— Oui.

— Кога Атена ще изстреля този спътник?

— След три дни.

— Колко преди изстрелването на „Лайтнинг“?

— Утре…

Взрив. Оглушителен взрив, последван незабавно от мощна ударна вълна, запрати Кемрън през помещението. От счупените лампи се посипа дъжд от стъкла. Кемрън се стегна при силния удар в отсрещната лява стена. Той отскочи и щом падна по гръб на мокрия бетонен под, се претърколи — изявиха се заучените рефлекси.

Видя как няколко тъмни фигури влизат в помещението през голямата дупка, пробита в стената отсреща. Силуетите им се очертаваха рязко на фона на ярката слънчева светлина, проблясваща през отвора. Кемрън отначало не виждаше много добре. Загуби ценни секунди, мъчейки се да разпознае тънките удължени предмети в ръцете на фигурите.

Автоматични оръжия!

Посегна за беретата, докато очите му шареха из помещението. Мари трябваше да е някъде тук. Но къде? Къде стоеше преди взрива? Стоеше вдясно от мен. Вдясно от мен. Вдясно от мен. Това значи, че сигурно е някъде пред мен. Между мен и пистолетите.

Той чу един, два, три приглушени изстрела. Разпозна по плющящите звуци, че се стреля от автоматичен пистолет със заглушител. Огледа се наоколо и откри откъде идват. Някаква фигура лежеше неподвижно на пода в средата на помещението.

Копелета!

Преброи шестима неканени гости. Беретата побираше петнайсет патрона, а той нямаше резервен пълнител. Беше почивният му ден. По два куршума за всеки, не повече. Кемрън видя, че дългата маса лежи преобърната на три метра от него.

Чу още три плющящи звука, последвани от тих вик. Още две плющенета. Нов вик.

Кемрън се търкулна към масата и спря на сантиметри от дървения плот. Привдигна се, сгушен ниско. Стиснал беретата с две ръце, той използва ръба на масата за подпора.

— Чупката, тъпанари такива! — Кемрън погледна вдясно от себе си. Мари!

Премери се в тъмната фигура, която стоеше пред Мари. Стреля веднъж. И пак. И двата пъти точно в средата на фигурата. Мишената му загуби равновесие и рухна наляво под удара на двата 9-милиметрови куршума. Докато стреляше, Кемрън бързо се претърколи встрани. Оръжието му нямаше пламъкогасител или заглушител. Стреляйки, той издаде местоположението си. Останалите пет фигури извъртяха оръжията си и откриха огън там, където Кемрън беше само преди секунди.

Трябваше да се доближи до Мари. Да заеме нова позиция и може би да очисти още една-две мишени. Дясното му рамо се блъсна в стената. Нещо поддаде, но не стената.

По дяволите!

Извъртя беретата и се прицели в мъжа, който все още стреляше в масата, вече на шест метра от него. Един изстрел. Мишената се свлече на колене. Преди да падне, Кемрън вече се беше прицелил в друг. Стреля още веднъж. Станаха трима.

— Кемрън… ела…

Той чу думите, долови нейната болка. Беше ранена. Кемрън хукна през трите метра, които ги отделяха, плъзгайки се покрай нея до първия, когото застреля. Погледна вляво и видя двама, които насочваха оръжията си в него. Инстинктивно, Кемрън грабна трупа на убития и го издърпа пред себе си, докато пазеше Мари със собственото си тяло. Стегна се, но смъртта така и не дойде. Вместо това чу четири силни детонации.

Объркан, насочи поглед към дясната страна на помещението, откъдето бе видял пламъчетата от дулото. Жан-Франсоа! Облекчението падна жертва на страха, докато три приглушени изстрела възвестиха края на Жан-Франсоа.

Кемрън видя мишената. Прицели се с беретата и стреля два пъти. И двата куршума попаднаха в целта. Мъжът рухна. Кемрън огледа помещението още веднъж, но не видя никого. Обърна се към Мари.

— Ранена ли си?

— Не, струва ми се, че е само ударено. Не чувствувам нищо счу… — Думите й бяха прекъснати от воя на сирени в далечината. Помощ. Но не му трябваше. Това не беше вече местен проблем. Трябваше да види началника си, трябваше да докладва. Спомни си за един фойерверк, наречен „Чалънджър“. Спомни си за една млада учителка и за една потопена в скръб страна.

Излязоха от склада през дупката, пробита от неканените гости, и тичаха до първата пряка, позабавиха ход и вървяха нормално няколко пресечки. Посолството беше на трийсет минути път. Там беше помощта, там беше подкрепата. Той се нуждаеше от тях. От тях зависеше бъдещето на Америка в космоса.

Космически център „Кенеди“, Флорида

Кеслър и Джоунс доближиха тълпата репортери. Бяха инструктирани от служители на НАСА какво могат и не могат да кажат открито.

Администраторът на НАСА, застанал до микрофона, погледна към тях.

— Дами и господа, представям ви Майкъл Кеслър и Клейтън Джоунс, екипажа на „Лайтнинг“!

Публиката от репортери и персонал на НАСА започна да ръкопляска. Кеслър погледна Джоунс, който въртеше очи.

— Това е невероятно, Майк — прошепна Джоунс. — Искам да кажа, виж ги. Те всички мислят, че ние можем да ходим по вода. Съмнявам се дали в техните очи бихме могли да извършим нещо лошо.

Кеслър се усмихна.

Администраторът извади един-единствен лист хартия.

— Дами и господа от печата. Стартът за първия полет на „Лайтнинг“ е определен за утре сутринта в 6:54 източно стандартно време. Капитанът от ВМС Майкъл Кеслър ще бъде командир на кораба. Пилот ще бъде капитан Клейтън Джоунс от военновъздушните сили. С това ви давам думата за въпроси.

— Капитан Кеслър — обади се една жена от дъното на стаята. — Марта Уорън, ЮПИ.

Кеслър приближи до микрофона.

— Да, мис Уорън?

— Не е ли малко странно, че отивате в космоса като командир на кораба?

Кеслър присви очи.

— Не съм сигурен какво искате да кажете.

— Ами, новобранци като вас обикновено ги „кръщават“ първо като пилоти, преди да станат командири на совалката.

Джоунс се канеше да пристъпи към микрофона, когато Кеслър му даде знак да мълчи. Кеслър втренчи поглед в репортерката. Заговори бавно, претегляше думите си.

— Трябва да се съглася с вас, в смисъл, че не е обичайно един астронавт да полети в космоса за пръв път като командир на кораб, но, от друга страна, защо пък не? Вижте фактите. Вижте подготовката, която сме получили. Стотиците часове, прекарани в тренажьора в космическия център „Джонсън“, репетирайки изстрелване, изкачване, влизане в орбита, скачване, излизане от орбита, кацане и доста голям брой извънредни ситуации, които могат да възникнат в космоса. Тренажьорът е далеч по-взискателен от истинската совалка. Той ни изпробва в ситуации, много по-лоши от всичко, което досега се е случвало по време на полети. Проучихме подробно всички проблеми, възниквали при предишни полети. Освен това ние двамата с Джоунс навъртяхме над петстотин часа упражнения на заход със застопорен щурвал с учебния самолет „Гълфстрийм“, който също е много по-взискателен от совалката по отношение на контрола и стабилността. Готови сме, излитаме и ще успеем. Следващият въпрос, моля.

Преди друг да успее да попита, същата жена се обади отново:

— Това още не обяснява защо вие излитате толкова бързо, когато списъкът с астронавти, чакащи своя шанс да полетят, е дълъг. Някои чакат повече от десетилетие. Не е ли малко нечестно вие да полетите толкова бързо? Човек би казал, че още не сте си платили данъците.

Кеслър се канеше да отговори, когато Джоунс пристъпи към микрофона.

— Бих искал да отговоря вместо теб, ако нямаш нищо против, Майк. — Джоунс се обърна към репортерката. — Вижте, мис Уорън. Нямам представа какво целите, но бих искал да кажа — за сведение, — че този човек тук е най-добрият пилот, когото съм виждал през живота си. Той ще лети, защото е най-добрият, а „Лайтнинг“ заслужава само най-добрия на щурвала. Много горд съм, че получих възможността да летя с него и това ще бъде един от най-успешните досега полети на совалката. Сега защо не се придържаме към по-сериозни неща и да оставим шегите настрана?

Стаята утихна няколко секунди. Кеслър затвори очи и въздъхна.