Кемрън вдигна яката на тренчкота, облегна се на един дъб и гледаше как самотен елен кротко потърси убежище от бурята в една от няколкото изкуствени пещери, построени като част от оградената естествена среда на животните. Кемрън се усмихна. Отдавна не беше ходил в зоологическа градина. Той всъщност не очакваше да види животни тук. Според окачената отвън табела „JARDIN DES PLANTES“, той се намираше в Ботаническата градина, но през краткото време, докато обикаляше, чакайки Потър, Кемрън видя достатъчно диви животни в клетки и оградени места, за да напълнят един малък зоопарк.

Погледна още веднъж часовника си. Минаваше пет часът, а все още никаква следа от…

Кемрън бързо се обърна. Ушите му доловиха нов звук, почти неразличим сред бурята. Изстрел.

Той посегна към беретата, дръпна я силно, за да я извади от ремъка, и стисна с пръсти черната ръкохватка. Обърна се и тръгна към група дървета. Кой беше стрелецът? Дали е Потър? Дали началникът му не е продажник? Всичко изглеждаше възможно в момента.

Мислите му бързо изчезнаха, когато от дърветата се разхвърча кора от попадението на куршум. Присви очи, но не виждаше нищо през силния дъжд. Изстрелът проехтя секунда по-късно, докато той се изтърколи в калта зад дърветата.

Студеният дъжд бързо проникна под палтото и памучната му риза подгизна. Мократа тъкан лепнеше по гърдите му. Удари силно гърба си в дънера на едно кедрово дърво. Зарови се в листака, бързо направи покритие около себе си, почувствува се временно в безопасност. Лицето му беше в кал. Косата му натежа от нея. Кемрън вдигна очи към небето и остави дъжда да я измие. Приклекнал, застинал в неудобна поза, той бързо прехвърляше в ума си възможностите. Една секунда, мислеше той. Една секунда, докато звукът от изстрела долетя до него. Стрелецът трябва да беше на около триста метра, пресметна Кемрън, като оглеждаше района безуспешно. Мракът и дъждът правеха невъзможно да се види нещо на повече от метър, освен при блясъка на светкавиците. Но знаеше също, че стрелецът много вероятно също ще го забележи тогава. Една светкавица го заслепи и Кемрън почака за миг да си върне зрението. Той хукна иззад дърветата през сечището към колибката на маймуната.

Един, два, три куршума рикошираха със силно свистене от мократа бетонна пътека само на някакви шейсет сантиметра от него. Близо, много близо, реши той и внезапно разбра грешката си. Стрелецът нямаше защо да чака редките светкавици да осветят целта, той имаше уред за нощно виждане. Кемрън беше в безопасност по време на светкавицата, когато ярката светлина буквално ще заслепи всеки, който използва такъв уред.

Отново мрак. Още два изстрела. Още две изплющявания. Охо-о! Кемрън видя през дъжда ярките проблясъци от дулото, идващи от купчината пръст редом с отдалечения кът за водни животни.

Стигна ротондата в центъра на парка и се укри зад някаква еднометрова бетонна стена. Зачака в мрака. Проблясна светкавица и той прескочи ниската стена, спъна се в нещо и се пльосна с главата надолу в локва вода. Инстинктивно си пое дъх и се задави с калната вода. Изсумтя и се прокашля, за да изчисти гърлото си, и задиша дълбоко, докато си поеме дъх.

Отново мрак. Още два изстрела. Нова светкавица. Двете секунди светлина му показаха в какво се бе препънал. Не Потър стреляше по него. Но кой?

Мракът падна така внезапно, както бе изчезнал. Кемрън се облегна на бетонната стена, докато водата се стичаше по челото му. Мъчеше се да се примири със смъртта на Потър, с прекъсването на връзката му с ЦРУ. Само Потър можеше да го прибере официално, но при следващата светкавица видя в гърдите му дупка колкото юмрука си. Бронебоен куршум, определи той. Един точен изстрел и играта беше завършила.

Кемрън избърса с треперещи ръце водата от лицето си. Вир-вода, той започна да зъзне. Но знаеше, че не бива да остави това да го забави. Напрегна се, готов за действие, когато куршум улучи беретата на милиметри от показалеца му. Ръката му изтръпна от удара, той инстинктивно пусна оръжието и видя как то се плъзна по мокрия бетон. Изстрелът дойде вдясно от него.

Втори стрелец!

Кемрън се втурна с все сила. Шмугна се в горичката и спря, когато прецени, че е най-малко на трийсет метра от сечището. Свърна вляво и тръгна към дъното на парка, минута по-късно стигна края на гората. Видя, че задната врата е заключена и пазачът си е тръгнал. Кемрън не очакваше, че ще бъде тук толкова късно. Улицата и Сена бяха зад двуметровата ограда от ковано желязо с орнаменти.

Кемрън пое дълбоко дъх и се втурна за последен път. Зави му се свят, но упорито се стремеше към целта си. Нищо друго нямаше значение. Черната ограда. Вятърът и дъждът се засилиха, поваляха го встрани. Накара изтръпналите си крака да продължат тичането, извъртя тяло срещу падащия под близо 45 градуса дъжд, напрягаше всички сили в борбата с беснеещата буря, докато накрая стисна с пръсти дебелите железни пръчки на оградата.

Хвърли поглед назад. През водата и калта видя, че от гората излизат две фигури. Кемрън подскочи, вдигна се и се прехвърли през оградата. Падна на крака и се търкулна на тротоара.

Стана и се понесе през улицата, пресече я за секунди. Обърна се и видя, че фигурите се катерят по оградата. Кемрън се втурна надолу по бетонните стъпала, които водеха към брега на Сена, огледа се за скривалище.

Като слезе по стълбите, Кемрън хукна срещу течението — тичаше на няколко стъпки от ръба на подпорната стена. Свирепите вълни продължаваха да се блъскат под него.

Проблясна светкавица. Още веднъж чу изстрели, приглушени от гръмотевицата, но отчетливи. Гърмът й ехтеше в ушите му дълго след като земята експлодира вдясно от него. Кемрън не можеше да ги надбяга. Беше само въпрос на време да го настигнат и да го очистят. Почувства изтощението. Забави бяг. Трябваше да рискува, изборът не беше от приятните, но алтернативата още по-малко. Скачай и може би ще умреш, недей — и смъртта ти е сигурна.

Кемрън сви вдясно и с всички сили се отблъсна с крака от проядения с годините ръб на подпорната стена, гмуркайки се точно под една еднометрова вълна. Още във въздуха чу изстрел, но не почувствува нищо.

Внезапният допир със студената вода му подействува някак си успокояващо. Гмурна се под кипящата, блъскана от вятъра повърхност. Болката в крайниците му започна да стихва, притъпена от студената вода или може би защото губеше съзнание. Въздух.

Вълните и течението го повлякоха бързо надолу по реката. Той изплува и видя на трийсетина метра от себе си стрелците, които все още оглеждаха мястото, където беше скочил. Кемрън продължи да се носи все по-далеч. Отново му се зави свят. Опита се да го преодолее. Трябваше някак си да съобщи за плановете на Атена да унищожи „Лайтнинг“, но беше адски изтощен физически. Тялото му искаше покой. Помъчи се да стигне една от лодките, но тръпнещите му крака отказваха да се подчинят. Още няколко минути се бори с вълните, докато се почувствува изцеден, напълно изцеден, преминал всякакви граници на изтощение. Мъчеше се да рита, за да се задържи над водата, но не успя. Кемрън бавно потъна. Полусъзнателно почувствува, че някой го дърпа за ръката. Беше намерил тишина. Беше намерил покой.

Ленгли, Вирджиния

Хигинс остави телефона да звънне три пъти, преди да го вдигне. Знаеше кой звъни, знаеше и защо. Шифрованото съобщение от парижкия клон на ЦРУ, предадено му по факса само преди минути, казваше, че само един човек е загинал в Ботаническата градина. Трябваше да бъдат намерени двама мъртви — шефът на клона Потър и агентът Стоун. Но все пак краткият текст гласеше, че е бил убит само Потър, с пряко попадение в сърцето. За Стоун не се споменаваше нищо.

Той тупна с юмруци по гладката повърхност на голямото си бюро. Стоун не трябваше да излиза жив от парка. Сега той беше неуправляем. Гневен и вероятно объркан, без да знае кому да се довери.

— Да?

— Здравейте. — Хигинс чу хладния глас на Вандерхоф от другия край. — Обажда се…