Кемрън продължаваше да мига, за да оправи зрението си, но се оказа безполезно. Започна да чувствува хлад. Ръцете му трепереха. Той захвърли автомата встрани и грабна колта на Ортис. Отново го насочи към гората, но не виждаше и не чуваше нищо освен шума от хеликоптера.

Забеляза трима, не, четирима души отпред вляво. Насочи дулото натам, докато отсреща засвяткаха огънчета. Дървото се пръсна пред очите му, заслепявайки го. Падна по хълбок, но успя да преодолее неудържимото желание да вдигне ръце към кървящото си лице. Стисна здраво колта, вдигна го над дънера и стреля напосоки. Кемрън усещаше мощния откат, който тресеше цялото му тяло, но продължаваше да сипе огън по невидимите фигури.

Колтът млъкна. Той го хвърли през дънера и избърса кръвта от лицето си, възвърна си част от зрението с лявото око. Войниците бяха там, черни безлични фигури, на по-малко от шест метра. За миг оръжията им се насочиха към него, а после по целия фланг на гората засвяткаха изстрели. Кемрън се хвърли на земята и грабна колта на Зимър.

Опита се да се претърколи, но цялото му тяло трепереше от студ. Губеше контрол над себе си, кръвта бликаше силно от тялото му. Умът му започна да блуждае. Насили се да се съсредоточи, опита се да вдигне колта, но не можа.

В ушите му нахлу грохотът на „Сталиън-1“, докато хеликоптерът се отлепваше от земята. Той успя. Успя да задържи врага… Над дънера се показа някаква фигура, после втора. Кемрън пусна къс откос, те се извиха и паднаха назад, но на тяхно място бързо се появиха други трима с насочени към него дула. Опита се да стреля, но проехтяха два залпа и той почувствува страхотна болка в лявото рамо и дясната ръка, която почти притъпи всичките му сетива. Над него се бяха надвесили четирима. Кемрън се мъчеше да види лицата им. Искаше да види палачите си.

Отново избухна стрелба. Отгоре. Четиримата се извиха и паднаха на земята. Шумът на хеликоптера стана оглушителен. Помъчи се да вдигне ръце към ушите си, но не можа. Беше отмалял. Беше му студено. Припадаше. Сетне Кемрън дочу някакъв глас сред оглушителните изстрели. Познат глас.

— По-ниско, по-ниско! Ето! Виждам го! Малко вдясно. По дяволите! Не, не! Десния, десния… да, добре е. А сега по-ниско. Така, спри! Спри!

Кемрън видя още някого пред себе си. Този някой се наведе и го повдигна. Защо? Защо си правиш труда? Не виждаш ли, че умирам? Кемрън се помъчи да окаже съпротива, но мускулите му пак го подведоха.

— Спокойно, братко! Това съм аз, Тито! — Ортис надвика шума от стрелбата. — Не си си помислил, че ще те изоставим, нали?

Кемрън се помъчи да каже нещо, но дори и устните му отказаха. Искаше да каже, че вече не го е грижа. Че нищо няма значение, че просто иска да го оставят на мира, самичък, да изкупи греховете си от миналото. Така му било писано. Усети как ръцете на Ортис го повдигат. Младият сержант завързваше кабел около отпуснатото му тяло.

— Добре. Давай, давай! Изтеглете го!

Кемрън усети, че краката му се отлепят от земята. Плаваше. Сетне болката започна да затихва. Обля го ослепителна светлина. Вече не му беше студено. Светлината го топлеше. Усети, че около него има хора. Накрая започна да разбира какво става, когато от светлината се появи нечий силует. Той приближи. Ортис се усмихваше, наведен над него.

— Ще се оправиш, amigo. Всичко ще бъде наред.

Кемрън се усмихна немощно, докато зрението му отчасти се върна. Някой държеше над него бутилка.

Всичко свърши. Около него бяха и седемте оцелели от „Мамбо“. Бяха успели въпреки нищожните шансове. Обзе го дълбоко чувство на задоволство. Старото усещане за вина беше изличено от чувството, че е постигнал нещо, че е успял в нещо. Още го болеше за смъртта на Скергън, но беше доказал на себе си, че не е страхливец, че може да даде живота си за своя боен другар. Очите му се наляха със сълзи, някаква смесица от радост и физическа болка.

Небето беше ясно. От перките на хеликоптера започнаха да проблясват ярки лъчи, щом под яркосиньото небе се появи синият океан. Ято фламинго се впусна в грациозен полет, когато „Сталиън“ се понесе над пясъчния бряг. Кемрън го наблюдаваше през сълзи.

Епилог

Белият дом

Пруит седеше спокойно, докато президентът привършваше четенето на неговия доклад за спасителната операция. За пръв път бяха само двамата. Президентът остави на бюрото закачените с кламери листове хартия и втренчи поглед в него. Пруит не беше сигурен как ще реагира той. Все пак не беше изпълнил изричната заповед на Карлтън Стайс.

— Добре, Том. Както изглежда, за мен може да възникне малък проблем. От една страна, мога да разбера защо си действувал по такъв начин. Ти рискува страшно много, казвам ти, защото ако нещо се беше оплескало с тази неразрешена спасителна операция…

Пруит въздъхна.

— Зная, господин президент. Зная, че поемах риск, но се отнасяше за живота на американци, сър. Не можех просто да извърна глава.

— Както казах, ти рискува и този път май спечели. Върна у дома нашите момчета и за това те поздравявам, но съвсем сериозно те съветвам да не го повтаряш. Би могло да се окаже пречка за кариерата ти.

— Разбирам, сър.

— Добре. От друга страна, Том, трябва да се справям с министъра на отбраната, който е много разстроен. Той настоява да те притисна за стореното от теб, но аз не мога да направя това.

— Сър, нямах намерение да се опълчвам срещу министъра…

— О, не, ти се опълчи, Том. Не ме лъжи. Зная, че това ти е доставило неизмеримо удоволствие, но този път ти се размина. Карл просто ще трябва да го преглътне. Говорих вече с него днес по този проблем и макар че не хареса моя отговор, той ще се примири.

Пруит се поразмърда в стола си.

— Ако не възразявате, сър. Какъв всъщност е Вашият отговор на този проблем?

— Лесен, Том. Продължаваме както преди. Карл си запазва поста, ти също. И двамата вършите чудесна работа. Разбирам защо Карл е постъпил така. Той просто се грижеше за интересите на това правителство. Тревожеше се да не се разчуе за нападението. Но аз разбирам и причините за твоите действия. Ти спасяваше живота на американци и се справи изключително добре. Това е всичко. Цялата тази работа от самото начало беше секретна и ще остане в тайна. „Лайтнинг“ се върна цяла и НАСА пак е на прав път.

— Сър, ами другите войници? Онези, които не се върнаха?

— Вече говорих с френския президент, Том. През следващите няколко месеца се очаква да станат тихомълком няколко промени. Държавният секретар ще се срещне идната седмица при закрити врати с европейските ръководители, за да обсъдят този и други проблеми. Не се тревожи, онези войници ще бъдат погребани с почести, където трябва, а виновните ще бъдат наказани.

Пруит се облегна и кимна.

— Що се отнася до племенника ти Джордж, искрено съжалявам за случилото се. Снощи позвъних на снаха ти да й изкажа моите съболезнования.

— Много мило от Ваша страна, сър. — Пруит въздъхна при мисълта за съкрушената си снаха и двете й дъщери. — Тя полага всички усилия да се държи.

— Ужасна работа, Том. Такава голяма загуба.

— Разбирам, господин президент.

Президентът помълча.

— А сега ми кажи как е твоят агент?

— По-добре, сър. Ще може да се движи с бастун след няколко седмици. Според лекарите кракът му до една година почти ще се е оправил. Доста лошо го е счупил.

— Радвам се да чуя, че ще се оправи. Погрижи се за него.

Пруит се усмихна.

— Вече съм се погрижил, сър.

— Добре. Хора като Стоун са ценни за нашите разузнавателни служби.

— Разбирам, сър.

Президентът стана и протегна ръка през бюрото. Пруит също стана и се здрависа.

— Ти направи голяма услуга на родината, Том. Жалко, че никой няма никога да узнае за това.

— Е, така е в нашата професия, сър. Благодаря Ви, господин президент.

— Не, Том. Аз ти благодаря.