— Добре, момчета! — рече Зийгъл. — Чухте какво каза генералът! Всички навън. Онези, които ще участвуват, стройте се зад вашите снаряжения. Останалите обратно в лагера. Свободни сте!
Ортис и другите станаха и тръгнаха да излизат. Докато посягаше да сложи черните си очила, Франсиско видя, че всеки боец от „Мамбо“ беше застанал мирно зад снаряжението си. Ортис изпъчи гърди и вирна брадичката си. Той беше от „Мамбо“, най-добрите от седми оперативен отряд „Делта“ на американските специални части.
Той застана мирно до Зимър, докато Зийгъл и Олсън дойдоха навън, следвани от цивилните. Олсън погледна към Зийгъл, сетне огледа войниците.
— Гордеем се с вас, момчета. На добър час.
— Благодаря ви, сър — отговори Зийгъл, направи кръгом и огледа взвода. — Да се размърдаме. Свободно! Вземайте снаряжението и се качвайте на камиона. По-живо, момчета!
Ортис последва редицата от войници, които пресичаха настилката към очакващия ги камион. Всичко ставаше твърде бързо. Усети как го увлича общото вълнение, възможността да влезе в бой. Чу̀вал беше, че когато настъпи такъв момент, почти нямаш време да реагираш, нито да мислиш. Вземат връх придобитите в „Мамбо“ по време на занятия и изострени докрай инстинкти. Той разбра сега защо бяха необходими изнурителните учения, непрекъснатият ад, който той и неговите войници търпяха ден след ден в негостоприемните джунгли на Панама. Всичко това го беше подготвило за този момент, за онова, което сега родината му очакваше от него да направи. Ортис се усмихна. Чувствуваше, че е готов, че има необходимите качества и е способен да изпълни задачата, но усмивката бързо изчезна от лицето му. Макар че инстинктивно се чувствуваше подготвен, логичният му ум му диктуваше да не е прекалено самоуверен, да не подценява врага. Той беше извлякъл две важни поуки от махалата. Първо, никога не подценявай врага. Винаги очаквай неочакваното. Второ, направѝ неочакваното, изненадай врага, не му позволявай да отгатва ходовете ти. Всеки, който последователно се придържаше към това кредо, увеличаваше десеторно шансовете си да оцелее.
Ортис скочи последен отзад в камиона и вдигна капака. Той тръгна надолу по рампата. Возиха се по-малко от минута. Ортис дори не успя да се разположи удобно.
— Слизай! — извика Зийгъл, като обиколи откъм задната част на камиона.
Ортис и Зимър свалиха задния капак и скочиха, издърпаха снаряжението си. Ортис погледна през дясното си рамо и видя неясните очертания на светлосивия „Локхийд С-141 Старлифтър“, спрял на десетина метра от тях. Горещите струи пара от четирите големи турбореактивни двигателя и нажеженият въздух над напуканата писта го превръщаха в олюляващ се мираж срещу слънцето, но Ортис успя да различи отворената врата в кърмовата му секция. Един джип на военната полиция с хората от ЦРУ профуча край тях и спря до самолета.
— Добре, да тръгваме! — извика Зийгъл.
Ортис взе снаряжението си и закрачи след Зимър към очакващия ги самолет.
Кемрън слезе от джипа и загледа войниците, които приближаваха самолета.
— Е, какво мислиш за „Мамбо“, Кемрън? — попита Пруит от предната седалка на джипа.
Кемрън погледна началника си, сетне Мари, която седеше отзад, после отново Пруит.
— Изглеждат много млади и незакалени. Никой от тях още не е участвувал в истинска битка. Дори командирът им.
— Генерал Олсън, изглежда, е на мнение, че те са най-добрите.
Кемрън въздъхна.
— Ще видим. — Продължи да наблюдава войниците, които сега се качваха в самолета. Гледката му навя спомени. Странно, помисли си той. Някои неща не се променят. Колкото и да напредва военната техника, истинската работа все се върши от мърморковците.
Нищо не може да замени пехотинеца при този вид задачи. Никакви специални хеликоптери, бронетранспортьори или изтребители. Кемрън беше убеден, че истинската работа я върши войникът на бойното поле. Беше научил този урок във Виетнам. Разбира се, самолетите слизаха ниско и сееха напалм, за да разчистят пътя на напредващите войски, но никакъв хълм не се броеше за превзет, ако на него не стъпи пехотата.
Докато последният от войниците изчезваше през отворената врата в самолета, Кемрън почувствува как адреналинът нахлува в кръвта му — неизвестността, възбудата, тръпките преди боя, — едно забележително чувство, което обхваща само онези, които влизат в сражение. Но зад него се криеше мъка, тъга. Днес щяха да загинат момчета.
— Готов ли си, Кемрън?
Кемрън отново погледна Пруит и Мари.
— Да. Да вървим.
Тримата последваха войниците в самолета.
На борда на „Лайтнинг“
Оглушителният трясък прогърмя в целия кораб. Кеслър рипна и удари челото си в тавана на спалното помещение. Моментално почувствува, че губи ориентация. Главата го болеше, а ушите му все още бучаха, но не от експлозията. В пилотската кабина виеха алармени звънци, а лампите примигваха.
Сега пък какво?
Кеслър се втурна към кабината и след кратък оглед разбра сериозността на положението. Алармените лампички на контролното табло сочеха, че са отказали две от батериите за електрозахранване. „Лайтнинг“ имаше общо три. При върхови и средни натоварвания се включваха и трите; при минимално потребление работеха само две. Кеслър почувствува силно премаляване. Батериите на „Лайтнинг“ произвеждаха електричество чрез електрохимическа реакция между течния водород и течния кислород. Всяка имаше собствени резервоари за тях и отделна горивна камера. Нагряването там се регулираше от охладителна течност, която минаваше през батерията, а компютрите на „Лайтнинг“ измерваха веднага след това температурата й. Алармената сигнализация не се включваше между 76 и 115 градуса по Целзий. Сега лампите показваха на Кеслър, че батериите някак си са прегрели. Последвалата експлозия не само ги бе разрушила, но бе причинила изтичането на кислорода от резервоарите, а в системата на „Лайтнинг“ той поддържаше жизнената среда.
Като се чудеше защо компютрите не са изключили автоматично двете прегрели батерии, за да не се стигне до експлозия, Кеслър бързо превключи на третата, която досега държаха в резерва. Осветлението в кораба се стабилизира. Той знаеше, че само една батерия не може да захранва системата за контрол и поддържане на жизнената среда.
— Хюстън, тук е „Лайтнинг“. Възникна нов проблем.
— „Лайтнинг“, повторете — обади се Хънтър.
— Ох, възникна нов проблем, Хюстън. Бих казал, критичен. Току-що се лишихме от две от батериите.
Мълчание. Кеслър въздъхна. Хюстън беше изключил, за да не чуе той реакцията им. Връзката се възобнови. Гласът на Хънтър беше спокоен.
— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Току-що получихме потвърждение от ЦРУ, че е извършен саботаж срещу космическия кораб.
— Много мило от тяхна страна да ни уведомят, след като сме вече тук горе.
— Те като че ли едва сега са дошли до този извод.
— Някаква представа какво още е повредено?
— О, не знаем, „Лайтнинг“. Знаем само, че някой се опитва да унищожи кораба.
Кеслър поклати глава.
— По дяволите, това е просто великолепно! А междувременно ние ще висим тук и ще чакаме да избухне още нещо?
— Разиграваме ситуацията на компютър, за да определим най-правилния начин за действие. Междувременно ЦРУ и ФБР работят с пълна пара по въпроса. Всичко, което можем да направим ние оттук, е да ви върнем здрави и читави, момчета. Състоянието на третата батерия?
— Сега я включих, но няма да е достатъчна да поддържа цялата система за осигуряване на жизнената среда. Батерията работи с пълен капацитет. Ще се наложи скоро да изключа нещо, за да намаля потреблението. Това е първостепенно изискване.
— Разбрано, „Лайтнинг“, записваме. Тук при нас са двама инженери от „Рокуел“. Предлагат да изключите подсистемите за храна, вода и отходна вода и да видите как ще се отрази на потреблението.
— Момент само. — Кеслър мина от автоматичен към ръчен контрол. Така можеше да избира коя от подсистемите да бъде включена. — Готово, Хюстън. Батерията работи с 98 на сто от капацитета си. Забелязах също, че намалява съдържанието на кислород в модула на екипажа. Страхувам се, че даже при изключени подсистеми за храна и вода електроенергията няма да е достатъчна, за да поддържа необходимия приток на кислород. А дори и да беше, не забравяйте, че току-що се лишихме от двата резервоара с кислород. Много скоро няма да има достатъчно, за да работи системата.
