— Аз ще съм тук. Позвъни ми, когато свърши това, и помни: нито дума по въпроса на никой друг.

— Зная, сър. Довиждане.

— Довиждане и на добър час. — Той сложи слушалката и подпря челюстта си с юмрук. По дяволите! Как е възможно? Как Стоун е получил тази информация?

Хигинс грабна телефона и набра един номер в чужбина, който помнеше наизуст.

Париж, Франция

Кемрън стоеше до прозореца и гледаше навън. Небето тъмнееше и се заоблачаваше, задаваше се буря. Огледа улицата долу. Всичко изглеждаше нормално. Погледна часовника си. Един час до срещата.

— Е, Кемрън, ти май знаеш доста за мен. Ще ми кажеш ли нещо за себе си?

Кемрън погледна към Мари, която още лежеше на леглото.

— Не съм уверен, че ще ти е интересно. Доста отегчително е.

— Няма значение. Давай.

Кемрън се усмихна.

— Всичко започна, когато завърших гимназия и отидох да воювам.

— Виетнам?

— Да. Изкарах четири години там.

— Защо четири? Мислех, че си длъжен да изкараш само една?

— Така е, но когато след първата година се върнах у дома, разбрах, че няма никаква работа. Американският народ не беше толкова отзивчив към войниците тогава. Така че се върнах, а след войната останах с военните. Служих няколко години в специалните части, преди да ме грабне ЦРУ, и ето ме тук днес.

Мари седна и обгърна коленете си като дете.

— Предполагам, че при това непрекъснато напрежение не може и дума да става за личен живот.

Кемрън не отговори. Сведе очи, докато мислено видя отново овъгленото тяло на Лан Ан.

— Имах някого веднъж. Беше много отдавна. Бях още хлапак. Едва навършил двайсет години. Казваше се Лан Ан. Убиха я в Сайгон.

Мари стана от леглото и отиде до него. Докосвайки леко ръката му, тя каза:

— Съжалявам.

— Не е необходимо. Както казах, беше много отдавна.

— Кемрън…

Той вдигна глава и срещна погледа й.

— Как беше там? — попита тя.

Той отвърна поглед.

— По-добре да не знаеш.

— Загубих брат си там, Кемрън. Да, искам да зная.

Кемрън седна на прага на прозореца и загледа Мари. Коя си ти, Мари Гийю? Какво става с нас? Кемрън се опита да потисне чувства, които не бе изпитвал от години. Тя го привличаше физически от деня, в който я видя. Но нещата се задълбочиха. Чувствуваше се спокоен с нея. Доверяваше й се. Тя не беше просто още една кукличка, а истинска жена.

Много добре, Мари. Ти си го търсеше. Кемрън заговори. Гласът му беше леденостуден, думите завладяващи. Разказваше й за болките, за объркването, за скръбта. Обясняваше й как младите войници са загивали безсмислено, главно поради недостатъчна подготовка. Започне стрелба, а те просто замръзват и след секунди се просват на земята, пълни с олово. Каква лудост. После гласът му се промени. Заговори по-ниско, дишаше тежко. Стискаше юмруци. Тялото му се напрегна. Върна се отново там. Джунглата го обкръжаваше. Тръгвай, Кемрън. Бягай… спасявай се. Имаш шанс… самичък. Потърси помощ… и се върни… Господи, защо го зарязах? Но аз се върнах. Върнах се! Но твърде късно. Виетконгците бяха изкормили Скергън като животно и го бяха оставили да виси от едно дърво.

Мислите му станаха твърде неясни, думите несвързани. Кемрън се обърна и се загледа през прозореца, притеснен, виновен, безсилен да я погледне. Мари беше първият човек, на когото той разказа тази история.

Почувствува ръцете й върху раменете си, пръстите й нежно го притискаха. Те стигнаха до врата му и го разтриха. Кемрън затвори очи за малко, усещаше как тялото му се отпуска.

— Всичко е наред, Кемрън. Всичко е наред.

Кемрън се обърна и я погледна в очите. Видя сълзи, чувствуваше се като хипнотизиран. Тя усети състоянието му. Разбра болката му.

— Благодаря ти — каза той.

— Не. Аз трябва да ти благодаря.

Централата на „Атена Аероспейс“, Мюнхен, Германия

Всички прозорци на дългата и тясна заседателна зала с огромната маса, заемаща по-голяма част от мраморния под, гледаха към града на фона на небето. Така трябва да изглежда правителственият център на един световен лидер, отбеляза си Фридрих Вандерхоф, докато оглеждаше хората, насядали в петнайсет от четирийсетте черни кожени стола около овалната махагонова маса. Присъствуващите тук този следобед бяха неговите приближени, шепа проницателни мъже, които като Вандерхоф бяха сред най-влиятелните финансови лидери на Европейската икономическа общност. Той ги смяташе за гръбнака на Атена, космическата агенция на общността, и за единствените, склонни да рискуват каквото трябва, за да направят към края на столетието от Европа лидер в космоса.

Но Вандерхоф не беше само инвеститор. Беше започнал като учен с усет към добрите търговски рискове през 70-те и 80-те години. Тогава натрупа състояние, използвайки таланта си на инженер в разработката на оръжия — портативната противотанкова граната „Армбруст“, както и редица леки оръжия „Хеклър & Кох“. После той употреби умението си да води преговори и връзките си с фабриките при уреждане на продажби на оръжие за много страни в Близкия изток, Южна Америка и Африка.

Вандерхоф хвърли поглед към празния стол вляво от себе си, стола, на който преди седеше ракетният специалист Клод Гийю. Макар и много надарен в техническо отношение, Гийю беше показал, че не притежава необходимата всеотдайност и решителност, за да се сбъдне видението на Вандерхоф за Европейската космическа общност.

След катастрофата с „Чалънджър“ ЕИО беше инвестирала стотици милиони долари, за да модернизира ракетния полигон на Атена в Куру, Френска Гвиана, и да подобри качеството на ракетите. Големият наличен капитал позволи на Вандерхоф да наеме най-добрите учени в Европа, за да проектират усъвършенствувана ракета-носител със съвременни системи за насочване, която да може да извежда в орбита много спътници наведнъж. Крайният резултат беше „Атена V“, 40-метровата тристепенна ракета, която можеше да извежда един спътник в геостационарна или повече — в ниска земна орбита. Седем години след дебюта бяха изстреляни петдесет ракети „Атена V“ без нито един отказ, което гарантира надеждността на Европейската космическа агенция. При тарифа 60 милиона долара за извеждане на спътник в ниска и 100 милиона — за геостационарна, Вандерхоф и неговият инвеститорски картел увеличиха сто пъти първоначалния си капитал. При това предизвикаха изведнъж небивал разцвет в европейската икономика, която започна да произвежда с най-модерна технология всичко — от спътници до отделни части за ракетите на Атена.

Но над доходния бизнес на Атена надвисна тъмен облак, който заплашваше не само да отнеме печалбите, на които се радваше тя, но, което беше по-важно, да погребе плановете на Вандерхоф за една доминираща в космоса Европа. Новата НАСА. Една подобрена НАСА. Една възродена космическа агенция с реална цел: да си възвърне водещата позиция от края на 60-те и началото на 70-те години, да се наложи още веднъж като лидер в космоса. Неуспехът с „Чалънджър“ доведе НАСА само до едно ново, енергично усилие да осъществи мечтата на президентите Айзенхауер и Кенеди: пътуването в космоса да стане обичайно всекидневие. Вандерхоф знаеше, че това беше крайната цел на американската програма за космическата совалка. Това беше причината НАСА да се откаже да щурмува космоса с груба сила и да заложи на фини методи, на космически кораб за многократно използване, който да излита като ракета и да се приземява като самолет. Да превозва редовно пътници и товари до орбиталните станции, изградени от материали, доставени в космоса пак от този усъвършенствуван космически кораб. Това беше задачата на совалката и, както смяташе Вандерхоф, това беше бъдещето.

Но Вандерхоф вярваше, че бъдещето в космоса принадлежи на Европа, не на Съединените щати, дори не на независимите републики от бившия Съветски съюз, които останаха обединени под ръководството на Русия, когато става дума за изследване на Космоса. Атена вече имаше планове за собствена совалка и космическа станция, но й трябваше време да разработи проектите. Време, което Вандерхоф знаеше, че няма да получи, ако НАСА продължи успешно новата си енергична програма за изстрелване на совалки, много от които ще бъдат използвани, за да извеждат в орбита модули за космическата станция „Фрийдъм“.