Отново стисна здраво колта и подмина бавно дърветата. Всяка крачка му струваше големи усилия, докато влачеше изтощените си крака в гъстата кал. Вървеше приведен напред, но блатото пак го дърпаше назад. Излезе отново от група дървета. На открито се чувствуваше много уязвим и се съмняваше, че насред сечището може успешно да отблъсне евентуално нападение.

Огледа тъмното небе. Беше чисто, осеяно със звезди, но без луна. Ортис пъхна пак автомата под мишница, сложи си очилата за нощно виждане „Сопелем ТН2–1“ и включи системата. Изведнъж мракът около него оживя в палитра от зелени петна. Погледна зад себе си и моментално зърна светлозеления силует на Зимър. Ортис бързо огледа сечището. Не забеляза други аномалии в тъмнозеления фон.

Продължи към следващата група дървета отпред и дочу звук, който се беше надявал да не чуе — тихото бръмчене на хеликоптер.

Прехвърли бързо през ума си вариантите. Не бяха кой знае колко. Всъщност само два. Да си плюе на петите към дърветата… нещо, в което не смяташе, че ще успее. Или… Ортис видя с очилата термичния образ на двигателя на хеликоптера, който бавно се очерта над дърветата.

Нямаше избор. Не знаеше как ще постъпят другите от взвода, но знаеше какво трябва да се направи: подгъна крака и легна във вонящата кал заедно с колта и очилата.

Изведнъж всичко се скри. Шумът изчезна, той потъна в спокойна прохлада. Ортис стискаше очите си затворени и тихичко проклинаше калпавия си късмет. Не беше сигурен колко дълго трябва да остане под калта. Колко дълго е достатъчно? Двайсет, може би трийсет секунди? Може би минута? Няма значение. Инстинктът го държеше отдолу, докато дробовете му вече не можеха да издържат повече, а дори и тогава той си позволи още няколко секунди. Когато вече гърдите му щяха да се пръснат, Ортис се привдигна, колкото да си покаже главата на повърхността.

— Ето те и теб, Тито. Господи, братле! Мислехме, че си се загубил или нещо такова.

За миг Ортис се обърка. Къде беше хеликоптерът? Какво прави Зимър тук? Защо не е целият в кал като него?

— Мухльо такъв! — Франсиско се изправи, рязко смъкна очилата и изтри калта и разните други гадости от лицето си. — Искаш да кажеш, че докато аз затънах до гуша в лайна, за да не ни зърне врагът, вие просто си седяхте там? Видях те, тъпанар. Ти беше насред сечището като мен. Защо не…

— Тито, ти се престара, човече. Аз видях хеликоптера над дърветата, после видях, че се гмуркаш. Канех се да сторя същото, когато хеликоптерът зави и изчезна, човече, така че продължих към теб. — Махна с ръка да се придвижат към дърветата.

Ортис тръгна пръв и за по-малко от минута беше под закрилата им. Откачи непромокаемия радиотелефон от колана си.

— Всичко е чисто до рубежа на дърветата, шефе. Приемам.

— Разбрано, Тито. Тръгваме към вас. Минаваме през сечището един по един през интервал от пет минути, приемам.

— Прието и край. — Ортис се обърна към Зимър, който стоеше на няколко крачки зад него.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че направих тази глупост за няма нищо — прошепна той, докато слагаше колта на един клон, и извади носна кърпичка от джоба си. Едва понасяше вонята. — То не се трае да джапаш в тези лайна, а пък да си навреш муцуната в тях… уф!

— Извинявай, момко. Бих искал да… о, човече — възкликна Зимър в момента, когато Ортис обърса калта от лицето и врата си. — Погледни се, човече.

— Защо?

— Пиявици, момко.

— Не се занасяй. Хич не ми е до… — Ортис спря, когато докосна с пръсти нещо лигаво отстрани на врата си. Затвори очи и си пое дъх, мъчейки се да потисне порива да повърне. — Махни тези гадини. Махни ги!

— Добре, добре, но по-тихо. Не мърдай. — Зимър изблъска автомата зад гърба си и извади черния ловджийски нож от калъфката на колана си.

Ортис затвори очи и затаи дъх, щом почувствува допира на студената стомана до врата си. Бавно острието се придвижи нагоре, все едно, че се бръснеше. За това кратко време пиявицата беше успяла да се прилепи достатъчно здраво и на врата му остана кърваво петно.

— Махнах една.

Франсиско отвори очи и загледа отвратителната твар, която пълзеше по ножа на Зимър. Той просто я изхвърли в блатото.

— Има още две. Струва ми се, че утре няма защо да се бръснеш, човече.

— Не се засягай, мухльо, но знаеш много добре какво да правиш с тъпите си шеги. Ще махнеш ли тези проклети твари от мен?

— Ш-ш-т… тихо.

— Чудесно. Можеш да се помаеш колко си щеш, тъпанар.

Зимър се ухили и натисна ножа във врата му, като отлепи втората пиявица заедно с парче кожа. Третата беше успяла само частично да се впие в дясното му ухо. Зимър я откачи с пръсти.

— Така. Сега си пак хубавец.

Ортис изкара нещо като усмивка на лицето си.

— Благодаря, братле.

Зимър му върна усмивката.

— Винаги на твое разположение.

— Мислиш ли, че тази джаджа още работи? — Ортис посочи очилата за нощно виждане.

— Дано, мамка им.

Ортис почисти очилата колкото можа и включи системата.

— Как са? — попита Зимър.

— Ще ги бъде — отговори той, докато оглеждаше района и със задоволство наблюдаваше тъмнозеления фон… По дяволите!

Скри се зад едно дърво и даде знак на Зимър да стори същото.

— Какво става?… — Зимър млъкна, когато видя, че Ортис сложи пръст на устните си, и веднага се скри зад съседно дърво.

Франсиско се премести вляво и бързо огледа района точно пред тях. Забеляза двама… не… трима часови. Светлозелените им силуети се открояваха ясно на тъмния фон. Той погледна Зимър, който също носеше такива очила. Зимър кимна.

Ортис взе радиотелефона и намали звука.

— Открих трима часови. На трийсетина метра пред нас. Разрешавате ли безшумна схватка? Приемам.

— Внимавай, Тито. Томи там ли е?

— Да, сър.

— Добре. Разрешавам изнасяне. Ще пратя двама души там да ви прикриват. Тръгнете след двайсет секунди.

— Прието. — Ортис закачи радиотелефона на колана си и погледна часовника си. Двайсет секунди. Той зачака.

Погледна към Зимър и даде знак. Зимър кимна и тръгна наляво. Франсиско погледна часовника си още веднъж. Така. Започва се. Внимателно тръгна надясно, като не изпускаше от погледа си светлозелените силуети на няколко крачки един от друг и стискаше здраво автомата в ръцете си. Стискаше го, защото нямаше какво друго да стисне. Всъщност знаеше, че не може да го използва. Щеше да издаде местоположението му. Ако само бяха имали повече време да се подготвят за задачата и ако бяха взели няколко автомата със заглушители… Но при тези два часа, които имаха, добре, че успяха да вземат и това снаряжение — стандартното за специалните части.

Ортис стигна на трийсетина метра вдясно от часовите и сви наляво, за да ги заобиколи отдалеч. Ще ги нападне от неочаквана позиция, изотзад, оттам, откъдето едва ли ще очакват появата на врага. Часовите бяха близо до дърветата и бавно се придвижваха към другите от „Мамбо“.

Изведнъж припламна ярка зелена светлина, която едва не го заслепи. Тя бързо изчезна и на нейно място остана средно интензивен отблясък близо до главата на един от масовите. Ортис поклати глава.

Цигара. Идиотът е запалил цигара!

Това го озадачи. Тези хора толкова сигурни ли са в позицията си, та не смятат, че някой ще посмее да ги нападне от тази страна? Дали мислят, че най-вероятното място за атака ще бъде откъм брега?

Ортис приключи движението в полукръг и стигна на трийсетина метра точно зад часовите, които продължаваха в същата посока. Той забеляза Зимър на дванайсет метра вдясно от себе си. Ортис вдигна ръка, стисната в юмрук, и бавно я насочи към часовите.

Зимър кимна и избута колта зад гърба си. Ортис стори същото и хвана ловджийския си нож. Бързо погледна към блатото и въздъхна. Нямаше как. Още веднъж се потопи в него до шия. Часовите бяха спрели и оглеждаха сечището между групата дървета, където бяха те, и дърветата, където вече би трябвало да бъдат останалите от „Мамбо“. Премигна още веднъж. Втори часови беше запалил цигара. Невероятно!