Един етаж по-горе Джордж Пруит забеляза, че едно квадратче се оцвети в жълто. Квадратчето със списъка на личния състав. Той щракна с мишката и на екрана се появиха осем нови квадратчета, по едно за всеки отдел. Всичките бяха бели с изключение на това за отдел „Европа“. Щракна още веднъж и прочете за смъртта на оперативния началник Ричард Потър от бюрото в Париж. В съобщението се посочваше, че е умрял от огнестрелна рана в гърдите.

Париж? Същото място, където бяха убити учените от Атена. Той се облегна на стола, без да сваля очи от екрана. Какво става? Смята се, че Европа е спокойна тези дни. Поразмърда се неспокойно, не беше сигурен какво означава новото откритие. Има ли връзка?

Джордж превключи от своя алгоритъм към картотеките на ЦРУ и потърси допълнителни данни за смъртта на Потър. След няколко секунди компютърната система извести, че повече информация ще има до един час.

Джордж погледна часовника си и се върна към своя алгоритъм.

Париж, Франция

Кемрън отново изживяваше кошмара. Пак блясна светкавица, дъждът и вятърът неистово блъскаха изнуреното му тяло. Триетажната джунгла сипеше върху него водни потоци, насекомите смучеха кръв от незащитената кожа. Вече трети ден бягаха от Виетконг — само двамата, единствените оцелели след кървавата засада, която струваше живота на други двайсет души. Кемрън и Скергън бяха оцелели, като се криеха под труповете на своите другари, не помръдваха с часове, чакайки Виетконг да се изтегли. Бяха избягали през нощта под прикритието на мрака. Втори ден вече не бяха виждали врага; после, късно през третия ден, Скергън стъпи върху мина. Тя откъсна крака му до коляното. Кемрън го пристегна с турникет и успя да го превърже криво-ляво, после се затътриха на юг. Но експлозията издаде местонахождението им. Виетконгците се примъкваха все по-близо и по-близо. А те се придвижваха бавно поради откъснатия крак на Скергън. Въпреки турникета и импровизираната превръзка той продължаваше да губи твърде много кръв. Беше само въпрос на време. Двамата спряха и впериха очи един в друг.

Тръгвай, Кемрън… имаш шанс… самичък, каза му Скергън, но Кемрън не можеше да се насили да го остави на сигурна смърт. Войникът упорствуваше. Трябва… Кемрън. Ти имаш… шанс самичък. Аз… ще се крия и ще чакам. Това беше разумно. Ако го остави скрит и после изтича за помощ, може би и двамата ще успеят. Така и направи. Кемрън го остави, прикрит зад един голям дънер, и вървя на юг половин час, преди да го завладее чувството за вина. Беше изоставил другаря си по оръжие. Беше извършил непростимия за един воин грях.

Кемрън се обърна и тръгна назад… твърде късно. Докато се върне там, виетконгците вече бяха убили Скергън. Кемрън го завари да виси гол от едно дърво. Беше кастриран. По-късно същия ден Кемрън се натъкна на американски разузнавателен патрул и го прехвърлиха по въздуха на безопасно място. Същия ден. О, господи! Можех да го спася. Можехме да оцелеем заедно. Вината окончателно го съсипа, когато след войната посети семейството на приятеля си. Млада жена и две момчета. Спомените за смъртта на Лан Ан оживяха в паметта му, докато гледаше изписаната по липата им мъка. Тъгата в очите им беше непоносима за него. Кемрън напусна дома им минути след като беше отишъл там. Беше ги унищожил. Той носеше отговорността. Беше съгрешил, беше причинил болка. Щеше да носи вечно това бреме.

Със струйки пот, стичащи се по челото и по врата му, Кемрън се събуди с най-ужасното главоболие през живота си. Очите му огледаха стаята, в която се намираше. Беше скромна, но чиста. Една-единствена крушка осветяваше слабо дървените стени и тавана.

Извърна глава. Край малкото му легло имаше обикновена маса с голяма бяла купа върху нея. До купата имаше кана. Освен един стол до масата, в стаята нямаше нищо друго. Успя да седне и да погледне през прозорчето над леглото. Водите на Сена се носеха тихо под чистото ясно небе.

Откога ли съм тук? Часове? А може би дни?

Неумолимо мислите му се върнаха назад и той преживя отново схватката в Ботаническата градина. Стрелците бяха несъмнено изпратени от Атена да му попречат да разкрие плана за унищожаването на новия космически кораб на НАСА. Но откъде са знаели?

Оперативният му началник беше мъртъв, а той беше изолиран. Ако началникът му беше спазил обичайната практика в ЦРУ, тогава шефът на отдел „Европа“ трябва да е забъркан, тъй като никой друг освен него не знаеше за срещата… освен ако разговорът не е бил подслушан. Кемрън знаеше, че не може да си позволи да рискува. Шефът на отдел „Европа“ не беше от възможните. Кой тогава? Към кого би се обърнал той с неговата информация? Към някого в парижкото бюро? Как? Той едва ли познаваше някого. Кому би се доверил? А Мари, къде е тя? Тя трябваше да го чака край Сена. Дали са я заловили?

Вратата се отвори със скърцане.

— Кемрън! Слава богу, събуди се!

Мари изтича до него и го прегърна. Той не знаеше как да реагира. Поколеба се. От една страна, искаше да върне прегръдката, но професионалистът в него го спря. Колкото и да се засилваха чувствата му към Мари, той трябва да остане емоционално дистанциран. Нуждаеше се от дисциплинирания си логичен ум, който да му помогне да оцелее. Чувствата и емоциите само ще помрачат разума му. Трябва да остане съсредоточен.

— Да, да. Добре съм. — Той леко я отблъсна и видя сълзи в очите й.

— О, боже, о, боже. За известно време си мислех, че ти…

— Малко оставаше. Много малко. Как съм се добрал дотук? Помня вълните. Водата беше студена… после всичко изчезна.

Тя приседна до него.

— Мисля, че чух някакви изстрели, но не бях сигурна дали това не е просто бурята. После те видях да тичаш надолу по стъпалата. Преследваха те двама души. Видях как скочи в реката. Водата те понесе към мен. Изчаках да наближиш и скочих след теб. Издърпах те до брега, помогна ми капитанът на едно туристическо корабче. С негова помощ те докарах тук.

— Къде сме?

— В един малък хотел на няколко пресечки от Ботаническата градина.

Кемрън огледа очуканото си тяло, после отново се обърна към Мари.

Тя се усмихна.

— Не се тревожи. Тук дават стаи на ден или на час. Никой не се интересува какво правиш в стаята си или как изглеждаш. Тук сме в безопасност засега.

— Ти си спасила живота ми — каза Кемрън, без да откъсва очи от нея. — Благодаря ти.

— Така се радвам, че си добре. — Тя го прегърна отново.

Този път Кемрън върна прегръдката.

— И аз.

— Какво… какво се случи? Мислех, че става дума за обикновена среща.

— Заварих Потър мъртъв. Някой ни е натопил.

Лицето на Мари стана сериозно.

— Мъртъв? Какво ще правим сега?

— Къде е сакото ми?

Мари го изгледа озадачено, стана и отиде в другия край на стаята.

— Ето го. За малко да го изхвърля. То е почти съдрано.

Кемрън го грабна и го опипа отстрани с дясната си ръка. Водонепроницаемата кесия беше на мястото си. Той я погледна в очите и се усмихна.

Ленгли, Вирджиния

Хигинс прочете изпратеното по факса съобщение от своя човек във френската полиция и се усмихна. В него подробно и недвусмислено се излагаше становището на френското правителство, че Стоун е дирижирал убийствата на Потър и тримата френски полицаи. Стоун ще бъде набелязан „за ликвидиране“. Ако все още е жив, все едно, че вече е мъртъв. Никой няма да посмее да го докосне, преди първо да го е убил. Никой няма да слуша брътвежа на един обречен, който най-вероятно ще каже какво ли не, за да отърве кожата си.

Той стана и тръгна към канцеларията на Пруит. Беше премахнал последната бариера пред началника на секретната служба. Със или без подбуда, неговият шеф ще трябва да даде нареждането. А Хигинс ще получи полагащото му се съвсем заслужено.