Жените скоро откриха какъв прекрасен дует представляваме двамата с господарката Лострис. Освен това нямахме равни в измислянето на гатанки и в разказването на забавни историйки. Търсеха компанията ни навсякъде, а най-горещо ни желаеха децата. Това ми доставяше голямо удоволствие, защото ако има нещо, което да обичам повече от животните, това са децата.
Фараонът, който най-много допринесе за нашата популярност, скоро научи за огромния ни успех сред останалите жени, което само подсили интереса му към господарката ми. Често се случваше да я покани на царската ладия, за да прекара деня в компанията му, а също така и да сподели богатата му трапеза. За него това беше истинско удоволствие, тъй като с остроумието и детския си чар тя само разведряваше атмосферата на масата. Разбира се, аз никога не се отделях от нея. И след като фараонът нито веднъж през цялото пътуване не прати да я повикат през нощта, при мисълта за което господарката ми изпитваше непреодолим ужас, мнението й за него също значително се подобри.
Оказа се, че зад мрачната маска фараонът Мамос крие благ характер. Господарката Лострис също го установи и с времето и тя като мен започна да се привързва към него. Когато стигнахме Елефантина, вече се държеше с него като с любим чичо. Вечер съвсем непринудено сядаше на коляното му, за да му разкаже някоя приказка, а през деня двамата играеха на ашици и се смееха като деца. Атон сподели с мен, че никога преди не е виждал господарят толкова жизнерадостен.
Всичко това не остана незабелязано от двора и скоро навсякъде се знаеше коя е новата фаворитка на фараона. Тогава пред палатката ни започнаха да прииждат други гости — всички онези, които търсеха начин да отправят някаква молба към царя и се надяваха господарката Лострис да им помогне. И съвсем естествено подаръците ставаха все по-големи и по-големи.
Господарката ми се беше отказала от бащиния си подарък, за да отведе със себе си само някакъв си роб. При отплаването ни от Карнак беше по-бедна и от просяк и можеше да разчита единствено на моите скромни спестявания. А ето, че още преди да сме пристигнали в царския дворец, тя имаше завидно състояние, като освен скъпоценностите притежаваше дълъг списък от най-различни услуги, които й дължаха новите й влиятелни приятели. Разбира се, грижата за този списък беше изцяло моя.
Не съм чак толкова самонадеян, за да твърдя, че успехът на господарката ми се е дължал единствено на мен и че ако не съм бил аз, тя никога нямаше да се радва на подобна популярност. Мисля, че красотата, интелигентността и топлотата, с която тя се отнасяше към всички, винаги щяха да й спечелят всеобщите симпатии. Може би аз просто помогнах на господарката си по-скоро и по-уверено да влезе под кожата на дворцова фаворитка.
Но успехът ни си имаше и своите лоши страни. Както винаги, и сега се намериха хора, лично засегнати от предпочитанията на фараона. Самият той все повече се замисляше не е ли време да опита и от по-интимните сладости на новата си съпруга, а тези му желания само се усилваха от въздържанието, което му бях наложил.
Една вечер, след като му сипах лекарството, той сподели с мен:
— Таита, твоят цяр се оказа наистина ефикасен. Не съм се чувствал толкова жизнен и напорист от времето на първата си младост, още отпреди да сложа короната на главата си и да се превърна в бог. Тази сутрин, щом се събудих членът ми беше толкова твърд, че чак извиках Атон да сподели възхищението ми. Той бе толкова стъписан от видяното, че ми предложи веднага да ми доведе господарката ти.
Тази новина можеше само да ме разтревожи. Придадох си възможно най-строг израз, поклатих недоволно глава и зацъках с език, за да изразя неодобрението си.
— Радвам се, че благоразумието те е възпряло да се съгласиш с предложението на Атон, Твое Величество. Само за миг и всичките ни усилия щяха да отидат на вятъра. Ако наистина желаеш да се сдобиеш със син, не трябва за нищо на света да прекратяваш предписания ти режим.
След този разговор за сетен път се замислих колко бързо лети времето. Беше ми напомнено, че все някога деветдесетте дни ще минат. Трябваше отрано да подготвя господарката си за онова, което фараонът нямаше как да не поиска от нея.
Най-напред трябваше да я убедя да приеме неизбежното. Обясних й, че ако иска да надживее царя и да отиде при Танус, ще трябва да се държи послушно. Това не й беше трудно да го разбере. Господарката ми винаги е била умно момиче.
— Ами тогава, Таита, май ще е най-добре да ми обясниш точно какво се очаква от мен — въздъхна тя.
Е, в случая едва ли аз бях най-подходящият наставник. Собственият ми опит в това отношение беше твърде оскъден, за да се впускам в подробности, но можех да й обясня най-важното. Опитвах се да представя всичко, сякаш се отнася до нещо съвсем естествено и обичайно, за което дори не си струва да се тревожиш.
— Ще боли ли? — искаше да знае тя.
Побързах да я успокоя:
— Царят е мил човек. Пък и има достатъчно опит с млади момичета. Сигурен съм, че ще бъде нежен с теб. Ще ти приготвя един балсам, така че всичко да мине по-леко. Ще те мажа с него всяка вечер. Така портите ти ще се отворят нашироко. Мисли си за деня, когато и Танус ще мине през тях, мисли си, че всичко това е именно за да посрещнеш него.
Опитах се да се държа като истински лекар и да не изпитвам плътско удоволствие от това, с което гледах да й помогна. Да ми простят боговете, но не успях да се удържа. В своите най-интимни части тя беше толкова съвършена, че можеше да засенчи и най-красивите цветя в градината ми. Никоя роза не е разтваряла тъй прелестни цветчета, както нейната. Докато ги мажех с мехлема, те се навлажняваха със своя собствен сок, по-гладък и приятен за ръката от всеки мой балсам.
Господарката ми леко се изчерви и с дрезгав глас промърмори:
— Досега винаги съм знаела, че тази част от тялото ми служи само за една цел. Защо тогава, като усещам ръката ти, изпитвам такъв копнеж по Танус?
Такова безрезервно доверие имаше тя в мен и толкова слабо познаваше тайните на сладостта, че ми трябваше желязна воля, за да не прекалявам с „лечението“ си. Цяла нощ след това не заспах, бленувайки за невъзможното.
Колкото повече слизахме на юг, толкова повече и зеленината около нас намаляваше. Пустинята ни притискаше отвсякъде. Полетата отстъпваха пред пясъците и камъните и понякога черните гранитни скали надвисваха току над водите на Нил.
По реката имаше една теснина, може би най-опасната — там, където на човек му се свива сърцето от страх пред силата на боговете, — която се наричаше Портата на Хапи. Иначе спокойната река сякаш полудяваше, когато преминаваше между високите, заострени канари: водите й се разшумяваха, понасяха се в бесен танц и поглъщаха всичко в страховитите си водовъртежи.
Малко след Портата на Хапи беше и самият остров Елефантина — най-голямата от няколкото тесни скалисти ивици, които изникваха насред Нил и я разсичаха на отделни ръкави.
Погледнати отстрани, по-малките островчета приличаха на някакъв рибен пасаж, подгонен от хищна акула — Елефантина. От двете страни на реката бреговете й се задушаваха от пясъците на пустинята. На запад дюните на Сахара искряха в ярко оранжево, нажежени като пещ от безмилостното слънце, което само бедуините бяха способни да понасят. На изток Арабската пустиня тънеше в безкрайна сивота, само тук-там разнообразявана от черните хълмове, които играеха своя тайнствен танц сред миражите. Двете пустини имаха нещо общо — и двете убиваха хора.
Остров Елефантина беше тъкмо обратното — зеленината му сияеше наоколо като скъпоценен камък. Името му идваше, от една страна, от големите, гладки гранитни блокове, които го наобикаляха отвсякъде и напомняха на стадо слонове, а от друга — от търговията със слонова кост, която вече цяло хилядолетие процъфтяваше по тези места заради близостта им със страната Куш.
Почти целият остров се заемаше от царския дворец. Някои се шегуваха, че фараонът избрал това затънтено място за своя резиденция не за друго, а за да стои колкото се може по-далеч от червения самозванец на север.
