Беше ясно, че Нютон вижда света по различен начин от останалите хора. Почувствах се много привилегирован, че съм спечелил доверието на такъв велик човек. Вероятно започвах да схващам отчасти превъзходния му начин на разсъждения, но това беше достатъчно, за да преценя, че не мога да проумея повечето от теориите му и този факт ни пречи да станем приятели. Разделяше ни такава широка река от знания и способности, че сигурно му приличах на маймуна. Той беше пример във всяко отношение, мерило за нещата, човек, който различаваше истинското злато от фалшивото, доброто от злото.

Въпросът защо името Сейнт Леджър Скруп беше познато на моя господар получи отговор почти веднага когато пристигнахме на работното му място, помещаващо се в къща на Бел, близо до Мейпоул. Отвори ни прислужник с шапчица на главата, по която разбрах, че е евреин, попита ни по каква работа сме дошли, покани ни и отиде да извести господаря си.

Скруп беше едър човек, най-малко шест пръста по-висок от мен. Брадата му беше късо подстригана по испанската мода, а дрехите му бяха хубави и скъпи. Той мигновено позна Нютон, но го изчака да обясни каква е целта на посещението ни, преди да го покаже.

— Не ме ли познавате, доктор Нютон? — учудено се усмихна златарят и като видя, че господарят ми присви очи, опитвайки се да си спомни, на лицето му се изписа разочарование.

— Признавам, че имате предимство в случая, господин Скруп — измърмори Нютон.

— Единственото, сър, защото все още не съм срещал човек, който може да ви надмине. — Скруп се поклони изискано. — Позволете да ви напомня, ако обичате. Аз бях ваш студент в колежа „Тринити“. Вие ме обучавахте, макар че нито го завърших, нито ме приеха в университета.

— Да, наистина — колебливо се усмихна Нютон. — Сега си спомням. Но тогава нямахте брада, нито богатство.

— За двадесет и пет години човек се променя.

— Двадесет и шест, доколкото си спомням, и ви пренебрегвах, тъй като не бяхте нищо необикновено в това отношение.

— Науката ще ви благодари за пренебрежението, сър. Не бях усърден ученик и впоследствие събитията доказаха, че имате повече успех с оптиката и вашия телескоп. Да не говорим за постиженията ви по химия. — Скруп се усмихна многозначително, сякаш страстта на господаря ми към алхимията не беше тайна.

— Много сте любезен, господин Скруп.

— Лесно е да бъдеш любезен с човек, когото цяла Англия уважава. — Господин Скруп се поклони още веднъж. Това ме накара да реша, че е много раболепен и по-подходящ за кралски шут, отколкото за златар. — Но съзнанието ми е запазило известно огорчение — добави той. Вежливите му обноски започваха да ми дотягат. — Не оставих следа в колежа, както се очакваше от студент, учил там. Ето защо, за да успокоя съвестта си, ще ви бъда благодарен, ако приемете нещо дребно като представител на колежа, сър.

— Сега ли? — попита Нютон и Скруп кимна.

— Ще бъда поласкан.

Златарят ни остави сами и отиде да вземе подаръка.

— Това е крайно неочаквано — отбеляза Нютон, разглеждайки с интерес бастуна на Скруп.

— Наистина ли той е един от тримата студенти, които сте обучавали? — попитах аз, спомняйки си какво ми беше казал, когато се запознахме.

— Да, макар че ми е неудобно да го призная.

— Мисля, че господин Скруп изпадна в толкова неудобно положение, че изкупи вината и на двама ви.

— В Кембридж бях много скучен — призна Нютон. — И изключително коравосърдечен. Но откакто дойдох в Лондон, станах по-добър. Работата в Монетния двор разшири хоризонта ми. Но може би пак не е по-широк от този на господин Скруп. Мисля, че понякога той посещава места, където човек трябва да бъде двойно по-внимателен.

— Какво искате да кажете, сър?

— Той носи шпага като повечето джентълмени. Но въпреки това си е направил труда да я скрие в бастуна си. Виждате ли?

Нютон ми показа как в бастуна изобретателно е скрита шпага, дълга близо метър, така че дръжката да е една и съща. Изпробвах с палец остротата на ръба.

— И я поддържа остра.

— Не е необходимо да взима подобни предпазни мерки, ако не се страхува от някаква осезаема опасност.

— Не са ли всички златари изложени на опасност? Те имат да губят много повече от живота си. Питам се защо и вие не носите шпага.

— Може би имате право и трябва да нося шпага. Но не смятам, че ще са ми необходими две.

Господин Скруп се върна, носейки четири сребърни чаши с релефни орнаменти и тържествено и превзето ги поднесе на колежа „Тринити“ в лицето на моя господар, който въпреки поста си в Монетния двор, все още беше лукаски20 професор по математика в Кембриджкия университет.

— Прекрасни са — отбеляза Нютон, разглеждайки ги с нарастващо задоволство.

— Държа ги в избата от години и реших, че е време да бъдат оценени подобаващо. Чашите са древногръцки, взети от испански кораб със съкровища. Наред с работата ми на златар аз участвам и в различни проекти заедно с вашия господин Нийл.

— Господин Нийл, Главният майстор на Монетния двор? — попита Нютон.

— Същият. Преди няколко години извадихме потъналия „Nuestra Sehora de la Conception“, където имаше много злато и сребро. Чашите са само малка част от моя дял.

Нютон продължи да ги разглежда с подчертан интерес.

— Предполага се, че разказват историята на Нектанебус, последният египетски фараон от местно потекло, който е бил и велик магьосник. Може да прочетете за него в историята на Калистен.

— Ще го сторя при първа възможност — обеща Нютон и тържествено се поклони. — Благодаря ви от името на колежа „Тринити“.

Скруп кимна и си позволи да се усмихне доволно, а сетне ни наля жълтеникаво вино от не по-малко изящна сребърна кана. Любезностите приключиха и най-после седнахме. Питието ме сгря, защото въпреки буйния огън, горящ в два месингови мангала, високи колкото ловджийски хрътки, бях замръзнал до мозъка на костите си от пътуването през реката.

— А сега, бихте ли ми казали какво ви води насам?

— Имам информация, че сте познавали господин Джордж Мейси.

— Да, разбира се. Той върна ли се?

— За съжаление, все още е в неизвестност — отвърна Нютон, ловко заобикаляйки истината с този уклончив отговор. — Но, ако може да попитам, как се запознахте?

— Потъналият кораб, в който господин Нийл и аз инвестирахме, беше докаран в Дептфорд, където двамата отидохме да гледаме разтоварването на съкровището и да вземем дяловете си. Преди това обаче господин Нийл в качеството си на Главен майстор взе дяла на краля. Господин Мейси го придружаваше и му помагаше в официалните му задължения. Това беше преди няколко години. Не след дълго беше организирана втора експедиция, която да търси остатъка от съкровището, тъй като първата не успя да извади цялото. Господин Нийл инвестира, но аз не го сторих. Реших да използвам сумата, за да започна златарски бизнес. Не притежавам умения да обработвам метали. Не съм Бенвенуто Челини21. Предпочитам другите да работят за мен. Печалбата е значителна. И постигнах големи успехи.

— Очевидно — отбеляза Нютон.

— Втората експедиция не беше успешна и господин Нийл изгуби пари. Отчасти обвини мен. Но господин Мейси и аз останахме приятели.

Господин Скруп погледна неловко към мен, сякаш искаше да каже още нещо. Проницателните очи на Нютон веднага забелязаха това.

— Може да говорите свободно през господин Елис. Имам му пълно доверие. Като служител на Монетния двор, той е положил клетва да пази тайна. Имате думата ми.

Скруп кимна.

— Добре тогава. Казано с прости думи, от време на време предавах тайна информация на господин Мейси. Разбирате, че в моя занаят човек чува разни неща за фалшификатори на монети, обрезвачи и други нечестни люде, които подриват сеченето на новите пари и благоденствието на кралството.

— Това е най-голямата ми грижа — заяви Нютон. — Тяхна светлост лордовете от Съвета, отговарящ за държавната хазна, дадоха ясно да се разбере, че може да загубим войната срещу Франция, ако не сложим край на възмутителната практика на фалшифициране на пари. Ето защо полагам толкова големи усилия по този въпрос. Обикновените хора смятат, че го правя от кариеристични подбуди. Откровено казано обаче, господин Скруп, правя го, защото не искам страната ни да бъде победена от Франция и управлявана от римокатолици.