Да, това е вече нещо! — отвърна доволен Димов. — Може би господин Ахджиан ще ми помогне в сделката… Като посредник, искам да кажа.

Пиха по едно кафе, Димов наброи честно своите двеста долара и едва се въздържа да не прибави към тях още двеста. Ликуваше — беше пипнал наистина добра следа. И навярно при всички случаи щеше да му донесе нещо. Той се сбогува сърдечно с арменеца и излезе навън лек като момче. Ралчев търпеливо го чакаше на булеварда.

— Е? — запита той отдалеч.

— За сега пълен успех — отвърна Димов спокойно. — И в дребните факти няколко съвсем нови момента… Според мене, от изключителна важност.

— Значи, можем да си вървим? — попита зарадван Ралчев.

— Тръгваме довечера с нашия самолет… Но преди това ще направим още няколко дребни справки… Имаме време.

Но дребните справки съвсем не се оказаха така леки, както Димов си мислеше. Отново трябваше да пусне в ход своите доларчета. Разбира се, трудността не беше в парите, а във формата, с която ги предложи. Това не бяха антиквари, а държавни служители. Вместо сведения можеше да се получи неприятен скандал. И все пак не се получи — успя да се измъкне и от тия деликатни положения. С малко пот на челото, естествено, но и с гарантирани резултати. А те напълно го задоволяваха.

Тръгнаха вечерта със самолета на „Балкан“. Със същия самолет бяха пътували Периа и Капелани. Не беше минало кой знае колко време, може би някой нещо помнеше. И тоя път му провървя — екипажът се оказа същият. Той отведе Маня в кабината на пилотите, легитимира се и разпита момичето. Наистина това, което Маничка знаеше, беше съвсем малко, а Филип като всеки мъж изобщо нищо не бе забелязал. Но в тоя случай и малкото беше достатъчно.

Пристигнаха точно навреме. Димов бе оставил колата си на платен паркинг, така че веднага се прибраха в града. Той побърза да се обади на генерала, че са пристигнали.