— Е, приятелю, днес е твоят шанс. След тази вечер славата ти на драматург ще обиколи цял Египет.

— Както вече го е обиколила твоята. Името ти е на всяка уста — на свой ред го похвалих аз, но той се засмя и аз заговорих за друго. — Подготви ли си заключителното слово, Танус? Имаш ли нещо против да ми го изрецитираш?

По традиция актьорът, който играе ролята на Хор2, закрива представлението с послание към фараона, уж от страна на боговете, но в действителност от неговите поданици. В стари времена това е било единственият ден в годината, когато народът е можел, чрез устата на актьора, да запознае фараона със своите неволи. Но при управлението на последната династия тази традиция се беше изгубила и заключителната реч се превръщаше просто в още едно хвалебствие към божествения владетел.

От много време убеждавах Танус да произнесе словото си пред мен, но всеки път той се измъкваше, и то с такива нелепи извинения, че започвах сериозно да се безпокоя за намеренията му.

— По-нататък няма да има кога — настоях сега, но той само се засмя.

— Решил съм словото ми да бъде не по-малка изненада за теб, отколкото, надявам се, и за самия фараон. Така и на двамата ще ви достави още по-голямо удоволствие.

Повече нищо не можех да направя. Понякога ми се струва, че не съм срещал друг толкова упорит и твърдоглав младок като Танус. Ядосан, излязох от палатката му и отидох да си търся по-приятна компания.

Нахълтах в гримьорната на Лострис и замръзнах на мястото си от това, което видях. Макар че сам бях измислил костюма й и бях обяснявал надълго и нашироко на робините как точно да й сложат пудрата, червилото и грима около очите, пак бях неподготвен за това небесно видение. За миг дори си помислих, че е станало чудо и самата богиня се е изкачила от подземното царство, за да заеме мястото на господарката ми. Поех дълбоко въздух и вече бях готов да коленича, обзет от страхопочитание, когато смехът на господарката ми ме върна обратно на земята.

— Не е ли смешно? Изгарям от нетърпение да видя Танус облечен. Сигурна съм, че прилича на самия бог — завъртя се тя бавно, за да я огледам от всички страни, и ми се усмихна.

— Не толкова, колкото ти самата, господарке — промълвих аз.

— Кога ще започне представлението? — нетърпеливо ме прекъсна тя. — Толкова съм възбудена, че повече не мога да чакам.

Долепих ухо до платнището и се заслушах в монотонните изказвания оттатък. Говореше последният от ораторите и всеки момент господарят Интеф щеше да обяви началото на представлението.

Грабнах ръката на Лострис и я стиснах силно.

— И да не забравиш дългата пауза и високомерното ти изражение, когато започваш монолога си — напомних й аз.

Тя ме потупа закачливо по рамото.

— Върви си, стари мърморко. Всичко ще мине чудесно, скоро сам ще се убедиш.

И точно в този миг чух гласа на господаря Интеф да се извисява над всички.

— Божественият фараон Мамос, Великият дом на Египет, Опората на царството, Справедливият, Великият, Всевиждащият, Всемилостивият… — продължаваха да се нижат една след друга титли и почести, докато аз изхвърчах от палатката на Лострис и си запроправях път към мястото зад централната колона, откъдето трябваше да издекламирам въведението. Хвърлих един поглед иззад нея, за да видя, че целият вътрешен двор е претъпкан, а фараонът и главните му жени седят на първия ред върху ниски пейки от кедрово дърво, пият студен шербет или дъвчат фурми и сладки.

Господарят Интеф беше застанал пред издигнатия олтар, където щеше да бъде сцената. Ленените завеси все още скриваха по-голямата й част от публиката. Огледах я за последен път, макар че вече би било късно да се променя каквото и да е.

Сцената беше украсена с палми и акации, които дворцовите градинари бяха пренесли по мое нареждане. Зидарите бяха освободени от работата им по царската гробница, за да изградят откъм гърба на храма каменна цистерна, от която да черпи вода потокът на сцената, изобразяващ река Нил.

В дъното от горе до долу бяхме спуснали ленени платна, които художниците, изографисващи гробницата, изрисуваха с прекрасни пейзажи. Във вечерния полумрак и на светлината на факлите по стените и колоните всичко се беше получило толкова реалистично, че зрителят наистина можеше да се пренесе в друг свят, в различно време.

Бях приготвил и други приятни изненади за фараона: от клетките с животни, птици и пеперуди, които щяха да бъдат пуснати на свобода, за да покажем сътворението на света от великия бог Амон Ра, до факлите и бенгалските огньове, които бях смесил с определени химикали, така че да горят с ярък пурпурен или зелен пламък и да потопят сцената във вълшебни светлини и дим като в подземния свят, където живеят боговете.

— Мамос, син на Ра, вечен да е животът ти! Ние, верните ти поданици, жителите на Тива те молим да се приближиш и да обърнеш височайшето си внимание на тази скромна сценка, която посвещаваме на Твоето Величество.

Господарят Интеф приключи с приветственото си слово и се върна на мястото си. Тогава под звуците на скрити фанфари аз излязох зад колоната и се обърнах към публиката. Всички бяха изтърпели досадните речи, седнали върху ръбестите плочи на храма, и сега очакваха с нетърпение представлението да започне. Затова излизането ми беше посрещнато с всеобщи възгласи и дори фараонът се усмихна.

Прострях двете си ръце, за да въдворя тишина, и едва когато мълчанието бе пълно, започнах:

— Докато вървях под слънчевата светлина, млад и изпълнен със силата на младостта, дочух отнякъде сред тръстиките на Нил фатална музика. Не можех аз да разпозная звука на тази скрита арфа и капчица уплаха не изпитах, защото бях в разцвета на младостта и обграден от нежността на моята любима. Мелодиите, които чувах, ми се сториха неземни. И обладан от непозната радост, потърсих музиканта, без да зная, че името му Смърт е и арфата си тон извадил е, за да ме примами.

Ние, египтяните, сме обсебени от мисълта за смъртта и аз веднага засегнах най-съкровената струна у своята публика. Всички въздъхнаха и потръпнаха.

— Смъртта ме грабна с костеливите си пръсти и ме понесе към слънчевия бог Амон Ра, и ето ме, че се превърнах в едно-едничко цяло с лъчезарното му същество. Отдалеч дочувах как моята любима плаче, но не можех да я видя, а и цялото ми минало сякаш никога не бе било.

Това беше първото изпълнение на творбата ми и веднага усетих, че съм спечелил слушателите си, чиито лица издаваха интерес и съпричастност. В храма не се чуваше нито звук.

— Тогава смъртта ме постави на високо място, откъдето можех аз света да наблюдавам като някакъв блестящ и кръгъл щит насред синьото море на небесата. Виждах всички хора и всички същества, които са живели по земята. Могъщата река на времето пред очите ми обърна хода си назад. Стотици хиляди години борба и смърт ми се разкриха. Наблюдавах всеки смъртен как от гроб и старост към детските години и мига на раждането си се връща. А времето все по-далеч назад отиваше, докато не стигнахме до първия човек и първата жена. Видях ги аз в мига на тяхното създаване, а след това — какво било е преди тях. И най-накрая по земята престанаха да ходят хора, а само боговете съществуваха.

Но течението на годините и тук не спря, а продължи отвъд епохата на боговете и потъна в Нут, където всичко беше мрак и необятен хаос. Реката нямаше повече къде назад да се завръща и отново се обърна — да тече напред. Времето започна пак да се разгръща, тъй както съм го знаел от годините, прекарани на земята, и разбрах за страстите на боговете.

Сред зрителите ми нямаше кой да не е запознат с въпросите на теологията, но никога не се беше чувало мистериите на живота да бъдат представяни по този начин. Никой не смееше да продума, да не би да развали магията. Продължих:

— Из хаоса и мрака на Нут се появи Амон Ра, Онзи, който се създава сам. И гледах как Амон Ра докосва своя детероден орган, как мастурбира и изхвърля семето си на мощни тласъци, оставяйки сребристите петна по небосвода, които знаем като Млечен път. От семето му се заченаха Кеб и Нут, Земята и Небето.