— Завъртането приключено. Една минута до старта. Сегашна орбита триста и трийсет километра. Планирана орбита двеста трийсет и три километра. Едноминутно включване на двигателя за начално забавяне. След седем часа и двайсет минути второ включване. Ще са необходими пет включвания с общо времетраене три минути. Трийсет и пет секунди до включването на главния двигател на „Прогрес VII“.
— Прието, Николай.
Стракелов се обърна към Терешкова. Тя беше захапала химикалката в устата си, докато тракаше бързо команди за последна проверка преди старта. Остави клавиатурата, извади химикалката от устата си и я пъхна в страничния джоб на ръкава, после погледна Стракелов.
— Всички системи нормални.
Николай кимна.
— Десет секунди до старта… шест… пет… четири… три… две… — Посегна към стартера. — Двигателят включен!
Главният двигател на „Прогрес VII“ заработи на обратна тяга, намалявайки бързо скоростта на „Мир“. Тъй като бяха с лице към предната част на комплекса, и двамата политнаха напред.
— Двайсет секунди. Скоростта падна на 33 100 км/ч. Височина на орбитата 318 километра — четеше Терешкова от монитора на компютъра.
Стракелов следеше дигиталния брояч пред себе си и натисна леко бутона за изключване на двигателя.
— Едноминутното включване завърши. Всички системи нормални. Скорост трийсет и една хиляди. Ще влезем в стабилна орбита на височина двеста осемдесет и девет километра след седем часа. Второ включване на двигателя след седем часа и осемнайсет минути.
— Чудесно, Николай.
Стракелов се усмихна и погледна Терешкова. Тя също се усмихваше. Но усмивката й бързо изчезна, а и неговото лице се изопна при мисълта, че в този момент екипажът на „Лайтнинг“ бавно се задушава в кораба си. Тук горе няма никакви страни, мислеше Стракелов. Нямаше значение дали наричаха някого астронавт или космонавт; за него те всички бяха човешки същества, живеещи в космоса. Принадлежаха към една и съща раса — човешката. Националните граници нямаха никакво значение, или поне така му се струваше сега, докато се носеше с хиляди километри в час над крехката на вид планета. Земята беше просто земя, а не конгломерат от страни, които се мъчат да съществуват съвместно… Имаха нова задача. Спасителна мисия. Беше твърдо решен да успее, още повече че досега не се бе провалял в нищо.
Северно от Куру, Френска Гвиана
Вратите на транспортно-десантния самолет „С-141 Старлифтър“ се отвориха. Мощното боботене на четирите турбореактивни двигателя „Прат енд Уитни“ нахлу властно и заплашително в товарния отсек, оглушавайки Ортис и другите от „Мамбо“. Всеки се беше хванал здраво с дясната си ръка за една от многото скоби на стените. Ортис беше втори в редицата зад Зимър.
Той присви очи, когато залязващото слънце се промъкна през огромния отвор в задната част на фюзелажа под опашната секция. Усети вибрациите, породени от увеличената тяга, през отворената врата на товарния отсек. Алуминиевият под се тресеше от тях.
Ортис почувствува как адреналинът му се увеличава, докато гледаше червената лампа над вратата. Макар че имаше зад гърба си повече от сто скока, това никак не улесняваше нещата. Винаги съществуваше риск парашутът да се оплете. Постави ръка върху резервния парашут, привързан към стомаха му, единствения му шанс, ако главният не се отвори.
Както всеки път, и сега пред очите на Ортис се занизаха ярко спомените от първия му скок. Направи го след двуседмична тренировка от парашутната кула. След като усвоиха основните неща, стигнаха и до истинския скок. Ортис и група новобранци се хвърлиха от височина 275 метра. Парашутите им се отваряха автоматично. Но и първият скок не беше така ужасяващ, както вторият. Тогава Ортис вече знаеше точно какво го очаква, включително и прогизналия от урина комбинезон при приземяването. Необходимо му беше много самообладание, кажи-речи ритник в задника, за да скочи отново след онзи ужасяващ пръв скок. После беше малко по-лесно, припомни си той, докато лампата над вратата засвети жълто.
— Добре. Време е! — Ортис чу вика на Зийгъл въпреки шума от вятъра и двигателите.
След време Ортис натрупа решителност и се вля в редиците на онова особено племе в специалните части — парашутистите, които скачаха със свободно падане.
Зимър се обърна и се усмихна.
— Ще се видим долу, Тито!
Ортис сложи очилата, които висяха на каишка около врата му. Беше готов.
Светлината стана зелена.
— Давай, давай, давай!
Ортис видя как Зимър излетя през вратата. Пое дъх, прекръсти се, отлепи крака от алуминиевия под и скочи в бездната.
Ортис почувствува порива на вятъра, докато разперваше ръце и крака в класическата поза за скок при свободно падане. Автоматът „Колт Командо“ беше привързан здраво на кръста му. Зимър, който беше на около шест метра под него, летеше към Вързопа — 227-килограмовия продоволствен контейнер, изхвърлен от задната врата на товарния отсек. Щяха да приближат до него, но не много близо. Непредсказуемо животно от аеродинамична гледна точка, Вързопът можеше лесно да извие и да им налети в небето. Ортис прибра дясната си ръка, но остави лявата разперена. Така бавно се придвижи вдясно. Погледна малкия висотомер върху резервния парашут.
Три хиляди деветстотин шейсет и пет метра.
Погледна хронометъра на часовника. Единайсет секунди след скока от „Старлифтър“. За това време беше минал 610 метра. Всичко е точно, помисли Ортис, докато се носеше надолу със скорост 55 м/сек.
Зимър доближи на трийсетина метра от Вързопа и се прегъна от кръста нагоре, за да забави инерцията и да остане на безопасно разстояние. Ортис продължи завоя вдясно, докато стигна на девет метра от Зимър и също на около трийсетина от Вързопа.
Две хиляди четиристотин и четирийсет метра. Трийсет и осем секунди.
Гледаше как останалите момчета от взвода заемаха позиции около Вързопа. Почти като по часовник, реши Ортис, докато висотомерът изприпка под хиляда и осемстотин метра, а хронометърът показа, че са изтекли петдесет секунди.
Той изчакваше. Шестстотин и десет метра. Седемдесет секунди. Стоп. Беше прелетял общо три хиляди деветстотин шейсет и пет метра за седемдесет секунди.
Изтегли шнура на парашута. Рязкото дръпване му показа, че се е отворил.
Усети лекия ветрец по лицето си. Слънцето почти се беше скрило под хоризонта. Огледа небето около себе си и видя кръга от парашути около двойния купол на Вързопа.
Тъмнозелената земя идваше насреща му. Гледката беше ведра, величествена, мирна. Той приближаваше бавно, контролираше движенията си. Последва Зимър към голямото сечище, което Пруит им беше показал на картата. Беше на няколко километра северно от Куру. Достатъчно далеч да не бъдат открити, но и достатъчно близо, за да стигнат за два часа до целта. Два часа едва ли бяха достатъчни, за да скрият парашутите, да вземат от Вързопа останалата екипировка и да стигнат до определеното място. Но те бяха „Мамбо“. Елитна бойна част. „Мамбо“ можеше да направи това.
Мислите на Ортис изчезнаха бързо, когато се стовари в сечището. Падна по хълбок и се претърколи два пъти. Стана и задърпа парашута към себе си.
На борда на „Старлифтър“ Кемрън наблюдаваше взвода. Бяха стигнали зоната за приземяване точно за три минути. Той се обърна към Пруит.
— Като че ли си знаят работата, Том. Не бих го направил по-добре, дори в най-добрата си форма.
Пруит се усмихна и тръгна към кабината. Отвори вратата и я огледа. Двамата пилоти бяха в седалките си. Вдясно от Пруит беше щурманът. Вляво бордният инженер се занимаваше с комуникациите.
— Да, сър? — извърна глава към тях щурманът. Беше младо момче, не по-възрастно от 25 години, прецени Пруит. Рус, синеок, средно телосложение.
— Необходима ми е телефонна връзка с базата. Трябва да проведа няколко бързи разговора.
Младият щурман се усмихна.
— Няма проблеми, сър.
