— Мислихте ли върху онова, което ви казах снощи? — попита Нютон.

— Да — отвърна Скоч Робин и равнодушно преметна веригите на раменете си, така че ръцете му увиснаха като на човек, безразличен към съдбата си. — Но попитах и мисля, че имам малко повече време, отколкото ми казахте. Изглежда, няма да ме обесят в сряда.

— Вярно е, че сряда не е редовен ден за бесене — съгласи се Нютон и леко се изчерви, — но няма да бъде зле да си спомните, че и вашето обесване едва ли може да се нарече редовно, с всичкото съпътстващо варварство, което законът изисква палачът да причини на тялото ви. Не приемайте лековато думите ми, Робин. Аз съм мирови съдия в седем графства на Англия. Положил съм клетва да спазвам и прилагам закона и ще го правя с цената на всичко. И ви уверявам, че е напълно в моята власт да отида при съдията още днес следобед и да получа специална заповед за незабавната ви екзекуция.

— За бога — стресна се Робин, — нямате ли милост?

— Не и за такива като вас.

— Тогава Господ да ми е на помощ.

— Той няма да ви помогне.

— Вие ли го казвате?

— Господ не е отишъл при Савел26, който е бил цар и богопомазан. Защо ще идва при нещастник като вас? Хайде, господине — настоя Нютон. — Дотегна ми вашето увъртане. Не съм дошъл да обсъждам теологията с вас. Или ще говорите, или се пригответе да сложат въжето на врата ви.

Робин наведе глава и най-сетне произнесе име.

Нютон се държа като самия Дракон27 с Джон Хънтър, който каза, че ще съдейства на разследването, ако получи пълно опрощаване за предишните си грешки и сумата двадесет и пет гвинеи, за да започне нов живот в Америка.

— Какво! — подигравателно се изсмя Нютон. — Добре ли чувам? Все още се надявате да спечелите от престъпленията си? Как смеете! Нима очаквате да удовлетворя желанието ви? Чухте ли го, господин Елис? Изглежда, не му е достатъчно, че го спасих от бесилото. Законът не търгува с невежи плебеи като вас, господине. Ако изобщо смятате да спасите живота си, трябва да побързате с информацията си, защото нямам намерение да си губя времето. И когато най-после бъда удовлетворен, ще напиша петиция до лордовете от Върховния съд да ви освободят от тъмницата. Но ако възпрепятствате разследването ми, сър, вдругиден лично ще ви предам на палача. Имате думата ми.

Хънтър заудря челото си с оковите, докато въздухът и силите му го напуснаха, после се усмихна криво и каза, че не е искал да стори нищо лошо.

— Не ми харесва зловонния въздух в килията — добави той. — Простете ми, сър. Просто се опитвах да намеря стълбата на Иаков28 оттук. Всеки би направил същото. Но ще се кача по друга стълба, ако ви преча, сър. Сега разбирам това. И съм убеден, че въздухът там горе ще е още по-зловонен. Ето защо, ще ви стана доносник. Ще ви помогна да заловите човека, когото търсите. Той все още е в Монетния двор и е готов да краде матрици за гвинеи.

И после Хънтър каза името на гравьора Даниъл Мърсър, когото мислехме за честен човек. Скоч Робин също бе назовал това име.

Прочетох показанията, които бях записал, и накарах Хънтър да ги подпише, така както бе направил Скоч Робин. Надзирателят го върна в отделението на осъдените на смърт, защото Нютон смяташе в близко бъдеще да изкопчи още информация от двамата.

— Ще поискаме ли заповед за ареста на Даниъл Мърсър? — попитах аз, когато останахме сами.

— Не, за бога — отвърна Нютон и изпитателно се вторачи в мен с очи, вперени сякаш във вечността и безкрайността. — Ще го оставим на свобода, като се надяваме, че ще можем да наблюдаваме телесната му орбита, така да се каже. Ще накарам господин Кенеди да го следи и ще решим какво показват действията му. Така върху материята може да бъде хвърлена повече светлина, отколкото да го затворим на тъмно. Той може да ни заведе до организатора на съзаклятието, така както солта във винения камък изсмуква водата от въздуха.

Върнахме се в Тауър, където оставихме бележка за господин Кенеди, най-добрият шпионин на Нютон, и после се разходихме из Монетния двор, като вдигахме повече шум, отколкото на бойно поле. Скоро Нютон видя Главния майстор Нийл да се приближава към нас и отбеляза, че прилича на привърженик на торите, влязъл в клуб на вигите.

— Кълна се, че е той. Обесете ме, ако не е. Питам се какво го води тук, за бога?

— Кой? — попитах аз, защото за пръв път виждах господин Нийл, който само формално ръководеше Монетния двор, и чиято поява беше рядка като кокоши зъби.

— Господин Нийл, Главният майстор, макар че според мен сигурно ще бъде много нещастен, ако някога му се наложи да работи. Всъщност мисля, че ще бъде разочарован от откупуването на поста си, ако работата в Монетния двор пречи на удоволствията и проектите му. Защото, както споменах, господин Нийл оставя управлението на Монетния двор на инспекторите и главния чиновник.

Главният майстор ни видя и ни поздрави любезно. През цялото време Нютон гневно мърмореше за липсата на усърдие и трудолюбие у господин Нийл.

Главният майстор беше на около шестдесет години, възпълен, но облечен в разкошни дрехи, с перука и копринен редингот, обилно напудрен, с ръкавици със златни ресни, хубава боброва шапка и подплатена с кожа къса наметка. От разговора установих, че е сговорчив човек, какъвто бих избрал да ме придружи до някоя пивница, и много весел, освен че сипеше хули срещу лорд Лукас, кралския наместник в Тауър — мнение, което споделяха с Нютон.

— Каква неочаквана среща — каза Нютон и се поклони. — Какво ви води насам, господин Нийл?

На известно разстояние от него вървеше среден на ръст мъж, който ми се видя познат. Беше на около четиридесет години, с крив нос, заострена брадичка, сиви очи и бенка близо до устата. Носеше скъпа перука и пръстен с диамант, но въпреки това изглеждаше необяснимо опърпан и неизвестно защо тъжен.

Главният майстор представи мрачния си придружител като господин Даниел Дефо, на когото бе отстъпил служебната си къща в Тауър.

— Но аз мислех, че вече е дадена под наем — възрази Нютон. — На господин Бари.

— Беше, беше — усмихна се господин Нийл. — Играх на карти с този джентълмен и след като загуби всичките си пари, той ме убеди да взема наетия имот в залог. После обаче загуби и него. Но веднага щом го спечелих, го загубих от този мой приятел. — Нийл се усмихна добродушно на господин Дефо, който мълчаливо кимна.

— Господин Дефо, това е известният доктор Нютон, велик учен. Ако останете в къщата, често ще го виждате из Монетния двор. Говори се, че е изключително усърден в задълженията си.

— Усърдието е майката на пестеливостта — отбеляза господин Дефо и се поклони на Нютон.

— Надявам се, че се чувствате удобно във вашата нова къща — каза Нютон.

— Винаги ли е толкова шумно?

Господарят ми се огледа изненадано.

— Признавам, че не чувам шума, освен ако някой не го спомене. Предполагам, че човек свиква с него.

Докато разговаряхме, от външната крепостна стена гръмна оръдие и господин Дефо подскочи.

Нютон се усмихна.

— Боя се обаче, че никой не може да свикне със звука на оръдието.

След малко Нийл и Дефо се сбогуваха с нас. Нютон въздъхна дълбоко и поклати глава:

— Мисля, че това е по-добра авантюра, отколкото духовническия живот — отбеляза той. — Но с такива хора наоколо, с джобове, пълни с фалшиви матрици, и възнаграждения от най-различни места, не съм толкова сигурен. Не смятате ли, че господин Дефо изглеждаше съмнителен?

Отвърнах, че в отделението за осъдени на смърт в „Нюгейт“ има повече честни на вид хора и господин Дефо несъмнено си прилича с измамниците в Тауър. И в същия миг си спомних, че съм го виждал.

— Мисля, че съм виждал господина, докато учех в школата за прависти „Грейс Ин“. Беше изправен пред Кралския съд за дългове и заплашен с предварителен арест като длъжник. Запомнил съм го заради странните обстоятелства по делото му, което беше свързано с изваждането на потънало съкровище с водолазен звънец.