Настанявам се в стаята си в малък хотел в покрайнините с красива гледка към водата, лодките и яхтите. Юни е, извън сезона, и за триста долара на вечер ще се храня царски, ще спя до обед и ще се наслаждавам на факта, че никой не знае къде се намирам, откъде съм и какво е миналото ми.

25

Фризера беше демонтиран преди един месец и Виктор Уестлейк се върна към ежедневието и кабинета си на четвъртия етаж на Хувър Билдинг във Вашингтон. Убийствата на съдия Фосет и Наоми Клеъри на практика бяха разкрити, но оставаха много съмнения и въпроси. Разбира се, най-спешният от тях бяха самопризнанията на Куин Ракър. Ако съдията не ги допуснеше, правителството щеше да остане без почти никакво доказателство, с което да продължи. Убийствата бяха разкрити, но случаят не беше приключен, поне по мнението на Уестлейк. Той все още прекарваше по два часа дневно в работа по него. Преглеждаше ежедневния доклад за заниманията на Макс Болдуин: движението му, срещите, телефонните обаждания, интернет активността му и така нататък.

Засега Макс не правеше нищо учудващо. На Уестлейк не му харесваше пътуването до Ямайка, но нищо не можеше да направи. Държаха го под око, доколкото можеха. Уестлейк получаваше и ежедневни доклади за семейство Ракър. ФБР беше получило съдебно разрешение да следи телефонните разговори на Ди Рей Ракър, Сами (Дългия), сестра им Лусинда и четирима роднини, участващи в наркотрафика във Вашингтон.

В сряда, петнайсети юни, повикаха Уестлейк на телефона, докато беше на заседание. Оказа се спешно и след броени минути той вече бе в заседателната зала заедно с техниците, които бързо му подготвяха аудио записа. Един от тях обясни:

— Обаждането е до мобилния телефон на Ди Рей от единайсет и деветнайсет снощи, не съм сигурен откъде е, но ето го. Първият глас е на Ди Рей, вторият е на Съли. Още не сме идентифицирали Съли.

— Ето — обади се вторият техник.

Ди Рей:

Да?

Съли:

Ди Рей, обажда се Съли.

Ди Рей:

Какво научи?

Съли:

Разкрих доносника, човече. Банистър.

Ди Рей:

Сериозно ли, човече?

Съли:

Сериозно, Ди Рей.

Ди Рей:

Добре, не ми казвай как, само ми кажи къде.

Съли:

Сега се излежава на плажа във Флорида. Казва се Макс Болдуин, живее в малък апартамент на Нептюн Бийч, източно от Джаксънвил. Май разполага с пари, не се напъва. Живот си живее.

Ди Рей:

Как изглежда?

Съли:

Различен. С доста операции. Ръстът е същият, свалил е няколко килограма. Същата походка. Освен това имаме пръстов отпечатък и съвпада.

Ди Рей:

Пръстов отпечатък ли?

Съли:

Фирмата ни е добра. Проследили го до брега и го видели да изхвърля бутилка от вода в кошчето. Извадили я и снели отпечатък.

Ди Рей:

Страхотна работа.

Съли:

И аз това казвам. Сега какво?

Ди Рей:

Изчакайте. Нека да помисля. Той за никъде не е тръгнал, нали?

Съли:

Не, засега просто се радва на живота.

Ди Рей:

Чудесно.

Уестлейк бавно се отпусна на стола. Беше пребледнял и за известно време прекалено изненадан, за да говори. После нареди:

— Доведете ми Туил.

Един от служителите послушно изчезна, а докато го чакаше, Уестлейк разтри очи и се зае да обмисля следващия си ход. Главният му асистент Туил пристегна запъхтян и двамата отново прослушаха записа. Вторият път се оказа още по-труден за Уестлейк.

— Как, за бога… — промърмори Туил.

Уестлейк вече се окопитваше.

— Обади се на Братън от Шерифската служба на САЩ.

— На Братън вчера са му направили операция — отговори Туил. — Сега отговаря Нюкъм.

— Тогава ме свържи с Нюкъм. Нямаме време за губене.

Записал съм се в една фитнес зала и всеки ден към обед прекарвам там по един час: бягам по пътеката и вдигам леки тежести. Ако ще прекарвам доста време на плажа, трябва да изглеждам добре.

Обличам се след кратка сауна и продължителен душ и точно в този момент телефонът звънва от горния рафт на шкафчето ми. Скъпата Даяна е, но се обажда по необичайно време.

— Ало? — казвам тихо, макар че в съблекалнята няма много хора.

— Трябва да поговорим — лаконично заявява тя, първият намек, че нещо не е наред.

— За какво?

— Не сега. На паркинга в един тъмен джип чероки до твоята кола те чакат двама федерални агенти. Те ще те откарат.

— Откъде знаеш къде съм в този момент, Даяна?

— Да го обсъдим по-късно.

Сядам на един сгъваем стол.

— Кажи ми, Даяна. Какво става?

— Макс, на десет минути път съм. Изпълни заповедта, качи се в джипа и ще ти разкажа всичко веднага щом се видим. Да не го правим по телефона.

— Добре.

Приключвам с обличането и се старая да изглеждам спокоен както винаги. Прекосявам залата, усмихвам се на инструкторката по йога, както правя вече цяла седмица, и поемам към изхода. Надниквам навън и виждам тъмния джип, паркиран до колата ми. Вече ми е ясно, че се е случило нещо ужасно, затова преглъщам мъчително и излизам на ослепителното обедно слънце. Шофьорът изскача навън и мълчаливо ми отваря задната врата. Пътуваме седем минути в пълна тишина, докато не паркираме на алеята до малка къща близнак с табела „Дава се под наем“ в предния двор. На една пресечка от океана. Щом двигателят угасва, двамата агенти изхвърчат навън и оглеждат района, като че ли може да ни дебнат снайперисти. Бучката в корема ми заприличва на топка за боулинг.

Влизаме, без да ни застрелят. Даяна ни очаква.

— Радвам се да те видя — казвам.

— Това е убежище — обяснява тя.

— А, добре. И защо се крием в убежище в такъв чудесен ден?

Мъж с прошарена коса влиза откъм кухнята и ми подава ръка.

— Макс, аз съм шериф Дан Рейнър. Отговарям за този район.

Ръкуваме се като стари приятели и той дори ми се усмихва, като че ли се каним да си спретнем дълъг обяд.

— За мен е удоволствие — казвам. — Какво става?

Четирима са — Рейнър, Даяна и двамата безименни агенти от ФБР. И за няколко секунди май не са сигурни как се действа в такъв случай. На чия територия сме?

Кой е включен? Кой трябва да остане и кой — да си тръгне? Вече съм наясно, че териториалните сблъсъци между агенциите може да бъдат много объркващи.

Рейнър взема думата:

— Макс, опасявам се, че имаме пробив. Казано направо — разкрит си. Пробив. Нямаме представа как се е случило.

Сядам и изтривам челото си.

— Кой какво знае? — питам.

— Не съм много наясно — отговаря Рейнър, — но в момента от Вашингтон насам летят хора. Би трябвало да пристигнат след около час. Изглежда, снощи ФБР са засекли някакъв разговор по телефона. Хора от семейство Ракър си говорели и агентите ги засекли.

— Знаят ли къде съм?

— Знаят. Знаят точно къде живееш.

— Много съжаляваме за това, Макс — казва Даяна, а аз измервам с гневен поглед нея и глупостта й, все едно ей сегичка ще я удуша.

— Божичко, това означава толкова много за мен — подмятам иронично. — Защо просто не млъкнеш?

— Съжалявам.

— Повтаряш се. Моля те, не го казвай пак, ясно? Нищо не означава. Напълно безполезно е.

Засегната е от остротата ми, но пет пари не давам. В момента ме е грижа само за собствената ми кожа. Четиримата ме гледат — виновни са за така наречения „пробив“ заедно с шефовете си и с цялото американско правителство.