— Искаш ли кафе? — пита смирено Даяна.

— Не, бих искал малко хероин — отговарям.

Намират отговора ми за смешен, но малко смях няма да ни навреди. Наливаме си кафе и една чиния със сладкиши обикаля масата. Чакаме. Колкото и да е невероятно, започвам да планирам какво да правя сега.

Рейнър ми обяснява, че ще приберат колата ми по тъмно. Чакат от Охайо да пристигне чернокож агент, който ще бъде мой дубльор през следващия ден. И дума не може да става да се върна да живея в апартамента си и известно време се разправяме как да вземем от там малкото ми вещи. Шерифите ще се погрижат за наема и ще изключат тока и останалите неща. Според Рейнър ще ми трябва друга кола, но аз отначало се дърпам.

Агентите от ФБР излизат и се връщат със сандвичи. Часовникът сякаш е спрял и стените ни притискат. Най-накрая, в три и половина, господин Виктор Уестлейк влиза през входната врата и казва:

— Извинявай, Макс.

Не ставам, не протягам ръка за поздрав. Канапето е изцяло на мое разположение. С Уестлейк влизат още трима мъже в тъмни костюми, които се настаняват по столовете в кухнята. След като всички са седнали, шефът започва:

— Това е много необичайно, Макс, и просто не знам какво да кажа. В момента нямаме представа как е станал пробивът и може никога да не разберем.

— Кажете ми само какво знаете — настоявам.

Уестлейк отваря някаква папка и изважда отвътре документи.

— Ето запис на телефонен разговор, който засякохме снощи между Ди Рей Ракър и някой си Съли. И двамата са говорили по мобилни телефони. Ди Рей бил във Вашингтон. Съли се обадил някъде от тук.

Прочитам записа, а другите чакат, притаили дъх. След няколко секунди оставям листа на ниската масичка.

— Как са го направили? — питам.

— Още работим по въпроса. Една от теориите е, че те следят чрез частна компания. Наблюдаваме няколко фирми, които се занимават с промишлен шпионаж, наблюдение, издирване на изчезнали хора, подслушване на частни лица и други подобни. Това са бивши военни, бивши шпиони и, срамувам се да го призная, доста бивши агенти на ФБР. Добри са и разполагат с техника. Срещу подходящо заплащане са в състояние да съберат значителна информация.

— Откъде? От вътрешен човек?

— Още не знаем, Макс.

— Дори да знаехте, нямаше да ми кажете. Никога няма да признаете, ако пробивът е по вина на някой от правителството — ФБР, Шерифската служба, прокуратурата, затворническата администрация. И един дявол знае още кой. Колко човека са посветени в малката ни тайна, господин Уестлейк? Може би няколко десетки. Дали семейство Ракър са ме открили, понеже са надушили следите ми, или просто са проследили ФБР, което пък следи мен?

— Уверявам те, че няма пробив отвътре.

— Но казахте, че още не знаете. На този етап уверенията ви не означават нищо. В момента единственото сигурно нещо е, че всички замесени ще си спасяват задниците и ще сочат другия за виновник. Вече се започна. Не вярвам на нито една ваша дума, господин Уестлейк. Нито на когото и да било друг.

— Трябва да ни имаш доверие, Макс. Положението е извънредно, може би дори смъртно опасно.

— Вярвах ви до днес сутринта и вижте докъде стигнах. Вече никакво доверие. Нула.

— Трябва да те пазим до процеса, Макс. Разбираш го, нали? След това губим интерес към теб. Но дотогава трябва да бъдем сигурни, че си в безопасност. Затова подслушвахме телефоните. Следихме и семейство Ракър и ни провървя. На твоя страна сме, Макс. Да, някъде има издънка и ще установим какво се е случило. Но всъщност сега си тук невредим благодарение на нашата работа.

— Поздравления — казвам и отивам в тоалетната.

Истинската битка започва, когато ги осведомявам, че ще напусна Програмата за защита на свидетелите. Дан Рейнър започва да обяснява колко опасен ще стане животът ми, ако не им позволя да ме откарат поне на хиляда и петстотин километра от тук под ново име. Толкова по-зле. Ще рискувам и ще се крия сам. Уестлейк ме умолява да остана при тях. Показанията ми са от решаващо значение за процеса, без тях няма да има осъдителна присъда. Няколко пъти му напомням, че разполагат със самопризнание, което никой федерален съдия няма да отхвърли. Обещавам да се появя за процеса. Твърдя, че ще съм в по-голяма безопасност, ако никой не знае къде се крия. Прекалено много агенти се стараят да ме закрилят. Рейнър ми напомня неведнъж, че шерифите никога не са губили свидетел, който им е поверен, а имат повече от осем хиляди случая. Аз пък няколко пъти му повтарям, че все някой ще е първата жертва. Но няма да съм аз.

Разговорът често е разгорещен, но не отстъпвам. А те могат само да спорят. Нямат власт над мен. Присъдата ми е отменена, не съм освободен условно. Съгласих се да свидетелствам и наистина възнамерявам да го направя. В споразумението ми ясно е казано, че мога да напусна Програмата за защита на свидетелите когато си пожелая.

— Напускам — заявявам и се изправям. — Ще бъдете ли така добри да ме върнете до колата ми?

Никой не помръдва.

— Какво смяташ да правиш? — пита Рейнър.

— И защо да споделям плановете си с вас?

— Ами апартаментът?

— Ще замина след няколко дни, после е ваш.

— Значи, заминаваш далече? — пита Даяна.

— Не съм го казал. Казах, че напускам апартамента. — Поглеждам към Уестлейк. — И моля ви, престанете да ме следите. Има голяма вероятност някой да следи вас, докато вие следите мен. Оставете ме на мира, ясно?

— Не е вярно, Макс.

— Не знаете кое е вярно. Просто престанете да ме следите.

Разбира се, той не обещава. Бузите му са червени и наистина е ядосан, защото обикновено става каквото каже. Отивам до вратата, отварям я рязко и заявявам:

— Ако никой не ме закара, ще отида пеша.

— Върнете го — нарежда Уестлейк.

— Благодаря — подмятам през рамо и излизам от къщата.

Последното, което чувам, е Рейнър да се провиква:

— Допускаш огромна грешка, Макс.

Пътувам на задната седалка. Двамата агенти мълчат. На паркинга пред фитнес залата слизам, без да обеля и дума. Те потеглят, но надали отиват далече. Качвам се в малкото си ауди, свалям гюрука и отивам да покарам покрай океана по магистрала А1. Отказвам да поглеждам в огледалото за обратно виждане.

Виктор Уестлейк се върна във Вашингтон с правителствения самолет. Когато влезе в кабинета си по тъмно, му съобщиха новината, че съдия Сам Стилуотър не е удовлетворил искането на защитата за недопускане на самопризнанията на Куин Ракър. Не беше изненада, но все пак бе облекчение. Уестлейк се обади на Стенли Мъмфри в Роуаноук и го поздрави. Не осведоми прокурора, че основният им свидетел се кани да напусне Програмата за защита на свидетелите и да потъне в мрака.

26

Спя с пистолет „Берета“, деветмилиметров, закупен законно от мен с разрешително, издадено от щата Флорида. Не съм стрелял от двайсет години, откакто напуснах морската пехота, и нямам желание тепърва да стрелям. Пистолетът е в картонена кутия, която ми служи за нощно шкафче. Друга кутия на пода е пълна с необходимите ми лични вещи — лаптоп, айпад, няколко книги, комплект за бръснене, плик с пари, няколко папки с лични документи и предплатен мобилен телефон с неограничен брой минути и с номер от Маями. Гардеробът ми вече е прибран в евтин куфар, който се побира във възтесния багажник на аудито, и е готов за пътуването. Повечето вещи — пистолета, мобилния телефон, куфара — съм купил неотдавна, в случай че ми се наложи бързо да офейкам.

Е, наложи ми се. Преди зазоряване натоварвам багажа в колата и чакам. За последен път сядам на терасата, пия кафе и съзерцавам как океанът изсветлява до розово и после става оранжев, когато слънцето надниква над хоризонта. Наблюдавал съм го много пъти и никога не ми омръзва. Когато времето е ясно, идеалното кълбо се издига от водата и поздравява: „Добро утро, очаква ни още един прекрасен ден“.

Не съм сигурен накъде съм се запътил и къде ще се озова, но планирам да съм близо до брега, за да може всеки мой ден да започва с това безмълвно съвършенство.