Тя също. Но не откъсва очи от маршрута ми и не може да измисли какво да отговори. Сразих я.

Плащам кафетата и поемам по междущатска 95. Триста и петдесет километра право на юг. Времето е горещо и задушно, движението е натоварено и бавно, наслаждавам се на всеки километър от пътя. Често спирам да заредя, да си протегна краката и да проверя какво става зад мен. Не очаквам нищо. ФБР знае къде ще бъда, така че няма да ми лепнат опашка. Освен това подозирам, че някъде в колата ми има умело скрит джипиес. След седем часа спирам пред „Блу Муун“, едно от многобройните реновирани бутикови хотелчета в сърцето на квартала в стил ар деко на Саут Бийч. Изваждам от багажника куфарчето си и малък сак, подавам ключовете на пиколото и влизам сякаш в сцена от „Маями Вайс“. Вентилаторите на тавана бавно се въртят над главите на гости, седнали да си бъбрят в бели ракитови кресла.

— За настаняване ли, господине?

— Да. Макс Болдуин.

По някаква причина това е горд момент за мен. Аз, Могъщия Макс, се опиянявам от свободата, и то повече, отколкото съм в състояние да понеса в момента. Много пари, чисто нови законни документи, кабриолет, който може да ме отведе навсякъде — направо поразително.

Сепнато се връщам към действителността, когато висока брюнетка със страхотен тен прекосява фоайето с предизвикателна походка. Оскъдното горнище на банския й не скрива почти нищо, а прозрачната пола скрива дори по-малко.

Подавам карта „Виза“, за да платя. Мога да използвам също дебитна или предплатена карта, но понеже федералните знаят къде съм отседнал, няма защо да мамя.

Сигурен съм, че са уведомили представителството си в Маями и че вероятно нечии очи вече ме следят. Ако наистина страдах от параноя, щях да повярвам, че от ФБР вече са влизали в стаята ми и са поставили няколко бръмбара. Качвам се горе, не забелязвам никакви бръмбари или привидения, вземам си душ набързо и обувам шорти и сандали. Отивам в бара, за да се огледам. Хапвам сам в кафенето на хотела и привличам погледа на четирийсетгодишна жена, която обядва, изглежда, със своя приятелка. По-късно в бара я виждам отново и се запознаваме. Ева от Пуерто Рико. Когато оркестърът започва да свири, ние вече пийваме по едно. Ева иска да танцува и макар да не съм го правил от години, се развихрям на дансинга с цялата си енергия.

Към полунощ с Ева се качваме в стаята ми, където веднага се събличаме и скачаме в леглото. Почти се надявам ФБР да е сложило в стаята подслушватели, които улавят и най-тихия звук. Ако е така, двамата с Ева им предлагаме пиршество за слуха.

Слизам от таксито на тротоара на Осмо Авеню в центъра на Маями. Часът е девет и половина сутринта, вече е горещо и след няколко минути стегната крачка ризата е залепнала за гърба ми. Мисля, че не ме следят, но въпреки това бързо хвърлям поглед наоколо. Четириетажната четвъртита сграда прилича на кутия — толкова е грозна, направо е невероятно, че някой е платил на архитект да я проектира. Но пък надали и повечето наематели са проспериращи модерни компании. Една от тях е „Корпоративни регистрационни услуги“, толкова скучно и невзрачно име, че никой не би познал с какво се занимава компанията. А повечето хора и не биха искали да знаят.

КРУ би могла да е напълно законна, но има много клиенти, които не са. Това е само адрес, пощенска кутия, фасада, телефонен секретар, които дадена фирма наема, за да постигне известна автентичност. Тъй като не съм се обадил предварително, налага се около час да изчакам служител, който се занимава с регистрациите. Той се казва Лойд и най-накрая ме повежда към малък задушен кабинет и ме кани да седна срещу подобното на сметище бюро. Разговаряме няколко минути, докато той преглежда попълнения от мен въпросник.

— С какво се занимава „Скелтър Филмс“? — пита най-накрая.

— С производството на документални филми.

— Кой е собственикът?

— Аз. Регистрирах я в Делауер.

— Колко филма сте заснели?

— Нито един. Сега започвам.

— Какви са шансовете „Скелтър Филмс“ да съществува и след две години?

— Нищожни.

Постоянно се натъква на такава уклончивост и тя изобщо не го смущава.

— Звучи ми като фасада.

— Доста точно казано.

— Нужна ни е декларация, в която да заявите недвусмислено, че компанията ви няма да участва в престъпна дейност.

— Кълна се, че няма.

И преди го е чувал.

— Добре, ето как процедираме. Ще дадем на „Скелтър“ пощенски адрес тук, в тази сграда. Получим ли поща, ще ви я препращаме където кажете. Осигуряваме ви телефонен номер и всички входящи обаждания ще бъдат поемани от служителка, която ще казва каквото искате. „Добро утро, «Скелтър Филмс», към кого да насоча обаждането ви?“ Или нещо друго. Имате ли съдружници?

— Не.

— Служители — фиктивни или истински?

— Ще ви дам няколко имена, всичките фиктивни.

— Няма проблем. Ако този, който се обажда, помоли да бъде свързан с някои от призраците, момичето ни ще казва каквото искате вие. „Съжалявам, той е на снимки“ или каквото и да е друго. Вие измисляте сценария, ние го изпълняваме. Осведомяваме ви веднага щом получим обаждане. Искате ли уебстраница?

Не съм сигурен, затова отговарям:

— Още не. Какви са предимствата?

Лойд се размърдва и се обляга на лакти.

— Така, да кажем, че „Скелтър“ е законна компания, която снима много документални филми. Ако е така, ще ви трябва уебсайт по обичайните причини — маркетинг, информация, имидж. От друга страна, да си представим, че „Скелтър“ е истинска корпорация, но не е истинска филмова компания. Може би по някаква причина просто се старае да създаде такова впечатление. Уебсайтът е чудесен начин за затвърждаване на този имидж, така да се каже, да се скалъпи някаква действителност. Обърнете внимание — нищо незаконно. Можем да направим уебстраницата с налични снимки, с биографиите на персонала ви, вашите филми, награди и текущи проекти, каквото поискате.

— Колко ще струва?

— Десет хиляди.

Не съм сигурен дали искам и дали се налага да похарча толкова пари, поне на този етап.

— Нека си помисля — казвам и Лойд свива рамене. — Колко струват основните ви услуги по регистрацията?

— Адрес, телефон, факс и всичко в тази връзка струва по петстотин долара месечно, като шест месеца се заплащат авансово.

— Приемате ли пари в брой?

— О, да, дори предпочитаме плащане кеш — усмихва се Лойд.

И нищо чудно. Плащам парите, подписвам договор, подписвам и декларацията, с която обещавам дейността ми да бъде законна. Тръгвам си от кабинета му. КРУ се хвали с деветстотин доволни клиенти и докато прекосявам фоайето, не мога да се отърся от чувството, че съм се присъединил към нелегален свят, населен от компании без реална дейност, безлики мошеници и чужденци, които избягват данъци. Какво пък толкова!

След още две нощи с Ева тя иска да замина с нея в Пуерто Рико. Обещавам й да си помисля, после се измъквам от „Блу Муун“ и отивам до международното летище на Маями, където оставям колата на паркинга за дълъг престой и се придвижвам с вътрешното влакче до терминалите. Изваждам кредитната карта и новия паспорт и си купувам еднопосочен билет до Монтего Бей с „Еър Джамейка“. Самолетът е претъпкан: половината пътници са тъмнокожи местни жители, половината са бели туристи, които отиват на слънце. Преди да отлетим, прелестните стюардеси ни поднасят пунш с ром. Полетът трае четирийсет и пет минути. На земята служителят прекалено дълго оглежда паспорта ми и аз започвам да се паникьосвам, но той най-сетне махва да мина. Намирам автобуса за курорта Рам Бей — доста прочута част от крайбрежието, където жените се пекат без горнища, хотелите са „ол инклузив“, а гостите са дошли все сами. Три дни седя на сянка край басейна и размишлявам над смисъла на живота.

От Ямайка отлитам за Антигуа на Подветрените острови. Островът е прекрасен, площта му е двеста и осемдесет квадратни километра, има планини, бели плажове и десетки курорти. Известен е и като данъчен рай, един от най-дружелюбните в света днес, и това е сред причините за посещението ми. Ако исках само да се позабавлявам хубаво, щях да си остана в Ямайка. Столицата е Сейнт Джонс — оживен град с население от трийсет хиляди, разположен в дълбоко пристанище, което привлича круизните кораби.