— Зная кой сте. Как стана това? Смятах, че контролирате положението.

— Задачите невинаги са успешни, мистър Хигинс. Човек на вашето място трябва да знае това.

— Да не сте мръднал, Вандерхоф? Схващате ли какви са последствията? Сега Стоун вероятно мисли, че в ЦРУ е изтекла информация, и ако помни нещо от обичайната процедура, вече е осъзнал, че Потър би могъл да се свърже единствено с мен, шефа на отдел „Европа“ — освен ако не смята също, че някой е следял Потър. Трябва да го открием.

— Шардон смята, че той се е удавил.

— Намерихте ли тялото?

— Не, но…

— Тогава трябва да допуснем, че все още е жив. — Хигинс затвори очи и затърка с пръст лявото си слепоочие.

— Зная.

— Нямам друг избор, освен да му припиша вината за смъртта на Потър, да го набележа за ликвидиране. Ще ми трябва помощта на Шардон за събиране на необходимите доказателства, с които да убедя моя шеф.

— Добре. Ще се погрижа французите да си свършат работата преди полунощ тази вечер.

— Добре. Играта се промени и трябва да се приспособим. Търсете ме пак, ако възникнат проблеми. В противен случай приемам, че Шардон е поел грижата за нещата там. Още нещо, знаете ли къде е жената?

— Не, но имаме хора, които я търсят.

— Добре. Дочуване. — Хигинс сложи слушалката и разтърка брадичката си с пръст. После стисна юмрук и натисна леко устни с кокалчетата на пръстите си. Ситуацията ставаше неконтролируема. Трябваше да действува решително. Ако Стоун е още жив, може да ги разобличи.

Ръката на Хигинс посегна към следващата бележка от купчината документи в кутията „входящи“. Бе си поставил за цел да преглежда всеки ден тази кутия и никога да не я оставя да се пълни. В своята професия не можеше да си позволи да изостава.

Хигинс прочете кратката придружителна бележка. Тя беше от Джордж Пруит, племенника на шефа му, който работеше в компютърната служба, и му беше препратена от отдел „Европа“. Хигинс изпъшка. Трябваше ли той лично да преглежда всяко листче хартия, на което специалистите не можеха да намерят място в кабинките си?

Бележката уведомяваше Хигинс, че Джордж е съставил алгоритъм, който търси изолирани инциденти и се опитва да открие сходство между тях. Той прелисти на втората страница и се вцепени. Какво? Как, по дяволите, е успял да свърже тези събития толкова бързо? Прочете още веднъж списъка с недоверие.

Чудесно! Просто дяволски чудесно! От една страна, Вандерхоф, ученият, станал инвеститор, който си играе на разузнаване. А от друга — един малък гений, който съставя компютърни програми да подбират от стотиците убийства всеки ден по света онези, които ни интересуват.

Хигинс блъсна юмрук в дланта си, сетне стана и закрачи насам-натам. Трябва да се успокои и да бъде обективен. Да решава проблемите по ред. Първият проблем е Стоун. Смяташе, че има отговор на него. Прост и недвусмислен отговор. Трябва само да убеди шефа си да даде нареждане за ликвидиране. Само Пруит можеше да обяви даден агент за „неспасяем“.

Дотук всичко трябва да мине сравнително лесно, реши той. Веднъж набелязан, със Стоун беше свършено. Към него щеше да се пристъпва с крайна предубеденост. Да бъде убит на място. Точка.

Онова, което тревожеше Хигинс, беше вторият проблем. Племенникът на неговия шеф. Как би могъл да попречи на алгоритъма на Джордж Пруит да не размъти отново водата? Да не добавя нови парчета към мозайката?

Изведнъж му хрумна идея. Хигинс посегна към телефона и избра един местен номер, който не фигурираше в указателя.

7.

Ракетен комплекс 39, Площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

— До старта четири минути, броенето продължава. Подготовка за пуска на главния двигател. Включени са нагревателите на главния резервоар с гориво. До старта три минути и петдесет и седем секунди; започна последното прочистване на горивото в главните двигатели на „Лайтнинг“. Коментаторът на НАСА предаваше по многобройни високоговорители и по комуникационната система на космическия кораб.

Кеслър затвори очи и поведе отчаяна борба с възбудата, която бавно го поглъщаше.

— Сърдечният пулс ускорен до сто и двайсет удара в минута. Отпусни се, Майкъл. Кеслър чу успокоителните думи на Нийл Хънтър в шлемофона си. Хънтър осъществяваше връзката между контролната кула и пилотската кабина на СТС-72, номера на техния полет.

— Опитвам… Опитвам се. — Кеслър пое дълбоко дъх и погледна вдясно. Джоунс седеше вцепенен, очевидно уплашен. Това помогна на Кеслър да се отпусне. Никога не беше виждал Джоунс уплашен.

— Слушай, Текс — отбеляза Кеслър. — Мислех, че вас, момчетата от Тексас, не ви е страх от нищо.

Джоунс извърна глава и погледна Кеслър.

— Слушайте, момчета, я кажете моя пулс?

— Деветдесет и два удара в минута, Джоунс. Екстра си.

Кеслър се намръщи. Джоунс наистина беше хладнокръвен.

— Просто си мислѝ за нещо приятно — рече Джоунс на Кеслър.

— До старта три минути и трийсет и пет секунди.

Кеслър гледаше как компютрите с общо предназначение на „Лайтнинг“ откликваха на командите от системата за стартова подготовка — наземната компютърна мрежа на стартовата площадка в космическия център „Кенеди“, — раздвижвайки стабилизатори и елерони, спирачки и кормило, за да гарантират надеждността им при полета. Контролният лост едва се придвижваше във всички посоки. Системата беше поела контрола върху всички операции двайсет минути преди старта и щеше да следи пряко компютрите на совалката до трийсет и първата секунда преди старта.

— Три минути и двайсет секунди до старта. „Лайтнинг“ сега е на вътрешно захранване, но резервоарите ще продължат да получават гориво от земята още една минута.

Той погледна през топлоустойчивите стъкла. Нищо друго освен сини небеса; още един хубав ден във Флорида.

Кеслър реши, че очакването преди старта сигурно е най-неприятната част от полета.

— Две минути до старта. Всичко ще мине като по вода, бебчо.

Лесно ти е да приказваш, помисли си Кеслър. Коментаторът на НАСА не седеше върху милиони литри летливи химикали. Кеслър реши да послуша съвета на Джоунс, затвори очи и се замисли за морето, за клиперите, за храбрия капитан Форбс и за „Лайтнинг“. За момент почувства срам. Срам от уплахата. Трябва да си наложи да не се страхува от нещо, за което знаеше, че е подготвен повече от достатъчно. Беше готов, беше подготвен. Ами ако нещо се оплеска и… по дяволите, Майкъл! Престани! Ако нещо се оплеска, ще трябва да се справиш. Ти командваш тук. Ти даваш нареждания. Точно както Колумб на „Санта Мария“ или Хенри Хъдзън на „Дискъвъри“. Ти си капитанът на кораба. Почвай да действаш като такъв!

Пое си дъх и отвори очи. Небето беше толкова синьо. Толкова спокойно. Той му се любуваше през дебелото три сантиметра предно стъкло. Макар че слънцето беше пред него, то не го дразнеше. Външната повърхност на стъклото имаше инфрачервен слой, който пропускаше само видимия спектър. Кеслър затвори пак очи и се отпусна.

— Пулсът падна на сто и три, Майкъл.

Устните на Кеслър се извиха нагоре. Беше поел контрола. Той беше командирът на полета.

— Минута до старта, броенето продължава. Включва се водната шумозаглушителна система… включена. Четирийсет и пет секунди до старта, броенето продължава.

Кеслър не можа да си наложи. Почувствува как сърцебиенето му пак се засили. Но този път не беше уплашен — все още контролираше собствените си мисли и движения. Сетивата му се изостриха както никога досега.

— Трийсет и пет секунди до старта.

Системата за стартова подготовка изключи. Последната команда включи автоматичните програми за последователност на пусковите операции в петте компютъра с общо предназначение на „Лайтнинг“.

— Двайсет секунди до старта. Десет… девет… осем… седем… шест… готови за старт на главния двигател… главният двигател стартира!