След дълги скитания най-сетне намериха един от рибните пазари. Тук и двамата се отдадоха на завистливо съзерцание, не можеха да откъснат погледите си от сергиите. Морското богатство беше наистина необикновено пищно — като се почне от дребната плоска писия, та се свърши с грамадните средиземноморски лангусти. И всичко беше свежо, току-що поръсено с вода, грижливо подредено. До крехката червеникава барбуна дълги сребристи заргани, морски кефали, кошове стриди. Само това, което Ралчев търсеше, май че го нямаше.

— Имате ли пушен паламуд? — питаше той направо на български.

— Нямаме, господине — отвръщаше неизменно продавачът. — Не е сезон сега. Пушен паламуд през есента.

— Какво имат тогава? — мърмореше обидено Ралчев. — Аз без пушен паламуд няма как да се върна… А бил на безценица на всичко отгоре.

Скитаха цял следобед, но много рядко им се мяркаше някой антикварен магазин. Едва вечерта се върнаха в „Хилтон“ с натежали крака, оглушали от шума и крясъците. Седнаха за малко пред барчето, но Димов непрекъснато се оглеждаше.

— Всичко видяхме в тоя кошмарен град — мърмореше злорадо Ралчев. — Даже проститутки, по-стари от баба ми… Но нито кутии за енфие ще намерим, нито пушен паламуд.

— На мене ми трябват не кутии за енфие. На мене ми трябва продавачът на кутията.

Димов все тъй се оглеждаше. „Какво може да търси в тоя непознат хотел?“ — мислеше Ралчев.

— Просто не знам как ще се ориентираме в тоя хаос.

— Ще се ориентираме! — отвърна спокойно Димов.

Най-сетне съзря това, което му трябваше — възрастен прислужник с лице на персийски поет, облечен в малко износена униформа. Той му даде едва забележим знак, прислужникът с достойнство се приближи.

— Спомняте ли си за господин Периа? — запита Димов на френски.

Прислужникът се замисли.

— Господин Периа?

— Той беше преди около един месец в хотела… Висок, хубав французин, много представителен.

— А, да… Господин Периа — припомни си изведнъж прислужникът. — Да, много възпитан господин, много щедър.

Димов се усмихна едва забележимо и му пъхна в ръката пет долара. Прислужникът сякаш изведнаж се преобрази, — Вие ли препоръчахте на господин Периа един много интересен магазин за антикварни предмети?

— Не, господине, не ме е питал! — отвърна прислужникът с искрено огорчение.

След първия успех — първата несполука.

— Впрочем, той какво пиеше? Тук, на бюфета, искам да, кажа?

Доста странен въпрос, но прислужникът бе свикнал и на по-странни. Тия чужденци май всички до един са чудаци:

— Бира — отвърна той след кратко колебание.

— Вие каква бихте ми препоръчали?

— „Туборг“… Господин Периа пиеше само „Туборг“ — припомни си прислужникът. — Много хубава датска бира, господине. В Истанбул се сервира само в нашия хотел.

— И все пак къде се намират вашите антикварни магазини? Не са ли събрани на едно място?

— Не, пръснати са из целия град. На едно място са събрани само в Капалъ пазар.

— Но там сигурно се продават само боклуци.

— Не, господине, продават всичко, каквото човек може да си помисли.

— А тук наоколо някъде?

— Наблизо няма… Но има няколко хубави магазина по преките на „Истиклял булвар“.

— Да, благодаря ви — кимна Димов.

— В хотела имаме хубав европейски ресторант, господине. И много елегантен нощен бар.

— Да, да, видяхме го — отвърна предпазливо Димов. — Но не сме дошли тук, за да се храним в европейски ресторанти.

Прислужникът се поклони леко и отмина. Разбира се, двамата нямаха никакво намерение да вечерят в скъпия и прескъп хотелски ресторант. Преди това се бяха отбили предвидливо в една доста луксозна шкембеджийница на самия „Истиклял булвар“. Чорбата наистина беше хубава, но Димов много добре си припомни, че в стара София някога беше много по-хубава — с едри парчета дамар. Сега те си поръчаха по една бутилка „Туборг“ и малко кайсерн пастърма. Бяха толкова жадни, че едва я дочакаха.

— Предполагам, че Периа не е ходил на Капалъ пазар — каза Димов. — Там е цял лабиринт… Чужденец като него би се объркал. — Димов отпи от бирата. — Ама наистина е чудесна!

— Шефе, говориш тъй, като че ли си прекарал на тоя Капалъ пазар младините си.

— Ами човек трябва да бъде винаги информиран — отвърна шеговито Димов. — Да поръчаме ли още по една?

— Можехме да поръчаме още по две — каза Ралчев, — ако не беше профукал пет долара за бакшиш… Той щеше да ти издрънка тия работи и за един долар. Нали виждаш, тук всички се пазарят.

— Това, което ми каза, струва сто долара.

— Не намирам… Та какво всъщност научихме?

— После ще разбереш — отвърна Димов уклончиво.

Бяха така уморени, че веднага след втората бира се прибраха в стаите си. Чакаше ги тежък работен ден. На сутринта се събудиха отпочинали и бодри, готови за нови пътешествия. Закусиха добре в ресторанта, направиха дневното разписание.

— Важното е да вдъхнеш доверие на продавача — говореше Димов. — Да знае той, че имаш пари… Тогава ще ти покаже всичко.

— Ами ще се опитам, шефе. Димов го погледна критично.

— Не знам дали ще успееш. С тая сламена шапка ми приличаш най-много на сухиндолски счетоводител… Сложи поне това.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам доста солидни очила със златни рамки.

— Шефе, ти си се разорил!

— Не бой се, фалшиви са. Мислех да украся себе си с тях, но май че на тебе ще ти бъдат по-нужни… Да, добре ти стоят… Но на обед ти ще платиш бирата, ясно ли ти е?

— Ясно!

— Хайде сега върви! И не се скъпи за бакшишите. Ако има нужда, разбира се.

Ралчев замина. Димов остана да плати сметката. Когато най-сетне излезе навън, към него с доста оживено лице се приближи прислужникът.

— Господине, вие имахте право — каза той. — Намерих шофьора, който е возил господин Периа през последните дни… Наистина са отишли в един антикварен магазин.

— Чудесно! — отвърна спокойно Димов. — А къде е сега тоя шофьор?

— Трябва малко да го почакате, всеки момент ще дойде… От нашия контингент е.

Още пет долара. А беше готов да даде двайсет. Но не искаше прислужникът да разбере, че се интересува много от тая работа.

— Почакайте, ще ви извикам, като дойде. Прислужникът пъхна ловко банкнотата в джоба си и излезе вън да чака. След десет минути Димов вече пътуваше с огромния червен кадилак към центъра на града. Пъпчивият шофьор маневрираше ловко из гъстото автомобилно движение, подсвирваше с нещо като полицейска сирена на по-простите си колеги, изобщо проправяше си енергично път към целта. На „Истиклял булвар“ той най-сетне сви по една от преките, колата се залюля по износения калдъръм и скоро спря.

— Тук е, господине.

— Почакайте ме! — отвърна кратко Димов. Шофьорът веднага награби своето порнографско списание. Димов слезе и се огледа. Доста бедната витрина като че ли не предвещаваше никакви хубави изненади. Димов влезе в магазинчето и съзря с крайчеца на окото си изискания продавач зад стъклото на преградката. Като видя солидния чужденец, той стана от мястото си, но не се обади. Само почтителният му вид говореше, че е напълно на разположение на клиента си.

Но Димов даже не го погледна. Той вървеше бавно край стъклените витрини, внимателно оглеждаше предметите. И изведнаж трепна. На една от лавиците бе сложена кутия за енфие, която поразително приличаше на тази, която митничарят им бе описал. Димов се обърна спокойно към продавача и запита:

— Мога ли да видя това, господин…

— Айвазян — поклони се леко продавачът.

Айвазян отвори витринката и му подаде кутията. Димов, я въртя в ръцете си по-дълго време, отколкото му бе нужно.

— Колко струва?

— Петдесет долара.

Димов поклати скептично глава.

— Петдесет долара? — измърмори той. — Множко са… Кутията не представлява нищо особено.

— Не сте прав, господине… Обработката е великолепна. Освен това кутията е принадлежала на султан Абдул Хамид Първи.

— По нищо не личи.

— На вътрешния капак е гравиран султанският знак — каза вежливо Айвазян. — Тая кутия му е била подарена лично от австрийския император. Димов се усмихна снизходително.