— Какво има? — Шери се отдръпна назад от таблото, където я беше запратила маневрата ми. — Да не си полудял?

Денят беше ясен и безоблачен, а въздухът толкова прозрачен, че всяка част от боядисаната в синьо и бяло красива яхта изпъкваше като на картина. Тя бе застанала на котва при изхода на пристанището, където обикновено спираха отбиващите се кораби с туристи или пък редовните пощенски кораби.

Беше празнично украсена с разноцветни сигнални флагчета и успях да зърна хората от екипажа, облечени в бели тропически костюми, надвиснали над перилата и загледани към брега. Пристанищният катер се приближаваше към яхтата, понесъл лоцмана на пристанището, митничаря и доктор Макнаб.

— Това ли е „Мандрейк“? — попита Шери.

— „Мандрейк“ и Мани Ресник — отвърнах аз и направих обратен завой на пътя.

— Какво си решил да правиш? — попита тя.

— Единственото, което няма да направя, е да се покажа в Сейнт Мери, докато Мани и отраканите му момчета са на брега. Вече съм се срещал с повечето от тях при обстоятелства, от които красивото ми лице за малко не изгоря до кокал.

При първата автобусна спирка в подножието на хълма, откъдето се завиваше за Залива на костенурките, имаше малък магазин, от който ми пращаха яйца, мляко, масло и други хранителни стоки. Собственикът му се зарадва, че ме вижда, и размаха неплатената ми сметка като печеливш билет от лотарията. Платих му и се затворих в стаичката отзад, за да се обадя по телефона.

Чъби нямаше телефон, но съседът му го повика да говори с мен.

— Чъби — започнах аз, — големият бял плаващ публичен дом, дето е спрял на стоянката за пощенските кораби, не е наш приятел.

— Какво искаш да направя, Хари?

— Действай бързо. Покрий бидоните с вода с мрежи и се престори, че отиваш за риба. Излез в открито море и завий към Залива на костенурките. Ще натоварим всичко от плажа и ще тръгнем към Топовния риф веднага щом се стъмни.

— След два часа ще бъда в залива — каза той и затвори.

Пристигна след час и четирийсет и пет минути. Една от причините, поради които обичам да работя с него, е, че винаги може да се разчита на обещанията му.

Щом слънцето се спусна и видимостта намаля до сто ярда, ние се измъкнахме от Залива на костенурките и когато изгря луната, бяхме доста далеч от острова.

Сгушени под платнището върху едно от сандъчетата с гелигнит, двамата с Шери обсъждахме появата на „Мандрейк“ в Гранд Харбър.

— Първото нещо, което ще направи Мани, е да прати момчетата си с пачки мангизи да поразпитат из кафенетата и кръчмите. „Някой да е виждал Хари Флечър?“ и пияниците ще се наредят на опашка, за да им кажат каквото знаят. Как мистър Хари е наел лодката на Чъби Андрюс и как са се гмуркали за раци. Ако Мани има късмет, някой ще го насочи към уважаемия Фредерик Кокър — и Фред ще му каже всичко, което знае, стига цената да е добра.

— И какво ще направи после?

— Направо ще му призлее, като разбере, че не съм се удавил в река Севърн. Когато се оправи, ще изпрати няколко души да претършуват и потрошат хижата при Залива на костенурките. Но и там ще удари на камък. После хубавичката мис Лорна Пейдж ще ги поведе към предполагаемото място на корабокрушението при Голямата чайка. Там ще се помотаят два-три дни — докато разберат накрая, че имат само една корабна камбана.

— А после?

— Е, после Мани направо ще побеснее. Мисля, че Лорна ще си има доста неприятности — но не искам да знам какво ще се случи след това. Ние трябва да направим всичко възможно да останем незабелязани и да се гмуркаме като бобри, за да извадим от потъналия кораб „светините“ на полковника.

На следващия ден нивото на вълните беше такова, че не можехме да преминем през протока преди обяд. Така ни остана време да се подготвим. Отворих едно от сандъчетата с гелигнит и извадих десет от покритите с восък жълти пръчки. Затворих отново сандъчето и го зарових заедно с другите две в песъчливата почва на палмовата горичка, доста надалече от лагера ни.

После Чъби и аз се заехме да приготвим всичко необходимо за взривяването. Устройството ни беше измислено от самите нас, но вече бе доказало качествата си. Състоеше се от две деветволтови батерии за транзистор, поставени в обикновена кутия. Имахме четири бобини с тънка изолирана медна жица и детонатори в кутия от пури. Всяка от смъртоносните сребристи тубички беше внимателно увита в памучна вата. В кутията имаше и различни детонатори за часовников механизъм, големи колкото молив.

Двамата с Чъби се усамотихме, докато сглобявахме устройството, закрепвайки електрическите детонатори към ръчно изработените клеми, които бях запоил за целта.

Използването на силни експлозиви е много просто на теория, но на практика може да ти скъса нервите. Дори и идиот ще успее да свърже проводниците и да натисне ръчката, но когато се прави изискано, взривяването може да се превърне в изкуство.

Виждал съм средно голямо дърво да оцелява след взривяване с половин сандъче, загубвайки само листата и част от кората си — но с половин шашка мога да поваля същото дърво така точно, че то да падне напреки на шосе и да го блокира, без да пострада нито един лист от короната му. Считам себе си за доста добър майстор и бях научил Чъби на всичко, което знаех. Той попиваше обясненията ми някак си естествено, макар че никога не може да бъде признат за майстор, а докато усвояваше тънкостите, се радваше като дете. Чъби просто по природа обича да вдига във въздуха каквото и да е. Тананикаше си весело, докато работеше по детонаторите.

Застанахме на обичайното си място във вира няколко минути преди пладне и аз се гмурнах сам, въоръжен с пневматичен харпун „Немрод“, чиято бодлива стрела с кръстачка бях измислил и направил сам. Върхът й бе остър като игла, а първите шест инча бяха покрити с шипове. Двайсет и четири остри шипчета като на стрелите, използвани от племето батонка за лов на морски котки в река Замбези. Зад шиповете бях поставил четириинчова кръстачка, която пречи на жертвата да се плъзне по стрелата и да ме нападне, докато държа задния край. Под цевта на харпуна имаше ролка с двайсет фута синя найлонова корда, издържаща тегло от петстотин фунта.

Гмурнах се надолу към обраслия с корали корпус и се разположих удобно до амбразурата. Притворих очи за няколко секунди, за да привикна към сумрака, а после надникнах предпазливо в тъмния квадратен отвор, промушвайки напред цевта на харпуна.

Щом усети присъствието ми, свилата се на кълбо черна лъскава змиорка се размърда и размота дългото си тяло. Дръпна се назад, готова да нападне, оголвайки страховитите си неравни жълти зъби. Черните й очи блестяха като на котка, отразявайки процеждащата се слаба светлина.

Огромната стара пакостница беше дебела колкото прасеца ми и по-дълга от двете ми разперени ръце. Поклащащата се като грива гръбна перка бе щръкнала злобно и заплашително.

Приближавах се предпазливо, изчаквайки я да си обърне главата, за да се прицеля по-добре. Положението ми никак не беше безопасно, защото ако единственият ми изстрел отидеше нахалост, тя щеше да се нахвърли върху мен. Бях виждал уловена змиорка като нея да отхапва цели парчета от дървена лодка. Зъбите й като нищо щяха да разкъсат гумения костюм и плътта ми, стигайки чак до кокал.

Змиорката се поклащаше леко като раздразнена кобра, без да ме изпуска от поглед, а разстоянието бе доста голямо за точна стрелба. Изчаквах удобния миг и накрая тя се реши да нападне. Изду гуша и леко се изви встрани, заставайки в профил.

„Господи — помислих си аз, — някога го правех за развлечение“ и натиснах спусъка. Сгъстеният въздух изсъска свирепо, а буталото се плъзна чак до края на цевта, изхвърляйки стрелата. Тя описа дълга дъга, опъвайки кордата след себе си.

Бях се прицелил в тъмното, подобно на ухо петно в задната част на главата и я улучих на инч и половина по-високо и на два инча вдясно. Змиорката се замята бясно, гърчейки гъвкавото си тяло, което сякаш изпълни цялата амбразура. Пуснах харпуна, ритнах с крака и успях да хвана дръжката на стрелата. Тя подскачаше и трепереше в ръцете ми, тъй като змиорката беше увила якото си черно тяло около стрелата. Изтеглих я от скривалището й, дърпайки острието, чиито тънки шипове бяха се впили здраво в кожата и гъвкавите й мускули.