— Да, сър!

— Благодаря ви, господа. — Президентът остави слушалката и се обърна към Стайс. — Какво смяташ?

— Ами, сър, вероятно вече знаете, че не съм много ентусиазиран от военната операция. Тя е прекалено рискована. Твърде много неща могат да тръгнат зле. Какво ще стане, ако някои от нашите хора бъдат пленени от врага? Какво ще правя? Ще отричам, че сме замесени?

— Ще ми позвъниш.

— Ами ако не мога да се свържа с Вас и се наложи да взема незабавно решение, сър?

— Ще трябва да разчиташ на собствената си преценка. Просто помни, че макар операцията да е тайна, става дума за живота на американци.

— Да, господин президент.

— Добре. А сега ме свържи с Кремъл.

— Извинете, сър?

— Кремъл. Трябва да говоря незабавно с президента на Русия.

Стайс скочи от стола и посегна към телефона.

15.

Космически комплекс „Мир“,

329 километра над северна Африка

Командирът Николай Александрович Стракелов изключи радиото след десетминутен разговор с контролната кула в Байконур, главния космодрум за връзка с „Мир“ и център за научноизследователска и развойна дейност в ракетостроенето и спътниците. Вдясно от него седеше бордният инженер Валентина Терешкова. Тя го погледна и се намръщи.

Нещата не вървяха добре още от пристигането им тук преди два месеца. Първо термичните щитове на космическия модул се подпалиха, когато се отделяха от ракетата-носител и приближаваха към „Мир“; после мистериозно избухна „Прогрес VI“, щом влезе в орбита, а сега нареждането от Москва означаваше с още една седмица да отложат прецизно съставената програма за експерименти по време на осеммесечния им престой в „Мир“. Стракелов въздъхна. Нямаха избор. Американските им колеги бяха в беда и се нуждаеха от помощ.

Той даде знак на Терешкова да го последва в „Квант-2“. Комплексът „Мир“ се състоеше от модули, които в продължение на две години бяха извеждани поотделно в космоса, за да бъде сглобен в сегашната си Т-образна форма. В центъра му беше оригиналният модул „Мир“, който в единия край имаше възел за скачване с няколко разклонения, а в другия — единичен възел. Двата модула „Квант-1“ и „Кристал“ бяха свързани с него под ъгъл 180 градуса един спрямо друг откъм края с многото разклонения, а „Квант-2“ — откъм единичния възел. Към другия край на „Квант-2“ пък беше скачен космическият кораб „Союз ТМ-15“.

Главното жилищно помещение беше в „Мир“. В другите модули бяха различните лаборатории и уреди за космически наблюдения. Към възела с разклоненията беше скачен и един временен модул: товарният космически кораб „Прогрес VII“, пристигнал преди две седмици с вода, храна, запаси от въздух, книги, филми, гориво и нови експерименти за екипажа на „Мир“. Стракелов и Терешкова почти бяха привършили дългото му и досадно разтоварване. Възнамеряваха да използват останалото гориво на „Прогрес VII“, за да изведат целия комплекс на по-висока и по-безопасна орбита, преди да откачат празния товарен кораб, който щеше да изгори при навлизането в земната атмосфера. Сега Москва им беше дала нови нареждания: горивото на „Прогрес VII“ да бъде използвано за друга цел.

Стракелов мина през ръкава за скачване в „Квант-2“. Обърна се и погледна Терешкова.

— Какво мислиш? — попита той.

— Мисля, че Москва не съзнава колко вредно е за „Мир“ да стои на тази ниска орбита, Николай Александрович. Ще е необходимо доста гориво, за да го изведем на по-безопасна орбита.

— Зная, че Москва не разбира последствията. Ще изпълним нареждането, а после ще поискаме да ни изпратят друг товарен кораб с гориво. Но това по-късно. Засега трябва да се подчиним.

— Разбирам.

Стракелов се усмихна. Той уважаваше много високия пилот от авиацията. Валентина започна да се обучава само преди пет години. Знаеше, че няма особени шансове — Центърът за подготовка на космонавти имаше високи изисквания към кандидатите. Фактът, че не само я приеха, но и завърши курса, говореше много на Стракелов. За космонавти вземаха само най-добрите, а за разлика от Запада, за да станеш космонавт, се изискваше повече от това да си отличен пилот. Поне така го уверяваха неговите началници. Николай трудно можеше да повярва, че велика страна като Съединените щати ще разреши на хора без многогодишно обучение и образование да пилотират съвременни космически кораби като совалките.

Стракелов обичаше родината си. Беше я обичал дори по време на комунизма, когато изпитваше определени опасения за някои хора с високи постове в правителството. Един от тях ръководеше съветската космическа агенция — човек, към когото Стракелов не хранеше особено уважение след злощастния инцидент преди десет години, който едва не сложи край на кариерата му като космонавт.

След като завърши с отличие висшата военновъздушна школа в Оренбург, изпратиха Николай в Балтийския флот, където служи като пилот във ВМС до 1979 година. Точно тогава представител на Центъра за подготовка на космонавти посети поделението на Стракелов, за да вербува млади пилоти. Николай беше между малцината избрани и незабавно бе изпратен на курсове, където се научи да лети на няколко вида самолети и получи диплома за пилот-изпитател втори клас. Вървеше му до деня на злощастния инцидент, станал по време на тренировка в изолационната камера. Той превъртя някакъв регулатор, по който неизвестно защо протичаше ток с напрежение 220 волта. Изгори лошо и двете си ръце и изгуби съзнание, а при падането нарани и главата си. Лекарите, които наблюдаваха тренировката, не му се притекоха веднага на помощ — предположиха, че просто е колабирал от изтощение.

Ръководителят на космическата агенция се опита да го отстрани от курса за подготовка на космонавти заради нараняванията, но Стракелов упорствуваше и след многобройни медицински прегледи се завърна в отряда. Година по-късно участвува в първия си полет със „Союз“.

Стракелов и Терешкова се върнаха в модула „Мир“ и седнаха на местата си срещу централното контролно табло на комплекса.

— Данните от Байконур за срещата са вече в компютърната система, Николай Александрович — каза Терешкова, докато гледаше екрана вдясно от себе си.

— Време до старта?

— След десет минути и трийсет секунди — отговори тя така бързо, както изтракваше командите на клавиатурата. Терешкова отговаряше за централната компютърна програма за пълна автоматизация на „Мир“.

Стракелов кимна. Валентина беше много зряла и талантлива млада жена. След като завърши с отличие Московския технически институт за три вместо за четири години, тя изкара 24-месечен курс за пилоти във Висшата школа на ВВС в Чернигов. Имаше и три години служба като пилот на „МиГ-29“ в тактическата авиация на Русия, преди да бъде приета в Центъра за обучение на космонавти. Първият й полет беше със „Союз ТМ-15“.

— Хайде да проверим модулите, Валентина. Аз ще видя „Кристал“, „Квант-1“ и „Мир“. Ти се върни в „Квант-2“ и „Союз“. Имаме само десет минути.

След като ги провери и се увери, че всичко е наред, Стракелов се върна в „Мир“. Терешкова вече го чакаше там, привързана за седалката.

— Всичко наред ли е с велосипедите „Икар“ и скафандрите „Орлон“, Валя?

— Да, Николай Александрович.

— Добре. Колко остава до старта?

Терешкова се залови с клавиатурата.

— Три минути и десет секунди.

Стракелов се привърза за седалката и посегна към микрофона.

— Контролна кула Байконур, тук комплекс „Мир“.

— Продължавай, Николай. Чуваме те ясно.

— По-малко от три минути до старта. Със спомагателните двигатели ще завъртим комплекса на сто и осемдесет градуса.

— Завъртането разрешено, Николай.

Стракелов използва малките двигатели на „Мир“, за да извърти полека комплекса така, че двигателят на „Прогрес VII“ да сочи напред — той щеше да свали космическата станция на по-ниска орбита.

Николай завърши маневрата и включи двигателите в обратна посока, за да спре въртенето.