— Какво ви доведе до този извод? Лотарийният билет? Заровете? Или и двете?

Усмихнах се, защото бях на позната територия.

— Не, сър. Само заровете. Изрязани са в съвършена квадратна форма и точките им са написани с мастило, вместо дупките да са запълнени с восък, за да не се допускат измами. Никой новак не би взел подобни предпазни мерки.

— Отлично — похвали ме Нютон. — Наблюдателността ви прави чест. От вас ще излезе добър учен.

Той хвърли писмото, което четеше, на масата пред мен.

— А сега, да видим дали вашата наблюдателност ще ми помогне да разбера нещо от това, господин Елис.

Погледнах озадачено бъркотията от букви и поклатих глава:

— Написаното няма смисъл. Произволно подреждане на букви, израз на някаква своенравност. Бих казал, че е извратена приумица на дете или неграмотен човек, но буквите са четливо изписани.

— Господин Кенеди може да чете и да пише добре. Защо ще носи в себе си подобно нещо?

— Не знам, сър.

— И сте убеден, че е извратена приумица?

— Категорично — убедено отвърнах аз.

Бях твърде уморен, за да проумея, че Нютон ми се подиграва, преди да ме направи за смях.

— Няма значение — търпеливо каза той. — Твърдо вярвам, че математиците се раждат, а не се създават. Това ми е ясно. В числата виждам неща, които повечето хора никога няма да съзрат, дори да доживеят сто години.

— Но това са букви, а не числа.

— Може обаче да се забележи, че има математическа последователност в честотата на появата им. Не са само приумица, Елис. По всяка вероятност това е шифър. А ако са правилно образувани и систематично подредени, всички числа са предмет на математиката и математиците правят видимо онова, което математиката е скрила.

— Шифър? — възкликнах аз.

— Защо сте толкова изненадан? Всичко в природата е шифър и науката е тайно писание, което трябва да бъде разгадано от хора, разбулващи мистерията на нещата. Това закодирано послание, както и уликите, които намерихме на мястото на убийството на господин Кенеди, показват, че разследването ще бъде изключително интересно и необичайно.

— Аз съм най-глупавият човек на света, защото признавам, че не виждам улики.

— Може би думата е прекалено силна за предметите в Лъвската кула — търпеливо продължи Нютон. — Най-вече камъкът в устата на мъртвеца, червеникавият лъв и гарванът имат значение и единствено човек, вещ в играта на злато, може да го разбере.

— Искате да кажете, че става въпрос за алхимия?

— Вероятността е голяма.

— Тогава кажете ми какво означават тези неща?

— Това би продължило твърде дълго. — Нютон взе камъка от масата и го огледа от всички страни. — Тези неща са послание, както и шифърът в писмото, и трябва да ги разгадаем, ако искаме да решим този въпрос. Значението на алхимичните знаци може да е чисто алегорично, но съм сигурен, че шифърът е ключът за всичко. Имаме работа с фалшификатори на монети. Те се образовани и изобретателни хора с големи възможности.

— Но въпреки това са проявили небрежността да оставят това писмено послание у господин Кенеди, макар и закодирано, защото шифрите могат да бъдат разгадани, така ли?

Нютон се намръщи и за миг помислих, че съм казал нещо, което не му се е понравило.

— Както винаги разсъжденията ви са обезпокоителни — тихо каза той и сви ушите на котарака назад. — Имате право. Фалшификаторите може и да са много небрежни. Но според мен по-скоро са убедени, че шифърът не може да издаде лесно тайната си. Посланието е кратко, защото инак може да започне да разкрива метода, вложен в него. Въпреки това, ще разсъждавам върху тази гатанка.

По стълбите се чуха тежки стъпки. Нютон предположи, че стражът се връща и много ще се изненада, ако Даниъл Мърсър го придружава. След малко стражът влезе в кабинета и потвърди подозренията на господаря ми, че Даниъл Мърсър не може никъде да бъде открит в Лондонската крепост.

— Господин Елис, какъв да бъде следващият ни ход? — попита Нютон.

— Да го потърсим в жилището му, сър. Преписах адреса от архивите на служителите на Монетния двор, след като Скоч Робин и Джон Хънтър го посочиха като вероятен виновник. Мърсър живее от другата страна на реката, в Саутуърк.

Излязохме от Тауър в пет часа и тръгнахме по Лондонския мост, макар че времето беше лошо и все още много студено. Въпреки ранния час, мостът беше претъпкан с хора и животни, които отиваха на пазара в Смитфийлд, и трябваше да си проправяме път под сводовете на високите къщи с красиви орнаменти, придаващи на моста по-скоро вид на поредица от венециански дворци, отколкото на единствената оживена артерия в града през Темза.

Стигнахме до южния край на моста, на Съри Шор, минахме по тясното пешеходно мостче Беър Гардън, заобиколихме „Света Мария“ и близо пивницата „Брадвата“, между работилница на бояджия и щавач, тъй като в Саутуърк имаше всякакви кожари, намерихме къщата, където живееше Даниъл Мърсър.

Хазяйката, поразително хубава жена, ни покани да влезем и ни каза, че не е виждала господин Мърсър от два дни и е много обезпокоена от отсъствието му. Господарят ми също се престори на загрижен за Мърсър, обясни, че сме от Монетния двор на Негово величество, и помоли да видим стаята му, където може да намерим нещо, което да ни подскаже местонахождението му, и вероятно да се уверим, че не му се е случило нищо лошо. Госпожа Алън, веднага ни показа стаята на господин Мърсър. От очите й бликнаха сълзи и аз предположих, че двамата с Мърсър са били много близки.

В средата на помещението имаше маса, покрита със зелено сукно, стол, хубава боброва шапка и неудобно на вид легло на колелца, същото като моето в „Грейс Ин“. Такъв е животът на ергена. На масата имаше яйце, шпага и няколко скъсани книги, сякаш читателят често се е ядосвал на писателя — нещо, което и аз понякога съм се изкушавал да направя с лошо написана книга.

— Пускали ли сте тук някой друг, откакто за последен път видяхте господин Мърсър? — попита Нютон.

— Странно е, че питате, сър — отвърна госпожа Алън. — Снощи се събудих и ми се стори, че чух шум тук, но когато отидох да видя дали не е Мърсър, нямаше никого. Стаята изглеждаше така, както я виждате сега. Мърсър не би я оставил в това състояние, защото строго спазва навиците си и много обича книгите си. Всичко това е изключително тревожно и странно за мен, сър.

— Тази шпага на господин Мърсър ли е?

— Всички шпаги ми се струват еднакви, сър — отговори тя и скръсти ръце на гърдите си, сякаш се страхуваше да я докосне, като предпазливо се вторачи в нея. — Но мисля, че е на Мърсър. Шпагата е принадлежала на баща му.

— А зелената покривка на масата?

— За пръв път я виждам, сър. Един Господ знае какво прави там и онова гъшо яйце. Мърсър не понася вкуса на яйцата.

— Нощем заключвате ли вратата си?

— Винаги, сър. Саутуърк все още не е Челси.

— И господин Мърсър също има ключ?

— Да, сър. И няма навика да го дава на друг.

— Вратата ви беше ли заключена, когато станахте тази сутрин?

— Да, сър. Трябва да съм сънувала, че тук има някого. Въпреки това съм убедена, че Мърсър не би скъсал книги. Те са главното му развлечение.

Нютон кимна.

— Питам се дали мога да ви помоля да ми донесете вода, госпожо Алън?

— Вода? В студено утро като това не ви трябва да пиете вода, сър. Тежка е и не е полезна за здравето. Може да образува камъни в бъбреците, ако не внимавате. Мога да предложа нещо по-приятно за джентълмени като вас. Желаете ли хубав ейл от Ламбет, сър?