Кеслър форсира оставащите два двигателя. Обърна се към Джоунс.

— Включи двигателите СМО, Текс.

— Готово. — Джоунс подготви двата двигателя от системата за маневри в орбита, които трябваше да бъдат използвани едва след отделянето на външния резервоар, малко преди да влязат в орбита. Сега „Лайтнинг“ щеше да изразходва голяма част от горивото им, за да се получи необходимата енергия за влизане в орбита.

— Включи ги, щом ти дам знак. Така… давай!

Кеслър почувства лекия откат и бързо погледна налягането в резервоарите с хелий и на двата двигателя. Кимна със задоволство.

— Хюстън, тук е „Лайтнинг“ — каза той. — Двигателите СМО включени за две минути. Височина 60 мили над морското равнище, петстотин мили от стартовата площадка, скорост 6000 м/сек. Какво, по дяволите, е станало?

— Още не мога да ви кажа, „Лайтнинг“. Компютрите диагностицират главен двигател номер едно.

— Вероятно някакъв теч — рече Кеслър.

— Откъде знаете, „Лайтнинг“?

— Просто догадка, Хюстън. Какво друго би могло да предизвика такава експлозия?

— Диагностиката ще продължи, „Лайтнинг“.

— Разбрано, Хюстън. Минаваме към ИЗГД след минута и трийсет и пет секунди. Всички системи нормални.

— Разбрано, приемаме ви добре, „Лайтнинг“.

Всичко изглеждаше отново нормално, но Кеслър знаеше, че това може да е измамно. Експлозията може да е разхлабила някои от термоустойчивите плочки, които предпазваха кораба от високите температури при повторното навлизане в земната атмосфера. Не се тревожеше от загубата на плочки над фюзелажа, но положението щеше да стане критично, ако липсват под него — там температурата може да надхвърли 2000 градуса, когато навлязат отново в земната атмосфера.

— Хюстън, ИЗГД след петнайсет секунди.

— Прието, „Лайтнинг“.

— ИЗГД след пет… четири… три… две… една… Главните двигатели изключени! Височина седемдесет мили и скорост 8100 м/сек — извика Кеслър при изключването на двигателите. Кеслър изключи и маневрените двигатели, които вече изразходваха голяма част от горивото си. Налягането и в двата им резервоара падна. След това той продължи да подготвя „Лайтнинг“ за отделяне на външния резервоар.

— Пет секунди до отделянето на външния. Четири… три… две… една… външният отделен. — Кеслър извърши обходна маневра и отклони кораба от резервоара. Видя през страничното стъкло как той се отдалечава. Успокои се. Ще стигнат в орбита. Ниска, но все пак орбита. Той пресметна, че при сегашната скорост „Лайтнинг“ ще влезе в яйцевидна орбита с апогей 224 километра и перигей 176 километра.

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Току-що проверихме всички компютърни команди преди старта. Всички системи показаха нормално.

— Какво ще правим сега?

— Намирате се в ниска земна орбита. Включете отново СМО след петдесет и три минути и десет секунди.

— Разбрано, Хюстън.

Кеслър се отвърза от седалката и свали шлема си, но го държеше в ръка. Бяха в безтегловност. Джоунс стори същото. И двамата се наканиха да тръгнат към задната част на кораба.

— Карай пръв, Майк.

Само с едно движение на ръката Кеслър вдигна тялото си от седалката и леко се отблъсна към задната част на кораба. Той включи превключвателя за отваряне на товарния отсек и компютрите изпълниха командата. Първа се отвори бавно дясната врата и постепенно даде възможност на Кеслър да види част от вертикалния стабилизатор на кораба. След шейсет секунди се отвори и лявата и той видя, че над маневрените двигатели липсват няколко бели плочки.

— По дяволите — обади се Джоунс. — Надявам се, че плочките отдолу са на място.

— Ама че работа — Кеслър кимна, докато зърна за малко великолепната гледка на Северна Африка над главата си, преди да включи системата за температурен контрол в кораба.

— Да идем долу и да свалим тези костюми.

— След минутка. Искам да видя нещо. — Кеслър включи осветлението в товарния отсек и огледа дългото два метра помещение.

— Май е в доста добро състояние — отбеляза Джоунс.

— Да. Като че ли е така. Предполагам, че няма да сме сигурни, докато не получим възможност да излезем и да го огледаме отблизо.

— Да не бързаме. Първо да се облечем в по-удобни дрехи. Тези космически одежди са много обемисти. Чакам те долу — каза Джоунс, промъквайки се през един от двата люка на пода. Под средната палуба беше помещението за екипажа, където се хранеха и спяха. — Хей! Тази безтегловност тук е страшна в сравнение с имитацията при параболичните полети със самолета „КС-135“.

Кеслър поклати глава. Капитанът от ВВС беше в космоса за първи път в живота си и изглеждаше твърдо решен да се наслади на преживяването, дори ако полетът не протича нормално.

Кеслър видя как Джоунс изчезна през люка. Сви рамене и се пъхна след него.

8.

Ленгли, Вирджиния

Том Пруит стисна носа си и затвори за малко очи, докато отиде до прозорците зад бюрото си. Погледна към облачното небе. Необичайно ниските за сезона температури бяха предизвикали ранно заскрежаване във Вирджиния. Зимата настъпваше преди края на лятото и дори преди есента да успее да започне. Така беше и в целия свят. Предстоеше много студена, тежка зима. Но унинието на Пруит не се дължеше на това. Той току-що беше чул най-удивителната история за един таен агент в парижкото бюро. Пруит го познаваше още от времето, когато самият той беше оперативен началник. Обърна се и се взря в будните, но студени очи на Хигинс, недоумявайки как неговият подчинен бе съумял да се дистанцира емоционално от всичко.

— Абсолютно уверен ли си в това, Роланд?

— Напълно. Стоун е убил оперативния си началник Ричард Потър по време на среща, поискана от самия него. Твърдял, че разполага с важна информация за нещо от национално значение, което не може да бъде разисквано по телефона, и че не можел да отиде в станцията, защото била под наблюдение. — Интонацията на Хигинс издаваше недоумение. — Потър дал съгласие за срещата и според възприетата практика ме уведоми за това, преди да отиде — продължи Роланд. — Установено е, че намереният в гърдите му куршум е изстрелян от пушка, по която има отпечатъците на Стоун. Разполагаме също с показанията на двама полицаи, които са били дежурни в парка по време на инцидента. Те и двамата са разпознали фотографията на Стоун сред близо сто моментални снимки. Всичко съвпада.

— Да, виждам. Всичко съвпада прекалено много. — Той отиде до барчето, отвори хладилника и взе кутия с мляко. — Кажи ми, каква е подбудата му според теб?

— Действуваме по въпроса. Може би пари? Не сме сигурни.

— Не е зле да разберете, и то бързо. Познавам Стоун. Съмнявам се, че подбудата е пари. — Пруит забеляза, че думите му повлияха силно на неговия подчинен. Хигинс примига два пъти, въздъхна дълбоко и отмести погледа си.

— Мога да разбера съображенията ти — каза Хигинс. — Но доказателствата! Всичко е налице. И инцидентът преди това същия ден. Имаме основания да смятаме, че той е замесен в убийството на трима френски полицаи по време на престрелка в един парижки склад. Куршумите, извадени от труповете, са от беретата на Стоун, намерена в парка. Стоун е опасен човек. Трябва да бъде спрян.

— Кога ще получим официален доклад от френската полиция с всички веществени доказателства?

— Най-много до два часа. Ще ни отиде още час да преведем интересуващите ни данни.

— Много добре, донеси ми ги. Ще ги проучим заедно, след това ще се обадя по телефона.

— Дадено, Том. — Хигинс се обърна и излезе.

Пруит се тревожеше. През всичките тези години като началник на секретните служби никога не беше набелязвал агент за ликвидиране. Не искаше и сега, особено човек, когото познаваше лично, но ако доказателствата действително са неопровержими, както намекна Роланд, Пруит знаеше, че няма друг избор, освен да обяви оперативна тревога. Все още нещо го смущаваше, дори след убедителните думи на Хигинс. Какво целиш, Кемрън? Убиваш група фантета, после и собствения си оперативен началник? Защо? От какво се ръководиш? За кого работиш?