Най-накрая Расфер като че ли осъзна какво е станало.

— Отрова — промълви той. — В купата е била сипана отрова.

— Беше ми пратена от господаря Интеф.

Не знам защо му го казах. Може би, за да оправдая престъплението, което за малко не извърших. Изобщо, държах се доста странно. Навярно всичко се дължеше на гадателните плочки и тревите, които бях погълнал през нощта. И сега още не можех да се отърся от тяхното въздействие. Така и така нямах повече работа тук. Обърнах се и се отправих към вратата.

Зад гърба ми Расфер започна да се смее. Първо полека, после все по-силно и по-силно, докато най-сетне и стените се затресоха заедно с него.

— Голям си глупак, евнухо — изрева подире ми той. — Трябваше да го направиш. Трябваше да ме убиеш, защото сега мога да се закълна в проклетия си задник, че аз ще те убия.

Когато най-сетне се завърнах в стаята на господарката Лострис, тя все още спеше. Седнах до леглото й, за да я изчакам сама да се събуди. Но тревогите и умората от последното денонощие си казаха своето и свит като куче на плочките, скоро и аз се унесох в дълбок сън.

Бях събуден от ненадейно нападение. Нещо ме халоса по главата и преди още да съм се разсънил, вече бях скочил на крака. Следващият удар ме улучи в рамото и от убождането имах чувството, че ме е ужилил някакъв огромен стършел.

— Ти ме измами! — крещеше ми господарката Лострис насреща. — Ти не ме остави да умра.

И се развъртя отново с ветрилото. Тази дълга бамбукова пръчка представляваше опасно оръжие, особено като се има предвид, че гребенът, върху който се закачаше щраусовото перо, беше направен от чисто сребро. За щастие господарката ми още беше под въздействието на сънотворното и движенията й не бяха много точни. Наведох се, за да избегна удара, и от силния си замах тя се олюля и се стовари отново върху леглото си. След това захвърли ветрилото и избухна в сълзи.

— Аз исках да умра. Защо не ме остави?

Трябваше й малко време да се успокои, преди да я приближа и да я прегърна.

— Ударих ли те силно, Таита? — попита тя. — Никога досега не съм го правила.

— Е, като за пръв път не беше зле — трябваше да й отдам дължимото. — Дори не мисля, че са ти нужни упражнения.

И малко театрално се потърках по главата, за да я накарам да се усмихне.

— Горкият Таита. Толкова лошо се държа с теб. Ама и ти си го заслужаваш. Измами ме. Аз исках да умра, а ти не ми се подчини.

Май беше време да сменя темата.

— Господарке, имам страхотни новини за теб. Но трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого — дори и на робините си.

Не се сещам през целия си живот тя да е опазила поне една тайна. Но пък и коя ли жена би го сторила? От друга страна, мисълта, че ще научи нещо изключително, винаги ще накара господарката ми да забрави всичко останало.

Въпреки мъката си Лострис избърса сълзите и заповяда:

— Казвай!

В последно време бях насъбрал доста тайни, така че имах голям избор. За миг се замислих коя точно ще е най-подходящо да споделя с господарката си. Разбира се, не вървеше да й говоря за отровените си животинки, нито пък за срещата си с Танус. Трябваше ми нещо по-разведряващо.

— Снощи бях при фараона и двамата си говорихме до сутринта…

При тези ми думи тя пак се обля в сълзи.

— О, Таита, мразя този човек! Той е просто един грозен старец. Не искам да…

И понеже не ми се гледаха повече сълзи, реших да премина по същество:

— Гледах му в бъдещето.

Това беше достатъчно, за да привлека вниманието й. Господарката Лострис изпитва искрено възхищение от пророческата ми дарба и ако гадаенето не ми се отразяваше толкова зле, би ме карала всеки ден да й разчитам бъдещето.

— И какво видя? Говори! — беше като омагьосана. Бе забравила скръбта и мисълта за самоубийство. Беше толкова млада и наивна, че чак ми стана неудобно заради хитрините ми — нищо, че ги правех за нейно добро.

— Имах най-невероятното видение, което можеш да си представиш, господарке. Никога преди не ми се е случвало всички образи да са толкова ясни…

— Давай нататък! Обещавам ти, че ако не ми кажеш веднага, ще умра от нетърпение.

— Първо трябва да ми се закълнеш, че няма да казваш на никого. Никой никога не трябва да разбере за това, което видях. Става дума за неща с ужасни последствия за цялата държава.

— Кълна се, кълна се!

— Ама не трябва да подхождаш толкова несериозно към въпроса…

— Хайде, Таита, давай нататък! Ето, ме започваш да ме дразниш. Заповядвам ти веднага да ми кажеш или… — чудеше се тя с какво да ме заплаши, — или пак ще те набия.

— Много добре. Сега слушай какво видях. Видях едно голямо дърво на брега на Нил. На върха на това дърво стоеше короната на Египет.

— Фараонът! Дървото е било фараонът — това не представляваше никаква трудност за нея. — Продължавай, Таита. Искам да чуя и останалото.

— Видях Нил да се надига и спада пет пъти.

— Пет години, ще минат пет години! — плесна тя с ръце от вълнение. Винаги е обичала да тълкува виденията ми.

— И тогава дървото беше нападнато и унищожено от скакалци, след което се строполи върху земята и се превърна в прах.

Тя ме зяпна, неспособна да каже и дума, така че аз изтълкувах знамението вместо нея:

— До пет години фараонът ще умре и ти ще си свободна. Свободна и от властта на баща си. Свободна да отидеш при Танус, без никой да те възпира.

— Ако ме лъжеш, вече би било прекалено жестоко. Моля те, кажи, че говориш истината.

— Самата истина, господарке. Но това не е всичко. Във видението ми се показа новородено дете, момче. Изпитах истинска обич към това дете, по което разбрах, че то е твое.

— А бащата? Кой ще е бащата на детето ми? О, Таита, моля те, кажи ми!

— Ако се вярва на видението, то без съмнение бащата ще бъде Танус.

Това беше първото изопачаване на истината, което си позволявах, но пак ми се щеше да вярвам, че го правя за доброто на Лострис.

За известно време тя се умълча, но очите й заискриха с някакъв вътрешен блясък. По-голяма награда от тази не можех да си представя.

Най-накрая господарката ми прошепна:

— Аз мога да почакам пет години. Нали бях готова да чакам цяла вечност. Ще ми бъде трудно, но ще изтърпя тези пет години заради Танус. Ти постъпи правилно, Таита, като не ме остави да умра. Би било обида за боговете.

Можех да изпитам само най-дълбоко облекчение при тези й думи. Все още имаше надежда за бъдещето. С моя помощ тя щеше да превъзмогне всичко, което я чакаше занапред.

Призори царската флотилия отплава от Карнак на юг. Както беше обещал фараонът, за господарката Лострис и цялата й свита имаше отделен кораб — една от онези малки и маневрени ладии.

Двамата с господарката ми седяхме под навеса, който капитанът беше издигнал специално за нея на носа. Наблюдавахме града с неговите белосани къщички, които блестяха на първите слънчеви лъчи.

— Нямам представа къде е отишъл. — Откакто бяхме вдигнали платна, господарката ми не преставаше да се тревожи за Танус. — Наистина ли провери навсякъде?

— Навсякъде — за сетен път й отговорих. — Обходих вътрешния град и пристанището. Скрил се е някъде. Но оставих посланието ти на Кратас. Можеш да си сигурна, че той ще му го предаде, щом го види.

— Пет години без него… дали ще минат някога?

Пътуването нагоре по реката мина, общо взето, приятно. По цял ден двамата с господарката ми се изтягахме върху носа на ладията и разговаряхме. Обсъждахме всичко, което се беше случило, и се опитвахме да предвидим онова, което ни чакаше занапред.

Аз й обяснявах надълго и нашироко за живота в двореца, учех я на невъобразимо сложния церемониал. Посочих й чии ръце дърпат конците в държавата; с кого от силните на деня е в наш интерес да се сближим и с кого е по-добре да си нямаме работа. Говорих й за проблемите, които стоят пред фараона ни, и как той смята да разреши всеки от тях. След което неусетно минахме на темата за народа, за неговите настроения, с които всеки владетел трябва да се съобразява.