Ритайки с крака до болка, Ортис се придвижваше в адската кал. Вратът му потъна в блатото. Знаеше какво означава това, но вече не го интересуваше. Интересуваха го само часовите. Ако могат да бъдат наричани така, мислеше той, докато ги приближи на петнайсетина метра. Чуваше гласовете им. Звукът се носеше добре над гладката повърхност.

Дванайсет метра. Погледна през дясното си рамо. Зимър беше там. Също до шия в блатото. Ортис вдигна едната си ръка от калта и посочи към часовия, който беше най-вдясно. Зимър кимна. Франсиско погледна отново към часовите. Девет метра. Стискаше дръжката на ножа толкова здраво, че пръстите му изтръпнаха от нарушеното кръвообращение. Нямаше как. Мислеше почти автоматично, когато вече беше на пет-шест метра от тях.

Доближаваше ги тихо, отмерено. Използваше шума, който вдигаха те, за да не го усетят. Знаеше, че и Зимър прави същото.

Ортис вдигна глава за малко. Към звездите. Кристалночистото небе изглеждаше величествено, поразително, спокойно. Порадва му се още една секунда и насочи поглед към последния часови вляво. Мъжа с цигарата в дясната си ръка. Той дръпна от нея още веднъж и извърна глава. Ортис го видя в профил. Млад човек, забеляза той.

Три метра. Ортис дочу няколко думи. Говореха на френски. Бяха твърде близо. Знаеше, че трябва да действува незабавно или рискуваше да го открият. Дали ще може да се измъкне достатъчно бързо от калта?

Погледна Зимър, после последния часови вдясно, последния часови вляво, после пак Зимър. Погледите им се срещнаха. Ортис вдигна лявата си ръка и с пръсти преброи едно-две-три.

Давай!

Втурнаха се едновременно с насочени ножове, целейки се в гърлата им. Франсиско стигна до своята жертва за по-малко от три секунди, изненадвайки го точно когато се канеше да дръпне още веднъж от полуизпушената цигара. Ръката на часовия не успя да стигне до лицето му. Ортис безжалостно заби 25-сантиметровия нож във врата му. Чу гадния звук на счупена кост и разкъсан хрущял, докато острието от неръждаема стомана проникваше все по-дълбоко и излезе през ларинкса. Вдигнал ръце към врата си, мъжът изхриптя, преди да падне по лице в блатото. Ортис пусна ножа и се обърна към часовия в средата, по чието лице се изписа пълна изненада. С широко отворени от страх очи той се мъчеше да хване автоматичния пистолет, който висеше през лявото му рамо.

Ортис скочи, повали го по гръб и го натика в блатото. Сграбчи яката му с едната ръка и натисна главата му назад с дланта на другата. Мъжът се опита да извика, преди главата му да изчезне под водата. Франсиско погледна Зимър — беше обезвредил часовия вдясно. Погледна отново към човека, когото беше притиснал в блатото. Тялото му беше под водата, отгоре се подаваха само ръцете, които се мятаха неистово в безуспешни усилия да се отърве от смъртоносната хватка, но Ортис продължи да го натиска. Знаеше, че всичко беше въпрос на време. Часовият беше извикал, преди да потъне. Това означаваше, че е изпуснал въздух, вместо да поеме. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-бързо ще изразходва малкото въздух в дробовете си. Ортис беше прав. Движенията на ръцете замряха. Франсиско преброи до трийсет, преди да го пусне. Когато го направи, видя как ръцете бавно потънаха.

— Дявол да те вземе, Тито. Ти наистина можеш да бъдеш страшно мръсно копеле.

Ортис се втренчи в Зимър.

— Не мога да кажа, че се гордея с това, но не бива да допуснем техните хора да узнаят, че сме тук. — Взе кърпичката и избърса врата си. — Колко са се налепили, братле?

Зимър приближи.

— Само една. А по мен?

Ортис огледа врата му.

— Две.

След няколко минути Франсиско взе радиотелефона.

— Тук Ортис. С часовите всичко е наред. Районът е чист.

— Добре. Да се размърдаме, Тито. Вие двамата скрийте телата и продължавайте напред. Ние ще ви догоним. След няколко минути районът вероятно ще гъмжи от патрулни хеликоптери.

— Прието. Тръгваме. — Той прибра радиотелефона. — Чу какво каза шефът, Томи. Да се пръждосваме оттук.

— И още как, братле.

Вандерхоф вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Да?

— Сър, струва ми се, че възникна ситуация.

— Обясни.

— Един хеликоптер току-що извърши патрулен полет на километър и нещо източно от нас и не могат да влязат във връзка с един от патрулите.

— Може би радиостанцията е отказала?

— О, не, сър. Всеки от тях има радиотелефон. Съмнявам се, че и трите са отказали едновременно.

Вандерхоф пое дъх дълбоко, мъчейки се да се успокои. Погледна часовника си. По-малко от час до изстрелването. Трябваше да държи настрана неканените гости още един час. После всичко ще свърши. След това никой вече няма да може да попречи.

— Изкарайте всички налични хора! — отсече той.

— Искам онези два хеликоптера да прехвърлят незабавно там хора от охраната. Ясно ли е?

— Да, сър!

Вандерхоф тръшна телефона и стисна юмруци. Това беше най-критичната фаза на операцията. Само така можеше да бъде сигурен, че „Лайтнинг“ ще бъде унищожена. Да се търсят други начини, означава да се рискува и да се даде на НАСА време да помисли как да спаси повредената совалка.

На 80 километра от брега на Френска Гвиана

Сложил очилата за нощно виждане „Катс Айс“, капитан-лейтенант Кроу наблюдаваше резервоара с гориво в края на 18-метровия маркуч, който висеше зад опашката на самолета-цистерна „КС-97“. Другият хеликоптер „Сталиън-2“ търпеливо чакаше реда си зад него.

Кроу погледна приближаващия резервоар, после премести погледа си на двуметровата сонда за зареждане отдясно на носа на хеликоптера. Резервоарът вече беше съвсем близо. Номерът беше да приближи бързо хеликоптера към него, иначе въздушната струя щеше да го отвее встрани.

Кроу огледа резервоара и изравни сондата с него. Сетне натисна леко газта. Хеликоптерът подскочи.

Допир! Сондата прехвана резервоара.

— Оловен или безоловен, „Сталиън-1“? — дочу се глас от самолета-цистерна.

— Все ми е едно — отговори той. И бездруго ги точат от едно и също място. Останали са ми само 230 литра. Напълнете докрай.

— Става, „Сталиън-1“ Ще искате ли да ви измием стъклата?

— О, не, благодаря. — Кроу се усмихна. Някой на борда на цистерната беше в добро настроение.

След две минути той погледна бензиномера.

— Добре, момчета. Смятам, че ми е достатъчно. Хиляди благодарности.

— Няма защо, „Сталиън-1“. Успех в занятието.

Кроу повдигна вежди. Занятие? Добре, значи някой е дал такова обяснение на екипажа на самолета-цистерна. Те… които и да са тези „те“, искат за това да знаят минимален брой хора. Разумно е, реши той. Така, ако нещата се оплескат, „те“ няма да обясняват на твърде много хора да си траят по въпроса. Тайните операции. Беше ги вършил достатъчно във Виетнам, за да ги подуши начаса, а тази просто вонеше. Най-лошото беше, че нямаше никаква представа за какво става дума. Само това, че трябва да приберат един отряд от специалните части. Нищо повече. Бяха му дали мястото и времето на срещата. Трябваше да чака не повече от пет минути и да поддържа достатъчно високи обороти на двигателя, за да излети за секунди.

Кроу леко отмести своя хеликоптер, за да направи място за „Сталиън-2“. Кроу нямаше втори пилот. Двамата новобранци бяха на борда на „Сталиън-2“.

„Сталиън-2“ се доближи твърде бавно. Резервоарът отиде под хеликоптера.

— Отдалечете се и се върнете малко по-бързо — нареди Кроу по шлемофона.

— Разбрано, „Сталиън-1“.

Другият хеликоптер остави резервоарът да се отдалечи на пет метра и отново се насочи към него. Този път Кроу наблюдаваше с одобрение как „Сталиън-2“ приближи по-бързо и прехвана резервоара.

— Браво.

— Благодарим ви, сър.

Кроу погледна часовника си. Оставаха им четирийсет и пет минути.