— Не вярвах, че ще си дойдете толкова бързо! — каза зарадван генералът. — Носите ли нещо?

— Цяла газена тенекия с истински пушен паламуд — отвърна шеговито Димов.

— Да сте живи и здрави! — засмя се генералът. — Ще има за цялото министерство. В лицето на ръководството, искам да кажа… А другите работи?…

— Според мене, резултатите са добри — каза Димов скромно.

— Така ли? Ето само тая муха не биваше да ми пускаш. Ами по-добре ела веднага в къщи.

Поканата беше еднолична и Димов отиде сам. Той оцени както се казва, липсата на своя помощник едва когато се принуди да изнесе тежката тенекия чак на третия етаж на жилищната кооперация. Но там бе подходящо възнаграден. Без да бързат, отвориха тенекията и останаха приятно изненадани, когато разбраха, че търговецът не ги е излъгал. Хубавата лакерда със златисто опушена кожица издаваше такъв свеж и приятен аромат, че слюнките им потекоха. Генералът извади за рибата, както се полагаше, бутилка хубаво, добре изстудено бяло вино. След като пийнаха по чашка, Димов започна своя разказ.

Говориха повече от час. Когато най-сетне свършиха, генералът замислено каза:

— Хипотезата ти е наистина извънредно интересна… И има само един недостатък, че изглежда прекалено невероятна.

— Защо невероятна, другарю генерал? Фактите я подкрепят!

— Да, разбирам, подкрепят я… И въпреки това е просто трудно да се повярва…

— Толкова по-добре! — усмихна се Димов.

— Както разбирам налага се да заминеш за Париж?

— За нещастие, няма друг изход.

— Искаш да кажеш за щастие… Тебе винаги ти върви, шефе — пошегува се генералът. — Добре, ще видиш Париж… А ако успееш и в работата, това ще бъде едва ли не прекалено.

— Мисля, че ще успея… Освен ако господин Дюран не го пожелае.

— Той наистина ще го пожелае — каза убедено генералът. — Освен ако другите не му попречат… Но не вярвам… И не се стеснявай, пийни още една-две чашки… Иначе, както се подсолихме, ще ставаш цяла нощ за вода.

Направиха всичко, както трябваше да се направи. След това Димов си отиде и за пръв път от един месец се наспа дълбоко, спокойно, истински. Но въпреки това отиде съвсем навреме на работа. Имаше една малка сянка върху сполучливото начало на операцията — трябваше да замине за Париж сам. Никак не му се искаше да огорчи Ралчев, но нямаше друг изход. Взаимните посещения трябваше да бъдат поне приблизително реципрочни.

Официалните формалности се оказаха много по-малки и леки, отколкото Димов очакваше. И Френското посолство, и министерството реагираха с неочаквана експедитивност. След като получиха официалната покана на министерството, не му остана нищо друго, освен да си ангажира място в самолета и да предупреди Дюран.

— И аз получих известието — отвърна зарадван Дюран. — И ще ви чакам с удоволствие… Отличителни белези: сламена шапка и съвсем порядъчен корем — пошегува се той.

— Нормално е — каза Димов. — Вие, французите, поне има с какво да го пълните.

— За какво намеквате?

— Поне за вашата чудесна бира.

— Макар че не съм Мегре, все пак успявам донякъде — отвърна шеговито Дюран.

На другия ден Ралчев го изпрати на летището. Изглеждаше малко омърлушен — очевидно трудно му беше да се раздели с шефа си. А и Димов съвсем не знаеше как да го утеши — просто не беше в стила му. И най-сетне като че ли нещо измисли.

— Какво да ти донеса от Париж?

— Нищо, шефе…

— Не може съвсем нищо.

— Тогава един кашон с „Туборг“ — усмихна се малко насила Ралчев. — Последния път останах с отлични впечатления.

— Да, това е идея — кимна зарадван Димов.

— Не ми е за друго, шефе, ама кой ще ти носи лаврите?… Никак не е удобно да си ги мъкнеш сам.

Димов поклати глава.

— Тоя път не съм много сигурен — отвърна той сериозно. — Все ми се струва, че някой в последния момент ще се намеси.

След малко Димов се качи в самолета. Пътуването беше много удобно, ако не се смята, че се въртяха десетина минути около летище „Бурже“. Най-после им дадоха писта, те кацнаха. Димов скоро забеляза своя посрещач. Изглеждаше точно така, както първия път го бе видял — със същите дрехи и същата малко тясна панамена шапка. Единствената разлика се състоеше в това, че най-сетне бе свалил пуловера си. Дюран го посрещна много сърдечно, усмивката не слизаше от устата му. Минаха по най-късата процедура всички погранични формалности и скоро се озоваха в едно такси. Не беше от най-хубавите таксита, които Димов беше виждал в живота си, но затова пък фучеше към града с невероятна скорост.

— Как ви се видя Истанбул? — запита Дюран оживено.

— За мене извънредно интересен — отвърна Димов. — Напомни ми за хубавите детски години… Рахат-локум, ашуре, кадън-гюбек…

— Това са ориенталски танци?

— Не, ориенталски сладкиши.

— Според мене, за предпочитане… И съжалявам, че не ми хрумна тая идея да се разходя до Истанбул. Като гимназист съм мечтал да видя „Златния рог“. Наистина ли е златен?

— Съвсем… Чудя се как американците още не са го задигнали.

Дюран само погледна своя колега, но не отвърна на малката провокация.

Настаниха го в „Кере“ — малък, но много уютен хотел близо до булевард „Сен Жермен“.

— Ще ви оставя да си починете — каза Дюран. — А довечера ще ви заведа в „Казино дьо Пари“. Не може един гост да не види Зизи Жанмер. Според мене, тя е най-очарователната парижанка.

Но Димов не мислеше да почива. Преди да почне разговорите с Дюран, той трябваше да направи една последна важна справка. Портиерът повика такси, Димов даде адреса. За негово щастие Ахджиян тъкмо беше дошъл в магазина си. Беше приятен възрастен човек, така любезен, както и неговият сънародник в Истанбул. Оказа се, че е живял дълго в България и знае езика. След като го предразположи добре, Димов доста тактично му зададе своите два въпроса. Отговорите бяха съвсем категорични. И арменецът дори не попита какъв е тоя странен интерес към работите на Периа. По всичко изглеждаше, че изобщо не бе чел във вестниците за смъртта му.

Сега вече можеше спокойно да отиде в „Казино дьо Пари“. Местата бяха добри, Зизи — наистина очарователна. Когато ревюто завърши, Дюран каза оживено.

— Както Мистангет, Зизи никога няма да остарее… От двайсет години си е все същата.

— Като мадам де Вол…

— Не, мадам де Вол е съвсем друг тип… Видя ми се прекалено студена и умна…

— Вие говорихте ли с нея?

— Едва вчера. Върнала се е от Бейрут в малък отпуск. Но не можа с нищо да ни помогне… Нито познава тримата господа, нито пък е видяла и чула нещо подозрително.

— Изглежда, че прекарва повече от времето си в чужбина?

— Естествено. Но предлагам да не говорим тая вечер по работа, драги колега… А да си хапнем добре.

Хапнаха наистина много добре в един хубав италиански ресторант, но предпочетоха френско вино. Изпиха двамата една бутилка, Дюран се приготви да поръча втора.

— Стига за днес! — възпротиви се Димов. — Струва ми се, че ще имаме повод за един гуляй накрая.

— Вие сте оптимист? — попита Дюран учудено.

— Както винаги! — усмихна се Димов. — А вие?

— Освен ако носите някаква хубава новина — каза Дюран. — Иначе работата ми се вижда съвсем безнадеждна.

Приключиха с кафе и чашка коняк. Тоя път Дюран беше със собствената си кола — доста престарял и раздрънкай ситроен.

— Ще ми позволите ли да се поразходя малко пеша? — каза Димов. — Не сме далеч.

— Винаги на ваше разположение — усмихна се Дюран. — Само гледайте да не се загубите…

Малка спокойна разходка по „Сен Жермен“ край терасите на хубавите кафенета, вече доста опустели, и се прибра в хотела си. Доста неудобните за един българин френски легла не го затрудниха особено — той се събуди в чудесно настроение и слезе в ресторанта да закуси. Оказа се, че е пръв — никой в тоя град на туристи не се престараваше в сутрешното ставане. Служебната кола дойде да го вземе едва в девет и половина часа.

Както очакваше, кабинетът на Дюран се оказа просторен, но неуютен. Не можеше да се очаква нищо друго от старата сграда, в която се помещаваше службата. Прозорците бяха много тесни, таванът — много висок. Гипсовите стени изглеждаха достатъчно замърсени. Само старото стилно бюро говореше за поколенията френски полицаи, които бяха минали през тоя неугледен кабинет. И удобните кресла, които миришеха на тютюн и истинска кожа.